Перфектното тяло, Доброто тяло, Моето тяло
Веднъж припаднах от глад. Семейството ми не разбра. Нямаше и нужда. Върнах се вкъщи, наядох се добре. Не се превърнах в едно от хилядите момичета, които не са осъзнали колко далеч, по-скоро колко надолу може да ги отведе манията за съвършено тяло.
Прекарала съм толкова голяма част от живота си в нещо напразно – да мразя тялото си. Като всяка жена да мисля, че липсата на онези 5 последни килограма е ключът към щастието. Снощи една приятелка ми каза как изобщо не приличам на човек, който се притеснява от тялото си и харесва как изглежда. А аз се сетих колко много пъти първото нещо, което правя, ставайки от сън, е да се претегля, като всеки половин кг отгоре може да се превърне в повод за депресия, а всеки половин надолу – в мотивация да продължавам в същата посока. Това може би никога няма да се промени. Но това не е толкова лошо, всяка жена иска да изглежда добре.
Повечето обаче стигат по-далеч – превръщат се в роби на телата си. В роби на храната.В роби на чужди представи. Можем да обвиняваме модната индустрия, списанията, мъжете, истината е, че самите ние избираме дали да робуваме или не, защото сме дарени със свободата на избор. Познавам адски много жени със страхотни тела. Но познавам адски малко жени, които да смятат, че имат страхотно тяло.
Не мога да кажа кога се научих да обичам тялото си. Дори все още има периоди, когато го критикувам. Но са все по-малко. Защото когато го обичам, то е красиво. Аз го виждам такова и другите го виждат такова. Преди да вляза в банята, поглеждам в огледалото и виждам, че то е перфектно. И понеже не съм много висока, е малко. Ако бях, щях да се радвам на дългите си крака и величието му. Сега се радвам, че е малко, компактно и нежно. Че имам тънка талия и изпъкнало дупе. Че когато някой мъж ме прегърне, се чувствам толкова жена и толкова защитена. Кожата ми е гладка, краката ми никога не излизат изпод завивката. Има още хиляди неща, заради които мога да обичат тялото си. Ако беше различно пак щях да имам хиляди причини, различни. Всеки може да намери хиляди причини да обича тялото. Но и хиляди за обратното. И всичко се свежда до правилния избор.
В крайна сметка, ако не обичаме тялото си, значи сме неблагодарници. Чрез него се движим, работим, храним, то ни помага да усетим живота всяка една секунда. Чрез него усещаме любовта и удоволствието от нея. Чрез него можем да танцуваме! Чрез него показваме колко обичаме хората около нас. Изживяваме модата, изживяваме красотата, нашето тяло прави адски много за нас, а ние го критикуваме постоянно.
И както казва Ева Енслър 'Спрете да поправяте тялото си. То никога не се е разваляло!'
'Доброто тяло' на Ева Енслър:
прочети повече ..
Прекарала съм толкова голяма част от живота си в нещо напразно – да мразя тялото си. Като всяка жена да мисля, че липсата на онези 5 последни килограма е ключът към щастието. Снощи една приятелка ми каза как изобщо не приличам на човек, който се притеснява от тялото си и харесва как изглежда. А аз се сетих колко много пъти първото нещо, което правя, ставайки от сън, е да се претегля, като всеки половин кг отгоре може да се превърне в повод за депресия, а всеки половин надолу – в мотивация да продължавам в същата посока. Това може би никога няма да се промени. Но това не е толкова лошо, всяка жена иска да изглежда добре.
Повечето обаче стигат по-далеч – превръщат се в роби на телата си. В роби на храната.В роби на чужди представи. Можем да обвиняваме модната индустрия, списанията, мъжете, истината е, че самите ние избираме дали да робуваме или не, защото сме дарени със свободата на избор. Познавам адски много жени със страхотни тела. Но познавам адски малко жени, които да смятат, че имат страхотно тяло.
Не мога да кажа кога се научих да обичам тялото си. Дори все още има периоди, когато го критикувам. Но са все по-малко. Защото когато го обичам, то е красиво. Аз го виждам такова и другите го виждат такова. Преди да вляза в банята, поглеждам в огледалото и виждам, че то е перфектно. И понеже не съм много висока, е малко. Ако бях, щях да се радвам на дългите си крака и величието му. Сега се радвам, че е малко, компактно и нежно. Че имам тънка талия и изпъкнало дупе. Че когато някой мъж ме прегърне, се чувствам толкова жена и толкова защитена. Кожата ми е гладка, краката ми никога не излизат изпод завивката. Има още хиляди неща, заради които мога да обичат тялото си. Ако беше различно пак щях да имам хиляди причини, различни. Всеки може да намери хиляди причини да обича тялото. Но и хиляди за обратното. И всичко се свежда до правилния избор.
В крайна сметка, ако не обичаме тялото си, значи сме неблагодарници. Чрез него се движим, работим, храним, то ни помага да усетим живота всяка една секунда. Чрез него усещаме любовта и удоволствието от нея. Чрез него можем да танцуваме! Чрез него показваме колко обичаме хората около нас. Изживяваме модата, изживяваме красотата, нашето тяло прави адски много за нас, а ние го критикуваме постоянно.
И както казва Ева Енслър 'Спрете да поправяте тялото си. То никога не се е разваляло!'
'Доброто тяло' на Ева Енслър:
..'Доброто тяло' започна от мен и моята мания за 'несъвършения' ми корем. Опитах се да регистрирам движението на тази себеомраза, описах я, тръгнах да проследявам корените й. Тук, за разлика от 'Монолозите' аз се явявам жертва на самата себе си, и пак аз съм собствения си мъчител. Естествено, средствата за моето самобичуването ми бяха предоставени наготово. Матрицата за перфектното тяло ми е програмирана от раждане. Но каквито и въздействия и дори натиск да ми е оказвала културата на средата, аз самата си избрах непрекъснато да се вглеждам в сланините си, да пазя диета след диета, да се подлагам на физически упражнения и постоянен тормоз. Именно аз си избирам списанията. Именно аз се хващам на въдицата на някакви идеали. Именно аз вярвам, че блондинките с плоски кореми ревностно крият някаква тайна. И ако има нещо по-страшно от нарцисизма, то това е охотата за самонараняване, която все повече плъзва по света и го заразява...
...За последните шест години посетих над четиридесет страни. С очите си видях колко неконтролируемо и коварно е подействала отровата – избелващи кремове се разпродават в Африка и Азия с бързината на паста за зъби, майки на осемгодишни американчета премахват оперативно ребра на своите дъщерички, така че никога да не им се налага да пазят диета, петгодишни деца в Манхатън правят всевъзможни йога упражнения, само и само с пълнотата си да не излагат пред хората своите родители, момичета в Китай и Фиджи, пък и къде ли не другаде, насила повръщат и гладуват, корейки премахват чертите на Азия от клепачите на очите си... и така нататък, и така нататък.
Тази пиеса е моята молитва, моят опит да анализирам механизмите на нашето себеоковаване, да открия как да се освободим, така че да имаме повече време да бягаме по света, отколкото от него.
Вдъхнових се от Марион Удман, една велика последователка на Юнг, която ми даде самочувствието да се доверявам на своите знания. Тя ми каза, че 'вместо на преодоляваме себе си, ние трябва да заживеем вътре в себе си'.
Кажете на имидж мейкърите, на разпространителите на списания и пластичните хирурзи, че не се страхувате. Че най-големият ви страх е да не умре въображението, оригиналността, метафората и страстта. А след това се заредете със смелост. Обичайте тялото си! Спрете да го поправяте!То никога не се е разваляло. ЕВА ЕНСЛЪР