Nothing Special   »   [go: up one dir, main page]
Направо към съдържанието

Хепатит C

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Hepatitis C
Electron micrograph of hepatitis C virus purified from cell culture (scale = 50 nanometers)
Класификация и външни ресурси
МКБ-10B17.1, B18.2
МКБ-9070.70,070.4, 070.5
OMIM609532
База данни
DiseasesDB		5783
База данни
MedlinePlus		000284
База данни
eMedicine		med/993 ped/979
Мед. рубрики MeSHD006526
Хепатит C в Общомедия

Хепатит C е инфекция, която засяга главно черния дроб. Причинител на заболяването е вирусът на хепатит С (HCV).[1] Хепатит C често протича без симптоми, но хроничната инфекция може да доведе до образуване на ръбцова тъкан (нефункционална тъкан, наподобяваща белег) по повърхността на черния дроб, а след години и до цироза. В някои от случаите, хората с цироза развиват също и чернодробна недостатъчност, рак на черния дроб или разширени вени в хранопровода или стомаха, което може да доведе до кървене или дори до смърт.[1]

Заразяването с хепатит C става основно по кръвен път чрез венозна употреба на наркотици, чрез нестерилно медицинско оборудване и кръвопреливане. Изчислено е, че 130 – 170 милиона души по света имат хепатит C. Учени започват проучвания на вируса на хепатит С през 70-те години на ХХ век и през 1989 г. потвърждават съществуването му.[2] Няма данни вирусът да причинява заболяване при животни.

Пегинтерферон и рибавирин са стандартните предписвани лекарства за вируса на хепатит С. Между 50 – 80% от лекуваните пациенти получават пълно излекуване. При тези, които развият цироза или чернодробна недостатъчност може да се наложи чернодробна трансплантация, но вирусът обикновено се възобновява след трансплантация.[3] Не съществува ваксина за хепатит С.

Признаци и симптоми

[редактиране | редактиране на кода]

Хепатит С причинява остри симптоми в едва 15% от случаите.[4] В повечето случаи симптомите са умерени и не са ясно изразени. Те включват понижен апетит, умора, гадене, болка в мускулите или ставите и загуба на тегло.[5] Само в малко от случаите острата инфекция се свързва с жълтеница.[6] При 10 – 50% инфекцията отзвучава без лечение, особено при младите жени.[6]

Хронична инфекция

[редактиране | редактиране на кода]

80% от заразените с вируса развиват хронична инфекция.[7] Повечето от тях изпитват минимални симптоми или не изпитват изобщо никакви симптоми през първите десетилетия от инфекцията,[8] въпреки че хроничният хепатит С може да се свърже със симптом на умора.[9] Хепатит C е главната причина за цироза и рак на черния дроб сред дългогодишни носители на инфекцията.[3] Между 10 – 30% от инфектираните развиват цироза в рамките на 30 години.[3][5] Цирозата е по-често явление при хора, които също са инфектирани с хепатит В или ХИВ, при алкохолиците и при мъжете.[5] Хората, които развият цироза, са под двадесет пъти по-голям риск от рак на черния дроб, 1 – 3% случаи на година.[3][5] За алкохолиците рискът е 100% по-голям.[10] Хепатит С е причината за 27% от случаите на цироза и 25% от случаите на рак на черния дроб.[11]

Цирозата на черния дроб може да доведе до високо кръвно налягане във вените, които се пренасят кръв към черния дроб, натрупване на течност в стомаха, лесно посиняване или кървене, уголемяване на вени, особено в стомаха и хранопровода, жълтеница (пожълтяване на кожата) и увреждане на мозъка.[12]

Ефекти извън черния дроб

[редактиране | редактиране на кода]

Хепатит С се свързва рядко и със синдром на Сьогрен (автоимунно нарушение), по-нисък от нормалното брой на тромбоцитите в кръвта, хронично кожно заболяване, диабет и неходжкинови лимфоми.[13][14]

Причина

[редактиране | редактиране на кода]

Вирусът на хепатит С представлява малък, покрит с липидна мембрана, едноверижен РНК вирус с положителна полярност.[3] Той е представител на род Hepacivirus от семейство Flaviviridae.[9] Съществуват седем основни генотипа на вируса на хепатит С.[15] В САЩ генотип 1 причинява 70% от случаите, генотип 2 причинява 20%, а всеки от останалите генотипове причинява 1%.[5] Генотип 1 е също и най-често срещаният в Южна Америка и Европа.[3]

Предаване

[редактиране | редактиране на кода]

Основният метод на предаване на вируса в развитите страни е венозната употреба на наркотици. В развиващите се страни основните методи са кръвопреливане и небезопасни медицински процедури.[16] В 20 % от случаите, причината за предаването остава неизвестна,[17] но много от тези случаи вероятно се дължат на венозна употреба на наркотици.[6]

Венозна употреба на наркотици

[редактиране | редактиране на кода]

Венозната употреба на наркотици е главният рисков фактор за хепатит С в много части от света.[18] Проучване на 77 страни показа, че в 25 от тях процентът на хепатит C при популацията на употребяващи наркотици венозно е между 60% и 80%, в това число са САЩ[7] и Китай.[18] В 20 страни процентът е по-висок от 80%.[7] Десет милиона души, употребяващи наркотици венозно са заразени с хепатит С. Китай (1,6 милиона), САЩ (1,5 милиона) и Русия (1,3 милиона) са с най-висока обща процентност.[7] Процентът на болните с хепатит C сред затворниците в САЩ е десет до двадесет пъти по-висок от процента на общото население, което тези проучвания отдават на високорисково поведение като венозна употреба на наркотици и татуиране с нестерилни материали.[19][20]

Излагане на зараза в медицински условия

[редактиране | редактиране на кода]

Кръвопреливането, кръвните продукти и трансплантацията на органи без предварително тестване за вируса на хепатит С създават значителен риск от инфекция.[5] От 1992 г. в САЩ има официално въведено универсално изискване за тестване. Оттогава броят на случаите на инфектиране е намалял от един на 200 единици кръв[6][17], до един на 10 000 до 10 000 000 на единици кръв.[21] Този малък риск обаче се запазва, тъй като има период от около 11 – 70 дни между времето на заразяване на потенциалния донор на кръв с хепатит С и времето, когато може да се получи положителен резултат от изследването на кръвта му.[17] В някои страни все още не се прави такова тестване за хепатит С, тъй като това налага допълнителни разходи.[11]

Човек, получил нараняване от убождане с игла, която е използвана при друго лице, заразено с вируса на хепатит С, има около 1,8% шанс също да се зарази.[5] Рискът е по-голям, ако използваната игла е куха, а прободната рана е дълбока.[11] Съществува риск от заразяване и при контакт на лигавица с кръв. Този риск обаче е малък и не съществува риск при контакт на заразена кръв със здрава ненаранена кожа.[11]

Болничното оборудване също може да послужи за пренасяне на зараза с хепатит С, като това става чрез: повторно използване на игли и спринцовки, многократно използване на лекарствени флакони, инфузионни сакове и нестерилно хирургическо оборудване.[11] Занижените стандарти в медицинските и зъболекарските заведения са основната причина за разпространяването на вируса на хепатит С в Египет, страната с най-висок процент на инфектирани в света.[22]

Полово сношение

[редактиране | редактиране на кода]

Не е известно дали хепатит С може да се предава по полов път.[23] Въпреки че съществува връзка между някои високорискови сексуални дейности и хепатит С, не е ясно дали в съобщените случаи предаването на заболяването се дължи на неспомената употреба на наркотици или на самия секс.[5] Доказателствата подкрепят отсъствието на риск при хетеросексуалните двойки, които нямат полов контакт с други хора.[23] Сексуалните практики, които включват високи нива на травма на вътрешната обвивка на аналния канал, като например проникване през ануса или такива, които се извършват при вече съществуваща друга инфекция, която се пренася по полов път, включително вируса на хепатит С или генитална улцерация, представляват риск.[23] Правителството на САЩ препоръчва единствено употребата на презерватив за предпазване от предаване на хепатит С при хора с множество партньори.[24]

Пиърсинг

[редактиране | редактиране на кода]

Татуирането се свързва с два до три пъти по-завишен риск от хепатит С.[25] Това може да се дължи на нестерилни материали или контакт на използваните бои със заразата.[25] Татуировките или пиърсингът, които са правени преди средата на 1980-те години или са правени непрофесионално, са под особено съмнение, тъй като стерилността в такива условия може да и била оскъдна. Рискът очевидно е по-голям при татуировки с по-големи размери.[25] Почти половината от затворниците използват едни и същи нестерилизирани материали за татуиране.[25] Татуировките, които се правят в лицензирани студия рядко се свързват пряко с вируса на хепатит С.[26]

Контакт с кръв

[редактиране | редактиране на кода]

Предмети за лична употреба, като например бръсначи, четки за зъби и инструменти за маникюр или педикюр може да влязат в контакт с кръв. Използването на такива предмети като общи от различни хора крие риск от излагане на зараза с вируса на хепатит С.[27][28] Трябва да се внимава с порязвания, ранички или други източници на кървене.[28] Вирусът на хепатит С не се разпространява чрез обикновен контакт като прегръдка, целувка или използване на общи прибори за хранене или готвене.[28]

Предаване от майка на дете

[редактиране | редактиране на кода]

Предаването на хепатит C от майка, която е носител на инфекцията на детето ѝ става при по-малко от 10% от случаите на бременност.[29] Няма известни мерки, които могат да предотвратят този риск.[29] По-продължителният процес на раждане се свързва с по-голям риск от предаване на инфекцията.[11] Не съществуват доказателства, че кърменето помага за разпространяването на вируса на хепатит С. Майките, които са носителки на инфекцията обаче, трябва да избягват да кърмят, ако зърната на гърдите им са напукани или кървят[30] или ако имат по-високо вирусно натоварване.[17]

Диагностициране

[редактиране | редактиране на кода]
Серологичен профил на инфекция с хепатит С

Диагностичните изследвания за хепатит С включват:

Хроничният хепатит С е инфекция с вируса на хепатит C, която продължава повече от шест месеца, въз основа на присъствието на РНК на вируса.[8] Тъй като хроничните инфекции типично не се проявяват със симптоми в продължение на десетилетия,[8] медицинските специалисти обикновено ги откриват посредством изследвания на чернодробните функции или по време на рутинно тестване на хора от високорискови групи. Изследването не показва разлика между остра и хронична инфекция.[11]

Кръвни изследвания

[редактиране | редактиране на кода]

Изследването за хепатит С по принцип започва с кръвни изследвания, за да се открие присъствието на антитела на вируса на хепатит С, като се използва ензимен имунотест.[5] Ако това изследване даде положителен резултат, се прави второ изследване, за да се потвърди имунотестът и да се установи тежестта на състоянието.[5] Имуноблот тест с рекомбинантни антигени потвърждава имунотеста, а тестът за РНК на вируса на хепатит С (HCV RNA тест) в полимеразна верижна реакция определя тежестта на състоянието. [5] Ако не се открие РНК на вируса, а резултатът от имуноблот теста е положителен, изследваният е прекарал инфекция, но инфекцията е преминала с лечение или от само себе си. Ако имуноблотът даде отрицателен резултат, имунотестът е грешен.[5] Отнема шест до осем седмици след инфектиране с вируса, за да може имунотестът да даде положителен резултат.[9]

Чернодробните ензими са променлив показател през първата част от инфекцията.[8] Обикновено нивата им започват да се покачват седем седмици след заразяване с инфекцията.[9] Чернодробните ензими не са надежден индикатор за тежестта на състоянието.[9]

Биопсия

[редактиране | редактиране на кода]

Чернодробната биопсия може да определи степента на увреждане на черния дроб, но при тази процедура съществуват известни рискове.[3] Обичайните промени, които могат да се установят при биопсия са лимфоцити в чернодробната тъкан, лимфоидни фоликули в порталната триада и промени в жлъчните канали.[3] Съществува голям брой изследвания, които може да се направят, за да се определи степента на увреждане и да се намали необходимостта от биопсия.[3]

Профилактично тестване

[редактиране | редактиране на кода]

Едва 5 – 50% от инфектираните в САЩ и Канада знаят за състоянието си.[25] Тестването е препоръчително за хората от високорискови групи, които включват хора с татуировки.[25] Профилактичното тестване се препоръчва също и при хора с повишени нива на чернодробните ензими, тъй като това често е единственият признак на хроничен хепатит.[31] Рутинното профилактично тестване не е препоръчвано в САЩ.[5]

Профилактика

[редактиране | редактиране на кода]

До 2011 г. не съществува никаква ваксина за хепатит С. Ваксини понастоящем са в процес на разработване и някои от тях показват обещаващи резултати.[32] Комбинация от стратегии за профилактика като например програми за смяна на иглите и лечение за злоупотреба с наркотици, намалява риска от хепатит С при употребяващите венозно наркотици с около 75 %.[33] Тестването на кръводарителите е от важно национално значение, както и спазването на универсалните предпазни мерки в здравните заведения.[9] В страните, в които има недостиг на запаси от стерилни спринцовки, медицинските специалисти трябва да прилагат лекарствата перорално, вместо чрез инжектиране.[11]

Лечение

[редактиране | редактиране на кода]

Вирусът на хепатит С причинява хронична инфекция при 50 – 80% от инфектираните. Приблизително 40 – 80% от тези случаи преминават с помощта на лечение.[34][35] В редки случаи, инфекцията може да се изчисти без лечение.[6] Хората с хроничен хепатит C трябва да избягват алкохол и лекарства, които са токсични за черния дроб[5] и трябва да си направят ваксинация за хепатит А и хепатит В.[5] На хората с цироза трябва да се направят изследвания с ехограф, за да се провери за рак на черния дроб.[5]

Лекарства

[редактиране | редактиране на кода]

Хората с доказани чернодробни аномалии поради инфекция с вируса на хепатит С трябва да потърсят лечение.[5] Използваното понастоящем лечение представлява комбинация от пегилиран интерферон и антивирусното лекарство рибавирин, която се прилага в продължение на 24 до 48 седмици, в зависимост от типа на вируса на хепатит С.[5] 50 – 60% от лекуваните получават подобрение.[5] Комбинирането на боцепревир или телапревир с рибавирин и пегинтерферон алфа подобрява антивирусния отговор при хепатит С от генотип 1.[36][37][38] Лечението се свързва с чести странични ефекти: половината от лекуваните получават грипоподобни симптоми, а една трета от лекуваните развиват емоционални проблеми.[5] Ефикасността на лечението е много по-голяма, когато то се прилага през първите шест месеца, отколкото ако се прилага след като хепатит С вече е станал хроничен.[12] Ако даден човек развие нова инфекция и тя не отзвучи след осем до дванадесет седмици, препоръчва се 24-седмично лечение с пегилиран интерферон.[12] За хората, които имат таласемия (нарушение на кръвта), рибавирин се явява по-полезен, но той увеличава необходимостта от трансфузии.[39]

Алтернативна медицина

[редактиране | редактиране на кода]

Поддръжниците на алтернативната медицина твърдо застъпват ползата от няколко алтернативни терапии за лечение на хепатит С, в това число бял трън, женшен и колоидно сребро.[40] Нито една от алтернативните терапии обаче не е показала резултати на подобряване при хепатит С и не съществуват доказателства, че алтернативните терапии оказват някакъв ефект върху вируса изобщо.[40][41][42]

Прогноза

[редактиране | редактиране на кода]

Отговорът на лечението варира в зависимост от вирусния генотип. Продължителен отговор на лечение има при около 40 – 50% от хората с вирус на хепатит С от генотип 1 при 48 седмици на лечение.[3] Продължителен отговор на лечение е получен при 70 – 80% от хората с вирус на хепатит С от генотип 2 и 3 при 24 седмици на лечение.[3] Продължителен отговор на лечение има при 65% от хората с вирус на хепатит С от генотип 4 и 3 при 48 седмици на лечение. Доказателството за лечение при генотип 6 не е достатъчно, а където съществува, то е за 48 седмици на лечение при същите дози, както и при генотип 1.[43]

Епидемиология

[редактиране | редактиране на кода]
Разпространеност на хепатит С по света през 1999 г.
Очаквана продължителност на живота, адаптирана към състояние на недееспособност за хепатит С през 2004 г. на 100 000 души от население
  няма данни
  <10
  10-15
  15-20
  20-25
  25-30
  30-35
  35-40
  40-45
  45-50
  50-75
  75–100
  >100

Между 130 и 170 милиона души или ~3% от населението на света живеят с хроничен хепатит C.[44] Между 3 – 4 души на година биват инфектирани, а повече от 350 000 души годишно умират от заболявания, свързани с хепатит C.[44] Бройките са се увеличили значително през 20 век, поради комбинация от венозна употреба на наркотици и венозно прилагани лекарства или нестерилизирано медицинско оборудване.[11]

В САЩ около 2% от населението има хепатит C,[5] с по 35 000 до 185 000 нови случая на година. В западните щати тези цифри са се понижили от 1990-те години насам, поради подобрения в тестването на кръвта преди трансфузия.[12] Годишно смъртните случаи от вирус на хепатит С в САЩ варират между 8000 и 10 000. Очаква се, че този процент на смъртност ще се увеличи, тъй като хората, инфектирани чрез трансфузия преди тестването за вируса на хепатит С се разболяват и умират.[45]

Процентът на инфектираните е по-висок в някои страни в Африка и Азия.[46] Страните с много висок процент на инфектираните включват Египет (22%), Пакистан (4,8%) и Китай (3,2%).[44] Високият процент в Египет се свързва с прекратена вече кампания за масово лечение за шистозомиаза с използване на неправилно стерилизирани стъклени спринцовки.[11]

История

[редактиране | редактиране на кода]

В средата на 1970-те години Харви Алтър, началник на отделение инфекциозни заболявания в отдела за трансфузионна медицина към Националния здравен институт и неговият изследователски екип доказват, че повечето случаи на хепатит след кръвопреливане не се дължат на вирусите на хепатит А или В. Въпреки това откритие международните усилия в сферата на изследванията за идентифициране на вируса продължават да бъдат безуспешни през следващите десет години. През 1987 г. Майкъл Хютън, Куи-Лим Чо и Джордж Куо от „Chiron Corporation“, в сътрудничество с д-р Д. У. Брадли от Центъра за контрол и профилактика на заболяванията, използват нов подход за идентифициране на неизвестен организъм чрез молекулярен клонинг и разработват нов диагностичен тест.[47] През 1988 г. Алтер идентифицира вируса, като потвърждава наличието му в панел от проби с хепатит, който не е нито А, нито В. През април 1989 г. новината за откриването на вируса на хепатит С е публикувана в две статии на списание „Science “(„Наука“).[48][49] Това откритие довежда до значително усъвършенстване на диагностиката и подобрение на антивирусното лечение.[47] През 2000 г. на д-р Алтер и д-р Хютън е присъдена награда Ласкер за клинични медицински изследвания за: „пионерски труд в откриването на вируса причиняващ хепатит С и разработването на методи за тестване, които са намалили риска от хепатит С при кръвопреливане в САЩ от 30% през 1970 г. до почти нула през 2000 г.“[50]

Компанията „Chiron Corporation“ е регистрирала няколко патента върху вируса и неговата диагностика.[51] През 1990 г. е отхвърлено заявление за конкурентен патент на Центъра за контрол на заболяванията, след като компанията „Chiron Corporation“ запла]a $1,9 милиона на Центъра за контрол на заболяванията и $337 500 на Брадли. През 1994 г. Брадли завежда съдебен процес срещу компанията „Chiron Corporation“, за да се анулира патентът, той самият да бъде включен като съавтор и да получи процентни обезщетения и възнаграждения от приходите. Брадли прекратява процеса през 1998 г. след като загубва пред апелационния съд.[52]

Общество и култура

[редактиране | редактиране на кода]

Световното сдружение за борба с хепатита постановява Световен ден за борба с хепатита, който се отбелязва всяка година на 28 юли.[53] Финансовите разходи свързани с хепатит С са значителни както за отделните хора, така и за обществеността. Изчислено е, че през 2003 г. в САЩ целоживотният разход свързан с хепатит С е възлизал средно на 33 407 щатски долара,[54] като към 2011 г. цената за трансплантация на черен дроб е приблизително 200 000 щатски долара.[55] През 2003 г. в Канада цената за курс на антивирусно лечение е 30 000 канадски долара,[56] а през 1998 г. в САЩ цените са между 9200 и 17 600 щатски долара.[54] В много райони на света хората не могат да си позволят лечение с антивирусни средства, тъй като нямат здравно осигуряване или осигуряването им не покрива антивирусните средства.[57]

Научни изследвания

[редактиране | редактиране на кода]

До 2011 г. около сто лекарства за хепатит С са в процес на разработване.[55] Тези лекарства включват ваксини за хепатит, имуномодулатори и инхибитори на циклофилин.[58] До разработването на тези потенциално нови лечения се стигна благодарение на по-добрите познания за вируса на хепатит С.[59]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Sherris Medical Microbiology. 4th. McGraw Hill, 2004. ISBN 0838585299. с. 551 – 2.
  2. ↑ Houghton M. The long and winding road leading to the identification of the hepatitis C virus // Journal of Hepatology 51 (5). Ноември 2009. DOI:10.1016/j.jhep.2009.08.004. с. 939 – 48.
  3. ↑ а б в г д е ж з и к л Rosen, HR. Clinical practice. Chronic hepatitis C infection. // The New England journal of medicine 364 (25). 23 юни 2011. с. 2429 – 38. Архивиран от оригинала на 2012-12-15. Посетен на 2012-10-12.
  4. ↑ Maheshwari, A и др. Acute hepatitis C. // Lancet 372 (9635). 26 юли 2008. DOI:10.1016/S0140-6736(08)61116-2. с. 321 – 32.
  5. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц Wilkins, T и др. Hepatitis C: diagnosis and treatment. // American family physician 81 (11). 1 юни 2010. с. 1351 – 7.
  6. ↑ а б в г д Chronic Hepatitis C Virus Advances in Treatment, Promise for the Future. Springer Verlag, 2011. ISBN 9781461411918. с. 4.
  7. ↑ а б в г Nelson, PK и др. Global epidemiology of hepatitis B and hepatitis C in people who inject drugs: results of systematic reviews. // Lancet 378 (9791). 13 август 2011. DOI:10.1016/S0140-6736(11)61097-0. с. 571 – 83.
  8. ↑ а б в г Chronic Hepatitis C Virus Advances in Treatment, Promise for the Future. Springer Verlag, 2011. ISBN 9781461411918. с. 103 – 104.
  9. ↑ а б в г д е Dolin, [edited by] Gerald L. Mandell, John E. Bennett, Raphael. Mandell, Douglas, and Bennett's principles and practice of infectious diseases. 7th ed. Philadelphia, PA, Churchill Livingstone/Elsevier, 2010. ISBN 978-0443068393. с. Chapter 154.
  10. ↑ Mueller, S и др. Alcoholic liver disease and hepatitis C: a frequently underestimated combination. // World journal of gastroenterology: WJG 15 (28). 28 юли 2009. с. 3462 – 71.
  11. ↑ а б в г д е ж з и к Alter, MJ. Epidemiology of hepatitis C virus infection. // World journal of gastroenterology: WJG 13 (17). 7 май 2007. с. 2436 – 41.
  12. ↑ а б в г д Ozaras, R и др. Acute hepatitis C: prevention and treatment. // Expert review of anti-infective therapy 7 (3). 2009 Apr. с. 351 – 61.
  13. ↑ Zignego AL, Ferri C, Pileri SA, Caini P, Bianchi FB. Extrahepatic manifestations of Hepatitis C Virus infection: a general overview and guidelines for a clinical approach // Digestive and Liver Disease 39 (1). Януари 2007. DOI:10.1016/j.dld.2006.06.008. с. 2 – 17.
  14. ↑ Louie, KS и др. Prevalence of thrombocytopenia among patients with chronic hepatitis C: a systematic review. // Journal of viral hepatitis 18 (1). 2011 Jan. с. 1 – 7.
  15. ↑ Nakano T, Lau GM, Lau GM, Sugiyama M, Mizokami M. An updated analysis of hepatitis C virus genotypes and subtypes based on the complete coding region // Liver Int.. Декември 2011. DOI:10.1111/j.1478-3231.2011.02684.x.
  16. ↑ Maheshwari, A и др. Management of acute hepatitis C. // Clinics in liver disease 14 (1). 2010 Feb. с. 169 – 76; x.
  17. ↑ а б в г Pondé, RA и др. Hidden hazards of HCV transmission. // Medical microbiology and immunology 200 (1). 2011 Feb. с. 7 – 11.
  18. ↑ а б Xia, X и др. Epidemiology of HCV infection among injection drug users in China: systematic review and meta-analysis. // Public health 122 (10). 2008 Oct. DOI:10.1016/j.puhe.2008.01.014. с. 990 – 1003.
  19. ↑ Imperial, JC. Chronic hepatitis C in the state prison system: insights into the problems and possible solutions. // Expert review of gastroenterology & hepatology 4 (3). 2010 Jun. с. 355 – 64.
  20. ↑ Vescio, MF и др. Correlates of hepatitis C virus seropositivity in prison inmates: a meta-analysis. // Journal of epidemiology and community health 62 (4). 2008 Apr. с. 305 – 13.
  21. ↑ Marx, John. Rosen's emergency medicine: concepts and clinical practice 7th edition. Philadelphia, PA, Mosby/Elsevier, 2010. ISBN 9780323054720. с. 1154.
  22. ↑ Highest Rates of Hepatitis C Virus Transmission Found in Egypt // Al Bawaba, 9 август 2010. Архивиран от оригинала на 2012-05-15. Посетен на 27 август 2010.
  23. ↑ а б в Tohme RA, Holmberg SD. Is sexual contact a major mode of hepatitis C virus transmission? // Hepatology 52 (4). Юни 2010. DOI:10.1002/hep.23808. с. 1497 – 505.
  24. ↑ Hepatitis C Group Education Class // United States Department of Veteran Affairs. Архивиран от оригинала на 2011-11-09. Посетен на 2012-10-12.
  25. ↑ а б в г д е Jafari, S и др. Tattooing and the risk of transmission of hepatitis C: a systematic review and meta-analysis. // International journal of infectious diseases: IJID: official publication of the International Society for Infectious Diseases 14 (11). 2010 Nov. с. e928-40.
  26. ↑ Hepatitis C // Center for Disease Control and Prevention. Посетен на 2 януари 2012.
  27. ↑ Lock G, Dirscherl M, Obermeier F, et al. Hepatitis C —contamination of toothbrushes: myth or reality? // J. Viral Hepat. 13 (9). Септември 2006. DOI:10.1111/j.1365-2893.2006.00735.x. с. 571 – 3.
  28. ↑ а б в Hepatitis C // FAQ – CDC Viral Hepatitis. Посетен на 2 Jan 2012.
  29. ↑ а б Lam, NC и др. Caring for pregnant women and newborns with hepatitis B or C. // American family physician 82 (10). 15 ноември 2010. с. 1225 – 9.
  30. ↑ Mast EE. Mother-to-infant hepatitis C virus transmission and breastfeeding // Advances in Experimental Medicine and Biology 554. 2004. с. 211 – 6.
  31. ↑ Senadhi, V. A paradigm shift in the outpatient approach to liver function tests. // Southern medical journal 104 (7). 2011 Jul. с. 521 – 5.
  32. ↑ Halliday, J и др. Vaccination for hepatitis C virus: closing in on an evasive target. // Expert review of vaccines 10 (5). 2011 May. DOI:10.1586/erv.11.55. с. 659 – 72.
  33. ↑ Hagan, H и др. A systematic review and meta-analysis of interventions to prevent hepatitis C virus infection in people who inject drugs. // The Journal of infectious diseases 204 (1). 1 юли 2011. с. 74 – 83.
  34. ↑ Torresi, J и др. Progress in the development of preventive and therapeutic vaccines for hepatitis C virus. // Journal of hepatology 54 (6). 2011 Jun. DOI:10.1016/j.jhep.2010.09.040. с. 1273 – 85.
  35. ↑ Ilyas, JA и др. An overview of emerging therapies for the treatment of chronic hepatitis C. // Clinics in liver disease 15 (3). 2011 Aug. с. 515 – 36.
  36. ↑ Foote BS, Spooner LM, Belliveau PP. Boceprevir: a protease inhibitor for the treatment of chronic hepatitis C // Ann Pharmacother 45 (9). September 2011. DOI:10.1345/aph.1P744. с. 1085 – 93.
  37. ↑ Smith LS, Nelson M, Naik S, Woten J. Telaprevir: an NS3/4A protease inhibitor for the treatment of chronic hepatitis C // Ann Pharmacother 45 (5). May 2011. DOI:10.1345/aph.1P430. с. 639 – 48.
  38. ↑ Ghany MG, Nelson DR, Strader DB, Thomas DL, Seeff LB. An update on treatment of genotype 1 chronic hepatitis C virus infection: 2011 practice guideline by the American Association for the Study of Liver Diseases // Hepatology 54 (4). October 2011. DOI:10.1002/hep.24641. с. 1433 – 44.
  39. ↑ Alavian SM, Tabatabaei SV. Treatment of chronic hepatitis C in polytransfused thalassaemic patients: a meta-analysis // J. Viral Hepat. 17 (4). Април 2010. DOI:10.1111/j.1365-2893.2009.01170.x. с. 236 – 44.
  40. ↑ а б Hepatitis C and CAM: What the Science Says Архив на оригинала от 2013-05-13 в Wayback Machine.. NCCAM March 2011. (Посетен на 7 март 2011)
  41. ↑ Liu, J и др. Medicinal herbs for hepatitis C virus infection: a Cochrane hepatobiliary systematic review of randomized trials. // The American journal of gastroenterology 98 (3). 2003 Mar. с. 538 – 44.
  42. ↑ Rambaldi, A и др. Milk thistle for alcoholic and/or hepatitis B or C virus liver diseases. // Cochrane database of systematic reviews (Online) (4). 17 октомври 2007. с. CD003620.
  43. ↑ Fung J, Lai CL, Hung I, et al. Chronic hepatitis C virus genotype 6 infection: response to pegylated interferon and ribavirin // The Journal of Infectious Diseases 198 (6). Септември 2008. DOI:10.1086/591252. с. 808 – 12.
  44. ↑ а б в WHO Hepatitis C factsheet // 2011. Посетен на 13 юли 2011.
  45. ↑ Colacino, ed. by J. M. и др. Hepatitis prevention and treatment. Basel, Birkhäuser, 2004. ISBN 9783764359560. с. 32.
  46. ↑ al.], edited by Gary W. Brunette ... [et. CDC health information for international travel: the Yellow Book 2012. New York, Oxford University. ISBN 9780199769018. с. 231.
  47. ↑ а б Boyer, JL. Liver cirrhosis and its development: proceedings of the Falk Symposium 115. Springer, 2001. ISBN 9780792387602. с. 344.
  48. ↑ Choo QL, Kuo G, Weiner AJ, Overby LR, Bradley DW, Houghton M. Isolation of a cDNA clone derived from a blood-borne non-A, non-B viral hepatitis genome // Science 244 (4902). Април 1989. DOI:10.1126/science.2523562. с. 359 – 62.
  49. ↑ Kuo G, Choo QL, Alter HJ, et al. An assay for circulating antibodies to a major etiologic virus of human non-A, non-B hepatitis // Science 244 (4902). Април 1989. DOI:10.1126/science.2496467. с. 362 – 4.
  50. ↑ Winners Albert Lasker Award for Clinical Medical Research, The Lasker Foundation. Посетен на 20 февруари 2008.
  51. ↑ Houghton, M., Q.-L. Choo, and G. Kuo. NANBV Diagnostics and Vaccines. European Patent No. EP-0-3 18-216-A1. European Patent Office (filed 18 November 1988, published 31 May 1989).
  52. ↑ Wilken, Judge. United States Court of Appeals for the Federal Circuit // United States Court of Appeals for the Federal Circuit. Посетен на 11 януари 2012.
  53. ↑ Eurosurveillance editorial, team. World Hepatitis Day 2011. // Euro surveillance: bulletin europeen sur les maladies transmissibles = European communicable disease bulletin 16 (30). 28 юли 2011.
  54. ↑ а б Wong, JB. Hepatitis C: cost of illness and considerations for the economic evaluation of antiviral therapies. // PharmacoEconomics 24 (7). 2006. с. 661 – 72.
  55. ↑ а б El Khoury, A. C. и др. Economic burden of hepatitis C-associated diseases in the United States // Journal of Viral Hepatitis. 1 декември 2011. DOI:10.1111/j.1365-2893.2011.01563.x.
  56. ↑ Hepatitis C Prevention, Support and Research ProgramHealth Canada // Public Health Agency of Canada. Nov 2003. Посетен на 10 януари 2012.
  57. ↑ Zuckerman, edited by Howard Thomas, Stanley Lemon, Arie. Viral Hepatitis. 3rd ed. Oxford, John Wiley & Sons, 2008. ISBN 9781405143882. с. 532.
  58. ↑ Ahn, J и др. Hepatitis C therapy: other players in the game // Clinics in liver disease 15 (3). 2011 Aug. DOI:10.1016/j.cld.2011.05.008. с. 641 – 56.
  59. ↑ Vermehren, J и др. New HCV therapies on the horizon. // Clinical microbiology and infection: the official publication of the European Society of Clinical Microbiology and Infectious Diseases 17 (2). 2011 Feb. с. 122 – 34.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Хепатит_C&oldid=12331318“.