Historical Migrations

Velvets are one of the most luxurious textile materials and were frequently used in furnishings and costumes in the Middle East, Europe and Asia in the fifteenth to sixteenth centuries. Owing to many valuable studies on Ottoman and Italian velvets as well as Chinese and Byzantine velvets, we have learned the techniques and designs of velvet weaves, and how they were consumed. However, it is not well-known where and when velvets were started to be woven. The study will shed light on this question and focus on the origin, the historical background and development of velvet weaving, examining historical sources together with material evidence.

The Mongol Zoominar presents:

Daily Life in the Mongol Empire
with
Susanne Reichert (University of Michigan)
"A Day at Karakorum: The City and Its People"

Alicia Ventresca Miller (University of Michigan)
"Life in the Northern Realms of the Mongol Empire"

Organizer and Moderator: Qiao Yang (Max Planck Institute for the History of Science)

Friday, February 18, 2022, 15:30 (IST time, GMT+2)

For Details and link:
Jonathan Brack: brackjon@bgu.ac.il
Wonhee Cho: wonheecho@gmail.com

After the end of World War II, millions of people were uprooted all over Europe. After realizing that many of those people did not want to return to their former places of origin, the United Nations founded the International Refugee Organization (IRO) to repatriate those displaced persons (DPs) who wanted to return home and to resettle refugees who did not in other countries. Venezuela was neither actively involved in World War II, nor (at that time) in the approaching Cold War. Nevertheless, this "third world" country became involved, both in the political discussion about the international resettlement program, and as the receiving country of 17,000 DPs. In this context, the paper asks who was resettled in Venezuela and in what way those people were able to influence and negotiate their resettlement in Venezuela. The paper thus focusses on the agency of DPs and the IRO's decision-making processes in their European field offices.

In diesem Artikel wird der Wanderhandel als Ausdruck gesellschaftlicher Konflikte des 19. Jahrhunderts am Beispiel des oberlausitzer Grenzraums beleuchtet. Die Modernisierungsprozesse des 19. Jahrhunderts hielten auch und gerade für die historisch gewachsenen Strukturen der Oberlausitz enorme Wandlungsprozesse mit großem Konfliktpotenzial bereit: Die Zentralisierung staatlicher Macht und der Aufbau eines bürokratischen Verwaltungsapparates, die Durchsetzung kapitalistischer Wirtschaftsweisen und die nationale Homogenisierung vermöge des Staatsbürgerschaftkonzeptes drangen bis in die letzten Refugien alter Ordnungen vor. Diese Transformationen spiegeln sich in vielerlei Hinsicht im Phänomen des Wanderhandels, „hinter dem sich ein Widerstreit politischer, konfessioneller und wirtschaftlicher Interessen birgt.“  In den folgenden Überlegungen wird dieser Tatsache Rechnung getragen, indem unterschiedliche Akteursgruppen, Problemwahrnehmungen und Lösungsstrategien beleuchtet werden. Im Mittelpunkt der Betrachtung steht ein soziales Konfliktfeld, das sich zwischen dem staatlichen Wunsch nach Regulierung, dem wissenschaftlichen Versuch der Kategorisierung und dem Eigenwillen der ökonomischen und mobilen Akteure aufspannt.

Between 1946 and 1951, roughly one million European refugees and Displaced Persons (DPs) – mainly survivors of the National Socialist (NS) terror and Eastern Europeans who feared persecution in or by the Soviet Union – were resettled all over the world as part of the work of the International Refugee Organization (IRO). To investigate appeals for assistance and resettlement, the IRO designed a questionnaire, the CM/1 form. These questionnaires have been available for research in the holdings of the Arolsen Archives since 2007.
This study explores to what extent and under what conditions the negotiation of forced migration can be analytically detailed in these CM/1 forms and related documents. This study argues that the CM/1 files are a unique historical source for exploring the negotiation of forced migration after the Second World War and the agency of the actors involved. It must be kept in mind however, that the IRO project was based on at least three overlapping aims, several actors were involved in the negotiations of the resettlement and the setting of the negotiations was based on peculiarities that have to be approached on a theoretical basis.

El objetivo principal de este trabajo de investigación, becado por el Instituto de Estudios Zamoranos "Florián de Ocampo" (Diputación de Zamora), se sintetiza en el análisis diacrónico y comparativo de los diferentes discursos “identitarios” (tanto a nivel regional como provincial) que se han rastreado en las colecciones de los boletines que la «Casa de Zamora» y la «Casa de León» establecidas en Madrid han editado a lo largo de su historia, así como en la documentación interna (actas de directivas, asambleas y estatutos, reglamentos…) a la que se ha tenido acceso. También se ha tratado la existencia de lo que se podría definir como "microidentidades", que en ambos casos se analizaron a nivel comarcal.

Eric J. Schmaltz.  "Carrots, Sticks...and Demonstrations:  Yuri Andropov's Failed Autonomy Plan for Soviet Kazakhstan's Germans, 1976-1980."  Journal of the American Historical Society of Germans from Russia (Lincoln, Nebraska), Vol. 39, No. 3 (Fall 2016):  pp. 1-21.  (Revised and expanded reprint version.) 

The original article appeared in the Eurasia Studies Society Journal of Great Britain and Europe, Vol. 3, No. 1. (Jan. 2014):

https://eurasiahistory.files.wordpress.com/2013/12/eric-schmaltz-tess-eurasia-studies-soc-journal-vol-3-no1-jan-20141.pdf

Copyright permission is granted from original journal publisher.  This revised version contains updates, additions, and minor modifications.  Research on the topic grew out of one of the author’s dissertation chapters completed in 2002 for the fulfillment of his Ph.D. at the University of Nebraska-Lincoln.  German- and Russian-language translations are the author’s unless otherwise noted.  The author included some of these findings in his presentations at the 2016 AHSGR Convention, held in July in Concord, California.

Many scholars are unaware of the resources available at the AHSGR.  See link to AHSGR Website for this and so many other fine research materials: 

https://ahsgr.site-ym.com/store/default.aspx?

We found totally 1020 word with common meaning and pronouncing in Bulgarian and Hindi;
ancient Bulgarian ethnonims in India; and names of Vedic gods in Bulgarian language and family names.
We found 328 word with both similar meaning and pronouncing in Bulgarian and Hindi, consisting
3,5% of the most common words in Hindi. Correlation of Bulgarian with Sanskrit is far lower. This
suggests that there are traces of direct ancient contacts of Hindus with living Bulgarian language.
We determined 647 different Bulgarian ethnonims (names of towns and places (toponims) and water
bodies (hydronames) formed on the base of the national or clans names of the ancient Bulgarians
(Kutigurs, Utigurs, Onogurs, Kuchi- Bulgars, Dulo, etc.)) in India. We found also 45 names and
synonyms of 33 Vedic or Hindus gods in Bulgarian names or family names, or having functions
understandable in Bulgarian from their names (which are in Sanskrit). Names of these gods form 74
different Bulgarian family names.

Este estudio archivístico se enfoca en las actividades filantrópicas y misioneras relativas a los negros libertos que se establecieron en Haití. Entre 1824 y 1826 unos seis mil negros
libertos partieron desde Estados Unidos a establecerse en la multiparte isla de La Española. La literatura concerniente este asunto ha enfatizado su relación con el Nacionalismo Negro en los Estados Unidos o la comunidad remanente en esa isla. El presente estudio difiere de los pocos publicados trabajos sobre los inmigrantes al analizar los cruces raciales y líneas culturales de aquellos blancos que ayudaron a los negros libertos en su
inmigración y proceso de asentamiento. Loring Dewey ayudó a organizar la inmigración en oposición a poderosos intereses. Al investigar los documentos en archivos relativos a esta historia, el presente trabajo encontró que la identidad de Cardy fue retada cuando el vislumbró la condici0nes de los negros. Una experiencia similar, pudimos encontrar, le ocurrió a William Cardy, un misionero británico que vivió entre los inmigrantes después que se establecieron en La Española. Él se sintió separado de su patria después de una serie de crisis personales y como resultado, se acercó más a aquellos a quienes quería convertir. Este estudio se ha basado en la investigación realizada en archivos de la República Dominicana, Puerto Rico, el Reino Unido y los Estados Unidos.

IT IS NOW widely accepted that the Anglo-Saxons were not just transplanted Germanic invaders and settlers from the Continent, but the outcome of insular interactions and changes. But we are still lacking explicit models that suggest how this ethnogenetic process might have worked in concrete terms. This article is an attempt to present such a model from an archaeological perspective, but with an interdisciplinary approach. The focus is on the role of the native British population and its interaction with immigrant Germanic groups. As a result, the model envisages two broad phases in the creation of the Anglo-Saxons: an ethnically divided conquest society in the 5th/6th centuries in which immigrants and their descendants practised a form of ‘apartheid’ in order to preserve their dominance; and a phase of increasing acculturation and assimilation of the natives in the 7th/8th centuries that laid the foundations of a common English identity.

A study of the legendary migration of five Brahmins,
accompanied by five Kayasthas, from Kannauj in North
India to Bengal to form an elite subgroup in the caste
hierarchy of Bengal, combines genetic analysis with a
reappraisal of historical and genealogical works. This
combination of historical and genetic analysis creates a
new research tool for assessing the evolution of social
identities through migration across regions, and points
to the potential for interdisciplinary research that
combines the humanities and genetic science.

Le réunionnais, langue créole de l'océan indien, aurait-il pu contribuer au développement du tayo, langue créole parlée par les Kanak de Saint-Louis ? Afin de répondre à cette question, Karin Speedy expose un épisode de l'histoire calédonienne encore méconnu, celui de l'arrivée et de l'implantation des réunionnais et de leurs engagés en Nouvelle-Calédonie au dix-neuvième siècle. Elle montre l'influence des réunionnais sur la vie économique, sociale, culturelle, administrative et économique de la Nouvelle-Calédonie.

Is it possible that Réunionnais, an Indian Ocean Creole language, had an input into the formation of Tayo, the creole language spoken by the Kanaks of Saint-Louis? In order to answer this question, subject of some theoretical debate in Creole Studies, Karin Speedy describes a little-known chapter of New Caledonian history – the arrival and settlement of immigrants and indentured workers from Reunion Island in New Caledonia in the nineteenth century. Drawing on both historical and linguistic data, she demonstrates the influence the Réunionnais immigrants had on economic, social, cultural, administrative and linguistic life in the colony at the time Tayo was developing.

След рекапитулация на съществуващите тези за произхода на българите напоследък бе показано, че те са древни индоевропейци (Добрев, 1994, Шопов и др, 2002), а не славяни с незначителен примес от прабългари (които били тюрки). Това се подтвърждава и от последните изследвания на генофонда на човечеството (Димитров, 2002). Академик Державин (1946) смята, че етногенезиса на българския народ достига с корените си далечното доиндоевропейско минало заедно с шумерите, иберите и италиките и, че “българите са българи, а не турци, не татари, не фини, не хуни, не чуваши, не славяни, а по своя произход те принадлежат към най- древните доиндоевропейски народи”. До тези заключения той достига на базата на палеолингвинистичен анализ.
Основните използвани методи са:
1. Анализ на писмени сведения
2. Лингвинистичен анализ
3. Генетика
Разглеждането на формирането на индоевропейските народи и преселенията им (Шопов, 1998) показва, че създаването на европейската общност се явява възстановяване на индоевропейската общност съшествувала преди хиляди години. (Пра)* българският календар е най-ранният индикатор за наличие на обособена българска народност. Неговото начало е 5505 г. пр. Христа, което съвпада с времето на Библейският Потоп датиран независимото с два различни метода от Rayan & Pitmann (Wilford 1996) и Shopov et al., (1996). Потопа е станал в Черноморският басеин, тогава обитаван от индоевропейците, в това число и от предците на българите. Според Анонимния хронограф от 334 г. българите произхождат от внука на Ной Зиези. Димитров (2000-а) индентифицира Зиези с шумерския владетел Заггизи (2750-2726 пр. Хр.). Още по-ценни сведения за държавното устройство на ранните български държави откриваме в шумерските хроники за управлението на Шумер от кутиите (Шопов, 2000). Според Херодот народа утии е живял в Памир през V в.пр. н.е. П. Добрев (1994) показва, че ранната форма на името на един от прабългарските клонове - утигурите е утии, тъй като вместо окончанието -гури (означаващо народ) е използвано добре известното окончание -и за множественно число. Следвайки тази логика би следвало другия прабългарски клон - кутигури да се е наричал “кутии” (Шопов, 2000). В действителност такъв народ е населявал обширни територии от Двуречието в горното течение на р.Тигър още през IV-III хилядолетие преди Христа (Всемирная история, 1955). През 2495 г. преди Христа кутиите завладяват Шумер и Акад и ги управляват повече от един век (Авдиев, 1948). Този период от Шумерската история е известен с разцвет на стоителството и литературата. Кутиите са били наричани още гудеи или гутии. През 2360 г. до н.е. владетеля на Урук възстава и разбива “царя на кутиите Тирикана” (Авдиев, 1948). Можеби Тирикана не е малко име а титлата на командващия войската- таркана. При прабългарите боила таркан е бил втория престолонаследник (Добрев, 1995-б). Твърде вероятно е народа кутии да е еквивалентен на прабългарския клон кутигури. Титлата цар не е от руски произход, а е била употребявана още от кутиите. Срещана е в Шумер (Добрев, 1994) и в Египет като "шар" (Димитров, частно съобщение) със значение на император.
_______________________________________________________________________________________
*- Тук на базата на последните представителни генетически изследвания прабългарите са напълно индентифицирани със съвременните българи и затова навсякъде вместо употребявания по инерция термин "прабългари" се употребява коректния термин българи. Недопустимо е индийците преди повече от 20 века да са наричали нашите деди българи (по техният си начин), а ние да ги наричаме пра-, древни, черни и т.н. българи за да се дистанцираме от тях.

Според Добрев (1995-б) когато българите се пренасят отвъд Дунав те донасят със себе си изключително развита държавна система със 37 нива на държавните постове и разделение на обществото на 4 касти. Това кастово деление е подобно на индийското, с тази разлика, че при българите може да се преминава от по-ниска каста в по-висока по заслуги, което е един механизъм за стимул за по- добра служба. Тази изключително развита държавна структура показва изключителната си древност.
Изобилни сведения за българите, тяхната религия (Шопов и др., 2002), култура и държавност идват от древна Индия. Добрев (1994) подчертава, че управляващата династия в Индия се е наричала "Балхара". Димитров (2000-б) подчертава, че династията на империята Магадха (Балгадха) в древна Индия се наричала "Балкхара". Шопов и др., (2002). показват, че по лингвинистичните правила името Българ(ин) се поизнася от индийците като Балкхар(а) И днес украинците наричат българите "балхар" (Й. Шопов, частно съобщение). Самото име на страната ни се състои от две части- корена Бълг и -ария, което в същност представляват два последователни индо-ирански суфикса -ар (Добрев, 1994) и -ийа (Шопов и др., 2002). По същите правила корена Бълг преминава в Балкх, което пък е името на столицата и държава на българите до Памир.
Основния писмен документ за българската държава е Именника на българските канове (писан от самите тях). В него се твъди, че българската държава е създадена през 165 г. (според някой 153 г.) и че тя е пренесена отвъд Дунава. Няма никакви индикации за образуване на нова държава от Аспарух.
Българите са имали особена традиция да създават едновременно по няколко държави в различни части на света. Например Кубрат разделя България на 7 държави. Интересна е приликата на (пра)българските и персийските градове. Пренасянето на част от старата Велика България отвъд Дунава от Аспарух не е завладяване на нови територии, а завръщане в прастарата прародина на индоевропейците (“Мадари” на сродните с прабългарския език санскрит и хинди означава Отечество. Така се казва и един от първите градове построени от кана Аспарух). Тук е било нашето отечество до преди повече от седем хиляди и петстотин години, когато сме били част от индоевропейските племена (народи?) обитавали тогава нашите земи (Шопов, 1998).
Най ранните закони останали от дедите ни са Крумовите закони, които са били много справедливи и градивни, като корупцията е била третирана като държавна измяна и е наказвана със смърт. Това е гарантирало ефективно функциониране на държавата.
В българската държава никога не е съществувал феодализъм (Й. Шопов, частно съобщение). Българската държавна традиция датираща още от III хилядолетие преди Христа е либерално царство.

This paper presents a brief overview of the Black Death's advancement towards and throughout Europe, and its effects on European economic, demographic, and cultural fabric. It also gives a short survey of the plague's emergence on the East Adriatic coast and its hinterland: the way it was delt with by the local population and discusses some of its consequences. At the same time, taking into consideration the fact that the Black Death's impact on the East Adriatic region is still insufficiently studied, this paper tries to draw attention to some ideas and questions concerning the demographic, economic, and other effects of the plague that are still open to debate – not just because of the lack of detailed studies of the plague in the East Adriatic, but also because of the insufficient insight on some aspects of everyday medieval life in this part of southeast Europe, and the lack of knowledge about the demographic situation and population movements in the East Adriatic region during the Middle Ages.

"Компютърен анализ на фамилните имена в телефонния указател на София за издирване на редки и остарели думи от прабългарски произход.

Я.Й.Шопов, Л.Т.Цанков, Т. Ялъмов, С. Шопова, Л. Ненчев, Г. Канканосян
Институт по интердисциплинарни изследвания на древни цивилизации.

Цел: Издирване на редки, остарели и изчезнали думи от прабългарски произход, включени във фамилните имена в телефонния указател на София. Търсене на сродни езици на прабългарския език.

Материал и методика: Използвана е електронна версия на телефонния указател на София, от който са отделени фамилните имена от явен неславянски произход. Те са съпоставени с известните редки и остарели думи в българския /1,2,3/, известните прабългарски думи /4/ и най-употребяваните думи в източно- иранските езици пушту и дари /5/ , индо- иранските езици хинди /6,7/, непали /8/ и санскрит /9/ и западно- иранския персийски език.

Исторически бележки: Още акад. Державин /10/ демонстрира, че етногенезисът на българския народ достига с корените си далечното доиндоевропейско минало заедно с шумерите и, че “българите са българи, а не турци, не татари, не фини, не хуни, не чуваши, не славяни, а по своя произход те принадлежат към най- древните доиндоевропейски народи”. До тези заключения той достига на базата на палеолингвинистичен анализ, направен от акад. Н. Марр /11/. Напоследък Петър Добрев /4, 12, 13,/ и някои други изследователи /14/ убедително доказаха, че прабългарите са индоевропейски народ от източноиранската група. Народите от тази група са наричани още ведически арийци (този термин няма нищо общо с измислената от хитлеризма суперраса). Те са изиграли ключова роля при формирането на индо- европейската езикова общност, защото са колонизирали Индия и са занесли там ведическата култура и ведите.

Основания за търсене на паралели между прабългарския език и иранските и индо-иранските езици.
Ведите са били разпространявани устно на ведически санскрит, който е синтетичен език от най-доброто от арийските наречия. Така езикът на арийците навлиза в езика на местното население и образува индо-иранските езици (хинди, непали и др.). Това ни дава основание да потърсим паралели на прабългарския и българския език от миналия век с тези групи езици. Това също показва, че прабългарите са били носители на ведическата религия в древни времена. Това ни накара да потърсим паралели между българската митология (от езически произход) и ведическите божества. Резултатът беше поразителен:- оказа се, че 8 от ведическите божества още битуват в българския народен фолклор, 16 ведически божества имат имена (на санскрит) от които на български се разбира ясно тяхната функция, 8 ведически божества имат имена, широко употребявани в българския. Така 32 ведически божества имат имена срещани или разбиращи се на български.
Според Теофилакт Охридски прабългарите са имали религия като скитите /15/. Скитите са ираноезични народи, говорещи на един и същ език /16/. Всички ираноезични народи са изповядвали религии, явяващи се разновидности на зороастризма. Основните различия в тях са в имената на боговете. Иранистът Абаев /17/ подчертава, че според Херодот общоскитските богове са 7, какъвто е началният брой на Адитите- водещият брой богове в митологията на ведическите арийци и в зороастризма. Според някои изследователи най-старите части на Авестата (свещената книга на зороастризма) са написани на бактрийски език, който е ирански език /18/. Според /19/ имената бактрийци и българи (балхара) са били използвани като синоними. Нещо повече, в самата Авеста (21-вата книга на авестата- Вендидат, глава I) върховният бог Ахурамазда изброява 16-те арийски страни, които е създал, между които на 4-то място е Бактрия, “държаща високо знамето” му, и дори страна, наречена Варна (област от древен Иран) /20/. Дори при съвременната миграция, когато едно старо име на град или област се появи на ново място, то това обезателно се дължи на миграция на население от старото място (затова на картата на Америка има десетки градове и села с имена Лондон, Париж, Москва и т.н.). По тази логика името Варна просто е донесено от зороастрийци (прабългари), които са живели в областта Варна в Иран (Ариана) в дълбока древност още преди миграцията им към северна Индия. Това е едно достоверно доказателство за етническата и езикова принадлежност на прабългарите към иранските народи и участието им в миграцията на източните иранци в колонизирането на северна Индия."

Este libro cuenta historias pequeñas con desenlaces desventurados, que revelan cómo la migración transfiguraba la anatomía de los vínculos matrimoniales. Incapaz de  resistir los embates de la distancia y el tiempo y de solventar la discordancia entre el deseo  y la realidad, el cariño que alguna vez unió a los maridos y las esposas que protagonizan los diferentes relatos terminó colonizado por la angustia, el rencor, el desamor, el desprecio y la ira.  Las batallas verbales y físicas que esas emociones desataron fueron el oscuro corolario de desencuentros y de proyectos malogrados, una materia de la que también estaba hecha la experiencia de los migrantes que llegaron a la Argentina a fines del siglo XIX y comienzos del siglo XX.

En el cruce entre la Historia de las Migraciones y la Historia de las Emociones, la autora ha hilvanado retazos de vidas que aparecen desperdigados en numerosas documentos de diferente naturaleza y disímil calidad buscando reconstruir los derroteros emocionales de unos sujetos ambivalentes, acuciados por la soledad y el desarraigo, por la traición y el despecho, por la frustración y el hastío.

As disciplines, psychology and history share a primary concern with the human condition. Yet historically, the relationship between the two fields has been uneasy, marked by a long-standing climate of mutual suspicion. This book engages with the history of this relationship and possibilities for its future intellectual and empirical development. Bringing together internationally renowned psychologists and historians, it explores the ways in which the two disciplines could benefit from a closer dialogue. Thirteen chapters span a broad range of topics, including social memory, prejudice, stereotyping, affect and emotion, cognition, personality, gender and the self. Contributors draw on examples from different cultural contexts - from eighteenth-century Britain, to apartheid South Africa, to conflict-torn Yugoslavia - to offer fresh impetus to interdisciplinary scholarship. Generating new ideas, research questions and problems, this book encourages researchers to engage in genuine dialogue and place their own explorations in new intellectual contexts.

Scholars posit contrasting models of the ethnic identity and language / population movements of prehistoric peoples in the southwestern Great Basin and far southern Sierra Nevada. These models favor either in situ cultural development or population replacement and expansion. Archaeological data from these areas are used in this dissertation to examine past movements of peoples speaking Numic and Tubatulabalic languages and, thereby, to evaluate the models.Seven archaeological studies in the Kern Plateau and Scodie Mountains areas of the Sierra Nevada are reviewed including: 69 archaeological sites; analysis of excavation results from 54 sites; 475 obsidian hydration measurements; and 28 radiocarbon dates.

Additional information (i.e., the dating and character of rock art, mitochondrial DNA analyses, burial patterns, obsidian hydration chronology, toolstone use, dietary patterns, and distribution of time-sensitive artifacts) was gathered from archaeological studies elsewhere in the southwestern Great Basin. All these data were evaluated with regard to whether they support models of cultural continuity or population replacement.In the Kern Plateau interior and the Isabella Basin, archeological evidence favors the hypothesis that the Tubatulabal language and cultural tradition are of long standing. 

Archaeological sites show continuous, unbroken occupation from the historic era back 2500 years or more. Distributions of obsidian hydration rim measurements indicate a continuous prehistoric cultural sequence. Dietary patterns also show a consistent emphasis on large game and pine nut use during a span of more than two millenia. The use of one geologic source of volcanic glass and the persistence of a solitary rock art tradition further testify to a single (i.e., Tubatulabalic) cultural expression.

The Sierra Nevada crest and the southwestern Great Basin, in contrast, witnessed significant subsistence-settlement changes at the beginning of the Haiwee Period (ca.A.D. 600). Subsistence changes included: a decline in the hunting of large game; an initial and growing emphasis on dryland hard seeds; the beginning of intensive greencone pinyon pine nut use; and the introduction of specialized sites focusing on the mass harvest of easily procured and abundant small game animals. These variations in hunter-gatherer adaptation may indicate culturally distinct, sequential populations pursuing varying subsistence-settlement strategies rather than an in-situ cultural tradition responding to environmental change. I argue that these subsistence shifts reflect distinctive Numic adaptations.

Archaeological data support the hypothesis that pre-Numic occupations exhibit cultural continuity from the Newberry Period (1500 B.C.- A.D. 600) into the early Haiwee interval (A.D. 600-1000). Later cultural discontinuities support the thesis that Numic groups entered the region early in the Haiwee era, coincident with the introduction of Rose Spring and Eastgate projectile points (ca. A.D. 600). Numic archaeological expressions show marked continuities from the Haiwee Period (A.D. 600-1300) through the Marana interval (A.D. 1300–1850) and into the historic era. The in-migrating Numic
populations most likely produced simple, scratched style rock drawings and later on,during the historic era, Coso Style paintings. In contrast, within the Coso Range, growing evidence now suggests that Coso Representational Style petroglyphs were produced only by pre-Numic groups largelyl
during the late Newberry (500 B.C- A.D. 600) and early Haiwee (A.D.600-1000) periods.

Petroglyph manufacture appears to have ceased abruptly in the midst of peak production and elaboration during the Haiwee Period possibly because of the depletion of the local bighorn sheep herds. Archaeological data and limited mitochondrial DNA studies are also consistent with the idea that Numic populations eventually replaced or absorbed pre-Numic groups. During the late Haiwee era (A.D. 1000-1300) Numic peoples apparently expanded out of
their former heartland and began their migrations northward and to the east, ultimately dispersing throughout most of the Great Basin.

Rodoslovlje je trag jednog roda u povijesti jednog naroda i kraja. Ovdje je izneseno
rodoslovlje roda Katavić s kratkim pregledom povijesti kako samog roda, tako i navedenog
njihovog zavičaja. Došavši iz Bosne i Hercegovine u novi kraj početkom XVIII stoljeća
Katavići su pustili svoje korjenje u kamenito tlo novog zavičaja. Od tada, prkoseći svim
teškoćama, očuvali su se do naših dana. Danas ih gotovo nema u Prološcu, premda se sinovi i
kćeri ovog roda rado vraćaju u prigodama kao što su svetkovine ili obiteljska druženja.
Proložac je kroz čitavo razdoblje prisutnosti Osmanlija u ovim krajevima bio vrlo
nemirno područje pogođeno mnogim ratovima, migracijama, prirodnim nepogodama i sličnim
nemirima. Velik broj rodova zbog tih je razloga u više navrata selilo i zauvijek napustilo rodni
kraj. Na njihovo mjesto dolazili su novi rodovi. Neki su s novim promjenama ponovno
odlazili dalje, a neki su ostajali na novom ognjištu. Takav primjer daje nam rod Katavić.
Ključne riječi: rodoslovlje, rod Katavić, Proložac, migracije u vrijeme mletačko-turskih ratova

A presente tese de doutoramento tem como objeto de pesquisa os imigrantes de origem russa no Brasil, principalmente na cidade de São Paulo, na primeira metade do século XX. A Revolução Russa de 1917 e a formação do Estado Soviético ocasionaram grandes mudanças na estrutura social da Rússia e produziram um fluxo emigratório inédito no século XX. As características migratórias dessas populações provocaram grandes debates nos países europeus e resultaram no surgimento de uma nova categoria migratória: o refugiado. No Brasil, os primeiros imigrantes da Rússia pós-revolução começaram a chegar no começo dos anos 1920, tendo como principais destinos os estados do Sul e do Sudeste do país, principalmente a cidade de São Paulo, que se encontrava em fase de rápido crescimento econômico e urbano. Posteriormente, São Paulo recebeu mais duas grandes levas de imigrantes russos: os deslocados da Segunda Guerra Mundial, no final dos anos 1940, e os imigrantes russos da China, ao longo da década de 1950. Assim, as décadas de 1920 a 1950 foram o período de maior visibilidade dos imigrantes russos na cidade e dos processos mais intensos da estruturação de suas coletividades.

Societies sometimes expand through population growth, military conquests and migrations. Why does this happen and in what way are expanding societies different from others? Examples of such episodes are many in European history and include Archaich Greece, the Germanic barbarians and modernizing Europe of the 19th and 20th centuries, to name but a few. This work is an attempt to construct a model that explains these expansions and others.

¿Cómo imaginó el cine español a los emigrantes que se desplazaban hacia Europa? ¿Coincide con la imagen proyectada por las cinematografías de los países de destino?

La figura del emigrante español aparece en muchas películas, pero… ¿de qué manera y bajo qué objetivos? En este libro queremos abordar cómo se ha representado la emigración española en el cine, cómo ha ido variando su imagen a lo largo del tiempo, cómo lo percibió la censura o bajo qué intereses se incluyó o se omitió. A partir del estudio de miles de largometrajes y cortometrajes, de ficción y no ficción, propuestas comerciales y films amateurs o militantes de todo tipo, este libro indaga en un tema clave de nuestra historia contemporánea desde una perspectiva sociológica, antropológica y política.

Tentare di ricostruire la storia delle colonie valdesi in Calabria tra basso Medioevo
e prima età moderna si presenta come un compito assai arduo a una disamina
delle fonti attualmente disponibili; la maggior parte di quelle contemporanee agli
avvenimenti, infatti, è andata ormai perduta, principalmente a causa di eventi contingenti
che hanno provocato la scomparsa di preziosi documenti che avrebbero potuto
fare luce sulle ombre che si stendono sia sulle prime immigrazioni, sia sul modo
di vita delle comunità fino agli ultimi anni antecedenti alla repressione che, invece,
appare ben documentata.

This paper is a contribution to deepening our understanding of the relations between sedentary and nomadic peoples in medieval Europe. It interprets the images of nomads found in the European cultural imagination, particularly in medieval literary sources from areas as far apart as Britain and Constantinople.
This imaginary is the product of an accumulated culturally-processed emotional response to newcomers from the Eurasian Steppe who were often perceived as either a severe threat or as powerful military allies. The process of constructing such an image of the Eurasian nomads might seem to be a simple and natural one; however, one must not oversimplify its complexity. The reconstruction of this imagery is a joint effort made by several disciplines. This overview is intended to give the reader a glimpse into the perspectives of imagology, social psychology, cross-cultural history, and the history of emotions.

Издирени са 781 етнонима (имена на градове и местности (топоними) и водни басейни (хидроними) образувани с основа родовите имена на древните българи (кутигури, утигури, Дуло и т.н.)). Изследвана е морфологията на тези древно- български етноними. Те са сравнени с българските етноними в България и със синтетични етноними образувани от същите основи със суфиксите с които се образуват топонимите в България. Така са установени 216 различни древно- български етнонима в Иран, които съвпадат с теоретичните (синтетичните) български топоними. 68 от тях се срещат в България, Велики Булгар или Волжска България.
Намерени са много топоними в Иран, които съвпадат с имената на основните градове и върхове в България, които са наименовани от прабългарите (Варна, Бургас, Мадара и т.н.). Някой от тях се повтарят в 43 топонима в Иран. Изследването на тяхното значение на фарси доведе до разгадаване на значението на имената на някой от тях, което е било загадка до днес.

Историјски приступ социолошком феномену миграција има за задатак указати на просторни и хронолошки контекст уз посебно тумачење узрока и последица ове појаве. Овај рад у право има то за циљ, да прикаже кроз историјски осврт сеобу становника Београда након пораза војске Хабсбуршке монархије од Османског царства, 21. јула 1739. године. Наиме, по поразу војске хабсбуршког цара Карла VI (1711-1740), становништво, насељавано у Београд у периоду 1718-1739. године, у потпуности се повукло узводно Дунавом до Петроварадинске тврђаве и населило леву обалу реке. На простору Петроварадинског шанца дошло је до формирања насеља, које је за мање од деценије изборило статус Слободног краљевског града од стране царице Марије Терезије (1740-1780). Приликом анализе литературе биће коришћени и историјски извори, односно први документи, који говоре о процесу елибертације и изградњи НовогСада (лат. Neoplanta, нем. Neusatz, мађ. Újvidék). Имајући у виду да, до сада, није написана свеобухватна студија која укључује сеобе становништва из Београда, насељавања дунавске обале, изградњу новог насеља и процес елибертације, овај рад ће представљати синтезу прегледа досадашњих појединачних истраживања са анализом објављених и необјављених историјских извора, који се чувају у Историјском архиву града Новог Сада и Архиву Војводине.

The historical approach to the sociological phenomenon of migration aims at pointing out the spatial and chronological context with a particular interpretation of the causes and consequences of this phenomenon. This work is intended to show through the historical review the migration of the inhabitants of Belgrade after the defeat of the Habsburg army by the Ottoman Empire on July 21, 1739. Namely, after the defeat of the army of Emperor Charles VI of Habsburg (1711-1740), the population, settled in Belgrade in the period 1718-1739, completely withdrew upstream of the Danube to the Petrovaradin Fortress and settled on the left bank of the river. In the area of ​​Petrovaradin Šanac, a settlement was formed, which in less than a decade won the status of Free Royal City by Empress Maria Theresa (1740-1780). In addition to the use of literature, the analysis will use historical sources and the first documents that testify to the process of eliberation and construction of Novi Sad (Latin Neoplanta, Ger. Neusatz, Hun. Újvidék). Bearing in mind that no comprehensive study has been written so far that includes population movements from Belgrade, settlements of the Danube coast, construction of a new settlement and the process of eliberation, this paper will be a synthesis of a review of individual studies to date with an analysis of published and unpublished historical sources stored in The Historical Archives of the City of Novi Sad and the Archives of Vojvodina.

This chapter explores the question what the first generation of French settlers of the Louisiana Gulf Coast and New Orleans knew about hurricanes, and how they and later generations of creoles and newcomers adapted to the recurring hurricane hazard. The article starts out with a snapshot of French Louisiana’s first group of settlers in order to establish the state of early hurricane knowledge in the colony. The hurricane and flood hazard, which both affect the city – the former less frequently than the latter – are juxtaposed and adaptation measures compared before diving into three hurricane case studies spanning the French as well as the Spanish colonial period of New Orleans. The case studies show that the city’s societies remained vulnerable to hurricane impacts throughout the eighteenth century and that disaster migration was resorted to in particular after back-to-back hurricane events.

Between the opening and the localism. The social networks navarran’s in the first globalization (1512-1833)

In contrast to the localism of the traditional society, the text gives emphasis to the social networks navarran’s who participated more actively in the first globalization –the Atlantic economy and the Spanish monarchy–, from the seventeenth
to the early nineteenth century: their places of origin, their destinations in court, the peninsula and empire, their businesses and king’s service charges, the creation of networks on a global scale, the circulation of resources in between
the court, the empire and Navarra, and the material and cultural effects of these flows in the country.

""The aim of this project of the Division for Byzantine Research of the Institute for Medieval Research of the Austrian Academy of Sciences is the integration, adaptation and further development of concepts and tools of network theory and complexity sciences for the analysis of Byzantium and the medieval Mediterranean and Near East. With the help of these instruments, social, economic, religious, political and intellectual entanglements between individuals, groups, communities, institutions, polities and localities as well as between societies and their environments and the dynamics of these phenomena in time and space are visualised and analysed in a new way in a qualitative and quantitative as well as comparative perspective. In this way, the actual complexity of pre-modern societies and the relevance of such research for the analysis of comparable complex interconnections in the contemporary globalised world are rendered visible.

The explanatory value of these new methods has been demonstrated by the Johannes Preiser-Kapeller with case studies for the Late Byzantine ecclesiastical, political and intellectual elites, processes of religious and ethnic transformations in the Late Medieval Eastern Mediterranean, the diplomatic and political entanglements of the Near East between 300 and 1200 CE and the complex dynamics of the Late Medieval “World Crisis” in a global comparative perspective. In the future, an application of the developed toolkit to other periods and regions of the medieval world and on phenomena of environmental history and global mobility is intended. Within the Division of Byzantine Research, the project is closely connected to the Edition of the Register of the Patriarchate of Constantinople (PRK) and the Prosopography of the Palaeologian Period (PLP) and cooperates with the HGIS-based approach of Mihailo Popović to the historical geography of Byzantium (TIB); cooperations have also been established with other projects of the Institute for Medieval Research, especially within the framework of the SFB “Visions of Community”.

Beyond the Austrian Academy, the project is cooperating with colleagues at leading institutions for complexity research and digital humanities in Austria and abroad, such as the Section for Science of Complex Systems (Medizinische Universität Wien), the Archaeological Computing Research Group at the School of Humanities, University of Southampton or the Centre for Network Sciences at the Central European University in Budapest.

Methodology:
We establish a “complex relational perspective” on historical and social phenomena, following the postulations of classics of social theory such as Norbert Elias, who stated already in 1965: “to study individuals first as isolates and to derive the figurations they form together from what they are without the patterns of their living together, is a confusion of thought, impeding the analysis of these figurations. (...) Individuals are always found in figurations and configurations of individuals are irreducible. To think of a single individual as if it originally were socially independent, or of individuals here and there regardless of their relations with each other, is a baseless starting point.” (Norbert ELIAS – John SCOTSON, Etablierte und Außenseiter, 1965, 72, 264-265.)
The already well-established concepts of network theory allow us to analyse and visualise interactions and connections between individuals, groups and institutions. Recent studies work mainly within the framework of quantitative network analysis, which concentrates on the construction of quantifiable network models (with nodes and ties or links) on the basis of relational data and on the mathematical analysis of these models with regard to their general structure and the differences between nodes and groups or clusters of nodes. But besides or in addition to quantitative analysis, the field of “relational sociology” has highlighted the more “qualitative” aspects of social networks with regard to their relevance for the embedding and even construction of identities and relationships. In recent studies on historical networks, we have attempted to combine both approaches.

Even more, in his book “Reassembling the social” (2005, p. 173), Bruno Latour, one of the proponents of Actor-Network-Theory, stated: “we have to lay continuous connections leading from one local interaction to the other places, times, and agencies through which a local site is made to do something. (…) If we do this, we will render visible the long chains of actors linking sites to one another without missing a single step. It might be empirically hard but we should not expect major theoretical hurdles.” For archaeological and historical studies, it does not only prove to be “empirically hard” to re-construct these connections “through which a local site is made to do something”; “major theoretical hurdles” have also appeared for attempts to combine the conceptual framework of Actor-Network-Theory, which due to its integration of the agency of humans as well as objects is of special appeal for archaeologists (cf. Carl KNAPPETT, An Archaeology of Interaction, 2011; Ian HODDER, Entangled. An Archaeology of the Relationships between Humans and Things, 2012), with more widely used tools of quantitative network analysis.

Our study aims at taking the task of a “re-assembling” of connections between individuals and objects, localities and times, serious by surveying these entanglements for various case studies, visualising them in multiplex network graphs and applying quantitative methods on them. For this purpose, we regard as “narratives of entanglements” not only written sources on the agencies and connections of individuals, but also assemblies of objects (such as a reliquary casket containing objects of veneration [imagined to come] from various times and localities [see below] or a ship wreck containing objects from various sites of production and trade). Thus, the aspects of bias and fragmentariness inherent in all forms of historical or archaeological evidence are taken into account and conceptualised within the well-established theoretical framework of narratology. In addition, this allows us to apply the concepts of “Quantitative Narrative Analysis” developed by Roberto FRANZOSI (cf. his book of the same title, 2010), who has already applied quantitative network analysis in order to visualise and quantify the underlying structure of relations between elements of a narrative.

As several studies have demonstrated, in pre-modern societies, most individuals were embedded in spatially limited networks of kinship and neighbourhood. At the same time, the emergence of close-knit clusters of nodes connected through “strong ties” of a high frequency of interaction and intimacy is more probable among individuals sharing important markers of identity such as kinship, religious believe or common language; in turn, communities tend to reproduce themselves in such networks of high density. Thus, we observe an interplay between structural (the density of social relations) and qualitative (the homogeneity of individuals) characteristics of social networks. Members of religious elites and nobilities, in contrast, often established highly selective and over-regional contacts for various political, familial or economic occasions (some of which with regard to frequency or intimacy could be considered as “weak”, but others also as “strong”) with their peers, which also crossed borders within and beyond cultural-religious frontiers. Yet, by “localising the global”, we demonstrate how such far reaching entanglements also affected spatially more localised individuals and groups.



http://www.oeaw.ac.at/imafo/die-abteilungen/byzanzforschung/communities-landscapes/historische-geographie/komplexitaet-netzwerke/
""