Александър Хамилтън

 

Александър Хамилтън е роден на 11 януари 1755 или 1757 г. в Чарлстън, столицата на о. Невис в Британските Западни Индии като извънбрачно дете на Рейчъл Лавиен, отчасти потомка на френски хугеноти и Джеймс Хамилтън, четвърти син на шотландеца земевладелец Александър Хамилтън от Грейндж, Еършър.^[5] Когато за пръв път пристига в Тринадесетте колонии, Хамилтън твърди, че е роден през 1757 г., но в документи след смъртта на майка му е записан като 13-годишен, което означава, че е роден през 1755 г.^[6] Възможно обяснение за разминаването е, че възрастта в документите е завишена, за да може да работи, след като остава сирак.

 

Неговата майка Рейчъл има нещастен първи брак с Йохан Лавиен от Сен Кроа, много по-възрастен германски евреин и фермер. Тя напуска него и първия си син и отплава през 1750 г. за Сейнт Китс, където среща Джеймс Хамилтън.^[7] Те се местят заедно в родното място на Рейчъл Невис, където тя е наследила имот от баща си.^[8] Рейчъл ражда още двама синове, Джеймс младши и Александър. Тъй като родителите му не са в законен брак, Александър не може да посещава Англиканската църква и църковното училище. Вместо това той получава частни уроци и посещава частно еврейско училище.^[9] Хамилтън чете и книги от семейната библиотека от 34 тома^[10], включително древногръцки и римски класически произведения.

През 1765 г. семейството се мести в Кристианстед, Сен Кроа, заради бизнес начинание на Джеймс, но той ги изоставя и на майката се налага да издържа синовете си с малък магазин. Рейчъл се разболява от треска и умира на 19 февруари 1768 г. След смъртта ѝ съдът присъжда малкото ценности на Рейчъл на първия съпруг. Много предмети биват разпродадени, но един приятел купува семейните книги и ги връща на Александър.^[11]

Александър Хамилтън постъпва в местна фирма за внос-износ, „Бийкман и Крюгер“, която търгува с Нова Англия. В продължение на пет месеца през 1771 г., докато собственикът пътува, той дори ръководи фирмата. Александър и Джеймс са осиновени за кратко от своя братовчед Питър Литън, но Литън се самоубива и двамата братя се разделят: Джеймс става чирак на местен дърводелец, а Александър е осиновен от търговеца Томас Стивънс^[12]. Неговият син Едуард става близък приятел на Александър, момчетата си приличат, и двамата знаят френски и имат сходни интереси.^[13]

Александър продължава да работи, да чете ненаситно, опитва се да пише и започва да копнее за живот извън пределите на малкия остров. За пръв път негов материал е публикуван във вестник Royal Danish-American Gazette – есе за урагана от 30 август 1772 г., опустошил Кристианстед. Местните хора забелязват таланта му и започват да събират средства, за изпратят младия Хамилтън да учи. ^[14] През есента на 1772 г. той пристига в Бостън и се записва в гимназия в Елизабеттаун, Ню Джърси.

През 1773 г. Хамилтън посещава гимназията в Елизабеттаун, където попада под влиянието на водещия интелектуалец и революционер Уилям Ливингстън. Хамилтън кандидатства в Колежа на Ню Джърси (днешен Принстънски университет), но поради даден му отказ да следва ускорено, той решава да посещава Кралския колеж в Ню Йорк (днес Колумбийски университет).

Когато пасторът от Англиканската църква Самюъл Сийбъри публикува поредица от памфлети в подкрепа на каузата на торите, Хамилтън отвръща с първите си политически текстове: A Full Vindication of the measures of Congress („Пълна защита на мерките на Конгреса“) и The Farmer Refuted („Фермерът опроверган“). Той публикува още две статии против Квебекския закон^[15], както и поредица от 14 анонимни есета за New York Journal. Въпреки че Хамилтън подкрепя Американската революция, той се противопоставя на разправата с лоялисти. Хамилтън дори спасява от такава разгневена тълпа ректора на колежа си, Майлс Купър, симпатизант на торите, като държи реч преди множеството достатъчно дълго, за да може Купър да избяга. ^[16]

 

След първите сражения на американците с британците в Масачузетс през 1775 г. Александър Хамилтън постъпва в нюйоркското опълчение в ротата „Дъбови сърца“ (с други студенти от Кралския колеж). Той се обучава, самостоятелно учи военна история и тактика и достига чин лейтенант. Под огъня на британския кораб Азия Хамилтън ръководи завземането на оръдия от Батареята в Манхатън, след което ротата става артилерийска. Чрез връзките си с влиятелни нюйоркски патриоти като Александър МакДугал и Джон Джей, той набира Нюйоркската провинциална артилерийска рота от 60 мъже през 1776 г. и е избран за капитан. Тя участва в кампанията около гр. Ню Йорк през 1776 г., особено в битката при Уайт Плейнс. В битката за Трентън ротата е разположена в най-високата част на града, пресечна точка на днешните улици Уорън и Броуд, за да държи под обстрел немските наемници в казармите на Трентън.^[17]

Хамилтън е поканен за адютант на Натаниъл Грийн и на Хенри Нокс, но отказва с надеждата да бъде назначен в щаба на Джордж Вашингтон. Той постъпва в щаба на Вашингтон на 1 март 1777 г. с чин подполковник^[18] и служи в продължение на четири години като началник на щаба. Той се занимава с „писмата до Конгреса, щатските губернатори и най-силните генерали в Континенталната армия.“ ^[19] Пише много от писмата и заповедите на Вашингтон според напътствията на генерала и накрая му е позволено да „издава заповеди от Вашингтон със собствения си подпис.“ ^[20] Хамилтън участва като пратеник на Вашингтон в мисии на високо ниво, включително разузнаване, дипломация и преговори.^[21] Важните задачи, с които е натоварен, са свидетелство за дълбокото доверие, което Вашингтон е имал в способностите и характера му, тогава и по-късно.

По време на войната Хамилтън става близък приятел с няколко офицери. Писмата му до маркиз дьо Лафайет^[22] и до Джон Лорънс използват сантименталните литературни конвенции на късния осемнадесети век и гръцката история и митология.^[23] Някои ги интерпретират като израз на хомосоциална или дори хомосексуална връзка, но малцина историци са съгласни с това твърдение.^[24]

 

На 14 декември 1780 г. в имението Скайлър в Олбани, Ню Йорк, Хамилтън се жени за Елизабет Скайлър, дъщеря на ген. Филип Скайлър и така става член на едно от най-богатите и влиятелни семейства в Ню Йорк. Впоследствие това улеснява избирането му в Конгреса.^[25]

 

Докато служи в щаба на Вашингтон, Хамилтън мечтае за команден пост в истински бой. През февруари 1781 г. Вашингтон леко го смъмря, което дава повод на Хамилтън да подаде оставка от щаба, но незабавно започва да ходатайства да го изпратят на действителна служба. През юли 1781 г. той изпраща писмо до Вашингтон с приложен офицерския си чин, намеквайки по този начин, че ще напусне армията, ако не му се повери желаното командване.^[26] На 31 юли 1781 г. Вашингтон отстъпва и Хамилтън е назначен за командир на нюйоркския лекопехотен батальон. При планирането на щурма на Йорктаун на Хамилтън е поверено командването на три батальона, които заедно с френски войски трябва да превземат 9-и и 10-и редут от британските укрепления при Йорктаун. Хамилтън и батальоните му се сражават храбро и успяват да превземат 10-и редут на щик. Французите също се бият храбро, дават тежки загуби и пленяват 9-и редут. Това води до капитулацията на цяла британска армия при Йорктаун, фактически слагайки край на британския контрол над Тринадесетте колонии.^[27]

От март 1781 до март 1789 държавното ръководство на САЩ се осъществява от Конгрес на конфедерацията (наричан също Континентален конгрес), съставен от делегати от отделните щати^[28], пряк предшественик на Конгреса на САЩ.

 

След битката за Йорктаун, Хамилтън подава оставка като офицер. През юли 1782 г. е избран в Конгреса на конфедерацията като представител на Ню Йорк за едногодишен мандат, започващ от ноември 1782 г.^[29] Хамилтън подкрепя конгресмени като надзорника на финансите Робърт Морис, неговия асистент Гуверньор Морис, Джеймс Уилсън и Джеймс Мадисън, настояващи да се осигури независим източник на приходи за Конгреса, какъвто според Устава на конфедерацията липсва.

Докато служи в щаба на Вашингтон, Хамилтън се разочарова от децентрализираната природа на военновременния Континентален конгрес, особено от финансовата му зависимост от щатите. Според Устава на конфедерацията, Конгресът няма власт да събира данъци или да иска пари от щатите. Тази липса на стабилно финансиране затруднява издръжката на континенталната армия – както снабдяването, така и изплащането на дължимите суми на войниците. По време на войната и известно време след това Конгресът получава известни суми от краля на Франция, или от щатите (които често не могат или не искат да допринасят), както и от европейски заеми.^[30] Конгресът се е отказал от печатането на книжни пари през септември 1779 г. Томас Бърк предлага поправка на Устава през февруари 1781 г., за да се даде право на Конгреса да събира 5% данък върху всички вносни стоки, но за това се иска ратификация от всички щати, а Роуд Айлънд я отхвърля през ноември 1782 г. Мадисън и Хамилтън правят предложение да се изпрати делегация, която да се опита да уговори Роуд Айлънд да промени решението си. Техният доклад призовава не само за финансова автономност на федералното правителство, но и за правото му да пише федерални закони, които да отменят щатските закони. Междувременно Вирджиния оттегля съгласието си с поправката и това слага край и на преговорите с Роуд Айлънд.^[31]

През 1783 г., докато Хамилтън е в Конгреса, расте недоволството в армията и се превръща в сериозна заплаха за младите Съединени щати. По-голямата част от войската е разположена в Нюбърг, Ню Йорк. Армията плаща за повечето си провизии, но на войниците не е плащано от 8 месеца. Нещо повече, на офицерите от Континенталната армия е обещано през май 1778 г. да получат пенсия, равна на половината им заплата при уволнението.^[32] Група офицери, водени от ген. Хенри Нокс, изпраща делегация, начело с кап. Александър МакДугал, да лобира пред Конгреса за изплащане на заплатите, за определяне на пенсиите и за изплащането им наведнъж.

През януари Хамилтън предлага да се използва напрежението с армията за решаване на проблема с финансирането на федералното правителство, като пише на Вашингтон тайно да „поеме управлението“ на офицерите, но да държи армията в границите на умереността.^[33] Вашингтон отказва, защото осъзнава риска от използването на армията като оръдие.^[34] На 15 март Вашингтон изнася реч пред офицерите в Нюбърг, която успокоява обстановката^[35] и Конгресът официално разпуска армията през април. През същия месец Конгресът приема нов 25-годишен налог, срещу който Хамилтън гласува,^[36] но отново се изисква съгласието на всичките щати и Роуд Айлънд.^[37] Конгресът на конфедерацията така и не успява да прокара предложенията си за плащане на армията със задна дата, за осигуряване на пенсии или да осигури собствено независимо финансиране.

През юни друга група от недоволни войници от Ланкастър, Пенсилвания, изпраща в Конгреса петиция с искане за плащане на дължимите им заплати. Когато се отправят на поход към Филаделфия, Конгресът натоварва Хамилтън и други двама да преговарят. Хамилтън иска опълчение от Върховния изпълнителен съвет на Пенсилвания, но му е отказано. Той дава напътствия на помощник-министъра на войната Уилям Джаксън да пресече пътя на мъжете. Джаксън не успява. Тълпата пристига във Филаделфия и се отправя към Конгреса. Председателят на Конгреса, Джон Дикинсън, се страхува, че щатското опълчение на Пенсилвания е ненадеждно и отказва помощта му. Хамилтън предлага Конгресът да се премести в Принстън, Ню Джърси, и това е изпълнено.^[38]

Ядосан от слабостта на централното правителство, от Принстън Хамилтън пише призив за преразглеждане на Устава на Конфедерацията. Предложението му включва много от положенията на бъдещата Конституция на САЩ, включително създаване на силно федерално правителство, упълномощено да събира данъци и да набира армия. То включва също разделение на властите на изпълнителна, законодателна и съдебна.^[39]

 

Хамилтън се оттегля от Конгреса и през юли 1783 г., след няколкомесечно обучение, става член на адвокатската гилдия в Ню Йорк.^[40] Скоро той започва да практикува професията, като се специализира в защитата на тори и британски поданици. Едно такова дело е Рутгерс срещу Уодингтън, в което отхвърля иск за изплащане на нанесени щети на пивоварна от англичаните, които са я държали по време на военната окупация на Ню Йорк. През 1784 г. Хамилтън основава Банката на Ню Йорк, най-старата работеща банка в САЩ (под името Ню Йорк Мелън). Той също е един от хората, които възстановяват Кралския колеж като Колумбийски колеж, след като дейността му е била прекратена след битката на Лонг Айлънд през 1776 г. и сериозните поражения, нанесени му по време на войната. Обществената му кариера е възобновена, когато участва като делегат на конвента в Анаполис през 1786 г. Там той пише резолюцията за Конституционния конвент, с което се доближава до целта си: да се създаде по-силно и финансово независимо федерално правителство.

  Основна статия: Федералистът

През 1787 г. Хамилтън е представител в щатското събрание на Ню Йорк и е първи по ред сред избраните делегати за участие в Конституционния конвент. Въпреки че е сред инициаторите за свикване на конвента, влиянието му върху работата на самия конвент не е голямо. Това се дължи на различията му с другите двама делегати от Ню Йорк – Джон Лансинг и Робърт Йейтс. Те не споделят виждането на Хамилтън за силно федерално правителство, а тъй като Нюйоркската делегация има един глас, мнението им е определящо, а тъй като по-късно те напускат конвента в знак на протест, Хамилтън е лишен от гласа си (нужни са два гласа от щат).

В началото на конвента Хамилтън държи реч, която кара мнозина (например Мадисън) да го обявят за монархистки симпатизант^[41] и въпреки че е смятана за едно от най-красноречивите му слова, почти не влияе върху разискванията.

 

По време на дебатите Хамилтън съставя собствен проект на Конституция, но така и не го предлага. Проектът му съдържа повечето характерни черти на приетата Конституция, включително и клаузата за трите пети относно преброяването на робите. Според проекта Сенатът се избира на пропорционален принцип спрямо населението и броят на сенаторите е две пети от състава на Камарата. Президентът и сенаторите се избират след сложни многостепенни избори, в които последователно се избират все по-малки електорални събрания. Те са с пожизнен пост, който се запазва, ако имат „добро поведение“ и се отнема при корупция или злоупотреба. Президентът има право на абсолютно вето. Върховният съд има непосредствена юрисдикция над всички съдебни дела на Съединените щати, а щатските губернатори трябва да се назначават от федералното правителство.^[42]

Хамилтън не е удовлетворен от окончателния вид на приетата Конституция на САЩ, но я подписва и призовава другите делегати да сторят същото, защото представлява огромен напредък в сравнение с Устава на Конфедерацията.^[43] Поради напускането на колегите си, Хамилтън е единственият представител на щат Ню Йорк, сложил подписа си върху документа. След това той активно участва в кампанията по ратификацията на Конституцията в щата (1788), решителна стъпка към окончателното ѝ приемане (нужни са били 9 ратификации от 13-те щата, за да влезе тя в сила). Като част от кампанията Хамилтън, Джон Джей и Джеймс Мадисън пишат сборник от 85 есета и статии в защита на конституцията, станал известен като Федералистът. Хамилтън пише 51 от тях, Мадисън 26, а Джон Джей 5. Есетата и аргументите на Хамилтън оказват влияние на дебатите за ратификацията в Ню Йорк и други щати. Считан за основното тълкуване на Конституцията от времето на създаването ѝ, Федералистът се цитира по-често от който и да е друг първичен източник от юристи, адвокати, историци и политолози.^[44]

През 1788 г. Хамилтън работи още един мандат в последния Континентален конгрес, свикан според Устава на Конфедерацията. Когато през 1791 г. мандатът на тъста му Филип Скайлър като сенатор на щат Ню Йорк изтича, на мястото му е избран главният прокурор на Ню Йорк Аарън Бър. Хамилтън никак не е доволен и в кореспонденцията му се появяват лоши отзиви за Бър, въпреки че те са работили заедно по някои проекти.^[45] Политическите различия между Хамилтън и Бър са подсилени от контрастиращия им произход: Бър е бонвиван със знатен произход с разточителен начин на живот, докато Хамилтън е имигрант, пробиващ си път със собствени сили ^[46]. Хамилтън е делегат в Първия Конгрес на САЩ.

Първият президент Джордж Вашингтон назначава Александър Хамилтън за първи министър на финансите на САЩ на 11 септември 1789 г. и той заема поста до 31 януари 1795 г. В този период се поставят основите на федералното правителство. Форест МакДугал твърди, че Хамилтън е възприемал поста си като най-важен, почти като на министър-председател (в кабинета има още 4 министъра). Президентът Вашингтон иска съвети и помощ от Хамилтън и по въпроси извън сферата на министерството на финансите.

Като министър на финансите Хамилтън е основна движеща сила на икономическата политика на правителството. Той инициира основаването на първата банка на Съединените щати (1791), на Катерната приходна служба (1790), на Монетния двор на САЩ (1792) и на стройна система за събиране на приходи от данъци, мита и акцизи. За пет години работа Хамилтън заменя хаотичната финансова система от конфедерационната ера с модерен апарат, който дава на новото правителство финансова стабилност и дава на инвеститорите достатъчно доверие да инвестират в правителствените облигации. По същото време е основана Нюйоркската фондова борса.

След приемането на Конституцията САЩ са изправени пред решаване на проблема с изплащането на дълговете, натрупани през войната. В своя „Първи доклад за публичния кредит“ Хамилтън предлага федералното правителство да поеме дълговете на отделните щати, което би дало много повече власт на правителството^[47]. Това му предложение среща сериозна съпротива, най-вече от страна на държавния секретар Томас Джеферсън и конгресмена Джеймс Мадисън, които контрират, че това не е предвидено в Конституцията. С посредничеството на президента е постигнат компромис, според който Хамилтън подкрепя преместването на столицата на р. Потомак в замяна на подкрепата на неговото предложение от Джеферсън и Мадисън. Докладът е приет от Камарата на представителите на 26 юли 1790 г.^[48] В следващи доклади („Втори доклад за публичния кредит: Доклад за националната банка“ и „Доклад за основаването на монетен двор“) се поставят основите на тези финансови институции. Друга правителствена служба, основана от Хамилтън, е военизираната Катерна приходна служба (на английски: Revenue Cutter Service) с митнически функции. По-късно тя е обединена с други правителствени подразделения в Бреговата охрана на САЩ, чиито плавателни съдове все още се наричат „катери“.

Основният източник на финансиране според Хамилтън е облагането на вносните стоки с мита и на уискито с акциз. Последното предизвиква силна съпротива от страна на фермерите, чиято кулминация е Бунтът за уискито през 1794 г. В Западна Пенсилвания и Западна Виржиния уискито е основен продукт на местната икономика и за експорт. В отговор на бунта, вярвайки, че съблюдаването на законите е жизненоважно за установяването на федерална власт, на място пристигат Вашингтон, Хамилтън, генерал Хенри Лий и федерални войници, повече на брой отколкото са били събирани на едно място по време на цялата Война за независимост. Бунтовниците са стъписани от силата, изпратена срещу тях и бунтът приключва без кръвопролитие.^[49]

 

Вярвайки, че индустрията ще доведе до развитие на икономиката, Хамилтън предлага да се подкрепи създаването на нови предприятия с „Доклад за производствата“. Конгресът не дебатира по доклада, с изключение на протеста на Мадисън срещу формулировката на Хамилтън на клаузата за общото благосъстояние, която Хамилтън тълкува либерално като законова основа за обширните си програми. Оттогава тя често се цитира от протекционисти.^[50]

През 1791 г., докато все още е министър на финансите, Хамилтън като частно лице участва в основаването на „Дружество за установяване на полезни производства“, частна корпорация, която възнамерява да експлоатира силата на Големите водопади на р. Пасаик в Ню Джърси за задвижване на воденици. Компанията не успява да изпълни първоначалната си цел, но отдава земята около водопадите под наем на други воденични предприятия и работи над век и половина.

Противоречията между Мадисън и Хамилтън, възникнали още при първия доклад, продължават и при следващите му предложения. Както Мадисън се изказва^[51]:

Томас Джеферсън споделя възгледите на противниците на Хамилтън^[52]. Поддръжниците на Хамилтън стават известни като федералисти, а опозиционната група, наречена по-късно Демократическа-републиканска партия, по онова време е известна с няколко имена, включително „републиканци“,^[53][54] „джеферсънианци“, и „демократи“.

Федералистите събират национална коалиция в подкрепа на правителството, включително на мащабните финансови програми, които Хамилтън превръща в правителствени политики; демократите-републиканци изграждат собствена национална коалиция в опозиция на федералистките програми. И двете страни спечелват подкрепата на местни политически фракции; всяка партия развива собствени партийни вестници. Ноа Уебстър, Джон Фено и Уилям Кобет са видни редактори за федералистите. Бенджамин Франклин и Филип Френо редактират вестници за Демократическата-републиканска партия. Вестниците и на двете страни често съдържат персонални атаки и информация със съмнителна достоверност.

През 1801 г. Хамилтън основава всекидневен вестник New York Evening Post под редакцията на Уилям Коулман. Днес е известен като New York Post.^[55]

Когато Франция и Великобритания влизат във война през януари 1793 г. и четиримата членове на кабинета единодушно подкрепят неутралитета. Хамилтън и Джеферсън изработват специфичните мерки за целта.^[56]

През последната година на Хамилтън в правителството политиката спрямо Великобритания става предмет на спор между двете партии. Хамилтън и федералистите искат да увеличат търговията с Великобритания, което би донесло повече приходи от мита, а демократите-републиканци предпочитат ембарго, което да принуди Великобритания да уважава правата на САЩ и да напусне фортовете, които все още държи на американска земя, в противоречие с Парижкия договор.^[57] Към края на 1794 г. Вашингтон изпраща върховния съдия Джон Джей да преговаря с британците. Хамилтън е инициатор и автор на проекто-договора и помага да се изготвят инструкциите за водене на преговорите. Резултатът е договорът на Джей – десетгодишен англо-американски договор за приятелство, търговия и мореплаване, подписан в Лондон на 19 ноември 1794, който осигурява сравнително мирен период на търговия с Великобритания в годините на активни военни действия в Европа. Договорът е крайно непопулярен, защото „отговаря на малко американски интереси и в крайна сметка дава на британците повече права.“ ^[58] Демократите-републиканци остро го критикуват и се превръща в централен предмет на раздор между федералистите, поддържащи Великобритания и джеферсонианците-републиканци, поддържащи Франция.

През 1791 г. Хамилтън започва любовна връзка с Мария Рейнолдс, която сериозно уврежда репутацията му. Нейният съпруг, Джеймс Рейнолдс, започва да изнудва Хамилтън, но скоро е арестуван за фалшификация. Той обаче се свързва с няколко видни членове на Демократическата-републиканска партия, сред които Джеймс Мънроу и Аарън Бър, твърдейки, че има сведения за корупция в правителството. Те подлагат Хамилтън на разпит, но той настоява, че е невинен. Признава обаче за връзката си. Конгресмените запазват признанието му в тайна, но когато започват да се разпространяват слухове след оттеглянето му, самият Хамилтън публикува подробно признание, шокирайки семейството и привържениците си и оставяйки доживотно петно върху репутацията си.

През пролетта на 1794 г. става известно, че част от парите, които Конгресът е отделил за плащане на европейските кредитори на САЩ през 1790 г., са били отклонени от Хамилтън за вътрешни нужди. Защитата на Хамилтън е, че е бил упълномощен за това от Вашингтон, но няма доказателства, а президентът не си спомня, но бил сигурен, че е поставил условие промяната да е в съответствие със законодателството. Хамилтън пише гневно писмо на президента за това, че не му се е доверил безусловно и подава оставка на 1 декември 1794 г., която влиза в сила на 31 януари 1795 г.

Оставката на Хамилтън като министър на финансите през 1795 г. не го откъсва от обществения живот. Той си остава близък приятел и съветник на Вашингтон и дори участва в написването на прощалното му слово.

В изборите за президент през 1796 г. Хамилтън се опитва да прокара Томас Пинкни, а Джон Адамс предлага да остане като вицепрезидент и се старае да осигури необходимите електорални гласове. Замисълът му обаче се проваля, а освен това и става известен. Джон Адамс става президент, а Томас Джеферсън вицепрезидент.^[59] Адамс не одобрява интригите на Хамилтън и влиянието му над Вашингтон, смята, че е свръхамбициозен и че има скандален личен живот. Хамилтън смята Адамс за прекалено емоционално неуравновесен, за да бъде президент.

По време на „квази-войната“ по море с Франция от 1798 г. президентът Адамс неохотно назначава Хамилтън за генерал-майор, след ходатайството на Вашингтон. На практика обаче Хамилтън се оказва начело на армията, защото Вашингтон не напуска имението си в Маунт Върнън. Хамилтън призовава за мобилизация срещу Франция и смята, че САЩ трябва да завладеят северноамериканските колонии на Испания (съюзник на Франция), ако избухне открита война. За да финансира армията, Хамилтън издейства увеличаване на данъците, включително въвеждане на Закон за марките, подобен на британския Гербов налог от преди революцията. Хамилтън помага за развитието на армията във всички сфери и след смъртта на Вашингтон става официален главнокомандващ, от 14 декември 1799 г. до 15 юни 1800 г. Той мечтае за завладяване на Луизиана и дори на Мексико и за правителство без привърженици на Джеферсън, но президентът Адамс започва преговори с Франция и слага край на плановете му.^[60] Адамс уволнява някои от членовете на правителството, останали от кабинета на Вашингтон, след като открива, че те се вслушват в Хамилтън, а не служат на него.^[61]

 

В президентските избори през 1800 г. Хамилтън се бори както с демократ-републиканците, така и със съпартиеца си Джон Адамс. През май 1800 г. републиканецът Аарън Бър печели изборите за щатско събрание, което е упълномощено да избира електорите от Електоралната колегия, които гласуват за президент. Междувременно Джон Джей е напуснал поста на върховен съдия и е станал губернатор на Ню Йорк; Хамилтън пише до него и до събранието с искане за промени в закона, за да се създадат нови райони, които да избират електорите директно. Джон Джей пише на гърба на писмото на Хамилтън „предлага мярка за партийни цели, която не ми отива да приема“ и отказва. ^[62]

Хамилтън предприема действия, целящи да бъде избран Томас Пинкни за президент. През септември Хамилтън пише писмо до двеста водещи федералисти с остра критика на Адамс, макар и накрая да му дава хладно одобрение. То попада у демократ-републиканците, които го публикуват. Това наврежда на кампанията на Адамс и разцепва Федералистката партия, унищожава позициите на Хамилтън в партията и в крайна сметка осигурява победата на Джеферсън.^[63]

В последния етап от изборите Джеферсън и неговият кандидат за вицепрезидент Бър получават еднакъв брой гласове, което прехвърля избора върху Камарата на представителите. Няколко федералисти, които са против Джеферсън, подкрепят Бър и в първите 35 гласувания Джеферсън не успява да събере необходимото мнозинство. Преди 36-ото гласуване обаче Хамилтън застава зад Джеферсън и постига уговорка с Джеймс Баярд от Делауеър петима представители от Мериленд и Върмонт да се въздържат и това води до избирането на Джеферсън. Хамилтън не харесва Джеферсън и си противоречи с него по много въпроси, но смята, че „поне Джеферсън бе честен.“

Враждата между Хамилтън и Бър се задълбочава. През 1801 Хамилтън обявява намерението си да се оттегли от Федералистката партия, ако Бър стане техен кандидат-президент през 1804. Когато става ясно, че няма да бъде предложен отново за поста вицепрезидент през 1804 г., Бър се кандидатира за губернатор на Ню Йорк срещу кандидата на Джеферсън Морган Луис, но губи, не без участието на Хамилтън. ^[64]

 

Скоро след като Морган Луис побеждава Аарън Бър в надпреварата за губернаторското място в Ню Йорк, в. „Олбани Реджистър“ публикува писмо от Чарлс Купър, даващо гласност на враждата между Бър и Хамилтън и набеждаващо Хамилтън, че е изразил „още по-презрително мнение“ за вицепрезидента на вечеря в горен Ню Йорк.^[65][66] Бър изисква публично извинение, но Хамилтън отказва с мотива, че не си спомня такъв случай.

След размяната на три сприхави писма и въпреки опита на приятели да предотвратят конфронтацията, е определен дуел за 11 юли 1804 г. на скалиста площадка на западния бряг на р. Хъдсън в Уийхокен, Ню Джърси, обичайно място за дуели, където три години преди това е убит най-възрастният син на Хамилтън Филип.

Призори изстрелът на Хамилтън удря клоните над главата на Бър, а изстрелът на Бър уцелва Хамилтън в корема над десния хълбок. В писмо от нощта преди дуела Хамилтън пише: „Решил съм, ако нашето интервю [дуел] е проведено по обичайния начин и ако Бог благоволи да ми даде възможността, да запазя и хвърля първия ми огън, а имам мисли и да запазя дори втория си огън“, изразявайки по този начин намерение да пропусне целта.

 

Обстоятелствата около дуела и реалните намерения на Хамилтън все още са предмет на спор. Нито един от двамата секунданти, Пенделтън и Ван Нес, не може да определи кой е стрелял първи. Куршумът, уцелил Хамилтън, рикошира във второто и третото плаващо ребро, напуквайки го, и оказва сериозни поражения на вътрешните органи, особено на черния дроб и диафрагмата, преди да заседне между първия и втория лумбален прешлен. Според биографа на Хамилтън Рон Черноу обстоятелствата сочат, че Бър е стрелял втори и внимателно се е прицелил. ^[67] Според Фрийман Хамилтън не е изпълнил добре известната процедура, в случай, че нарочно е искал да пропусне целта си, което би дало знак на Бър да стори същото. Години по-късно, когато му се казва, че Хамилтън може да го е подвел на дуела, лаконичният Бър отвръща: „Презрително, ако е истина.“ ^[68] Парализираният Хамилтън, който знае, че е смъртоносно ранен, е откаран с лодка в Ню Йорк^[69]., където е посетен от семейството си и след значително страдание умира следобед на 12 юли 1804 г. Политическият съюзник на Хамилтън Гуверньор Морис изнася словото на погребението на политика и учредява таен фонд за подпомагане на семейството му. Хамилтън е погребан в гробището на църквата Тринити в Манхатън.

Хамилтън дълбоко повлиява правителството в полза на републикански принципи, най-ясно във Федералистът, който пише съвместно с Джон Джей и Джеймс Мадисън под псевдонима Publius. Неговата националистическа и модерна визия е отхвърлена от джеферсънианската „революция от 1800“. Въпреки това, след слабостта, излязла наяве чрез войната от 1812, бившите опоненти започват да поддържат неговите програми за национална банка, тарифи и мита, вътрешни подобрения и сухопътна и морска армия. По-късно създадените уигска и републиканска партия възприемат много от идеите на Хамилтън, но лошата му репутация след 1800 г. не им позволява да го признаят като директен вдъхновител, докато неговият стил на национализъм не се възкачва наново към 1900 г.

Хамилтън е ученик на Хобс и Монтескьо. За него държавата е гарант на общия интерес, а човешкото творчество е основата на цялата икономика. Правителството трябва да е енергично, в ръцете на най-надарените и най-разумните. За управлението от нардните маси Хамилтън казва следното;

Свободата е свързана с имуществото, чието неравно разпределение е свързано с човешката природа. Хамилтън предвижда Тринадесетте колонии, обединени от един текст, да просперират благодарение на индустрията и да живеят в автаркия и протекционизъм.

Хамилтъновият федерализъм е инструмент на либерализма и разделението на властите, който задържа натиска на народния суверенитет. Подобно на Джеферсън, Хамилтън е елитист и индивидуалист, но неговите капиталистически идеи се противопоставят на утилитаризма и оптимизма на бъдещия президент.

Като член на първото правителство, Хамилтън създава прецедент, като формулира федерални програми под формата на доклади, явява се лично в Конгреса да ги защитава, агитира за приемането им, и след това ги прилага. Помощта на Хамилтън и другите членове на кабинета е жизненоважна за Вашингтон като първи президент, тъй като липсва предходен опит в кризисни национални ситуации или във външните работи. Друго наследство на Хамилтън е неговото про-федерално (общодържавно) тълкуване на конституцията. Макар че Конституцията е написана така, че да се балансира властта между федералното и щатските правителства, Хамилтън последователно подкрепя федералната власт за сметка на зачитането на отделните щати. Той основава първата национална банка въпреки силната съпротива на Джеферсън, който възприема Конституцията буквално, защото след внимателен разбор на текста не намира специфични пълномощия за създаване на национална банка. Това противоречие в крайна сметка се разрешава от Върховния съд на Съединените щати в делото МакКълък срещу Мериленд, което по същество възприема виждането на Хамилтън, давайки на федералното правителство широка свобода да избира най-добрите средства за изпълнение на конституционните си правомощия.

 

Политиките на Хамилтън като министър на финансите силно влияят на правителството на Съединените щати и това продължава и до днес. Неговата интерпретация на Конституцията, че Конгресът трябва да прави всичко, което би било „необходимо и подобаващо“, създава прецеденти за федералната власт, които все още се използват в съда и при конституционно тълкуване. Видният френски дипломат Шарл Морис дьо Талейран, който прекарва 1794 г. в Съединените щати, пише „Аз считам Наполеон, Фокс и Хамилтън за тримата най-велики мъже на нашата епоха, и ако трябваше да избирам между тримата, бих дал без колебание първото място на Хамилтън“, добавяйки, че Хамилтън интуитивно е разбрал проблемите на европейските консерватори. Талейран, който помага за разрушаването на Първата френска република, би предпочел да има коалиция от европейски монархии, която да възпира самотния републиканизъм на Съединените щати: това ще позволи мирното възстановяване на френската колониална империя на Луи XIV; той счита себе си и Хамилтън в съгласие.^[70]

Мненията за Хамилтън са полярни: и Джон Адамс (негов съпартиец), и Томас Джеферсън го наричат безпринципен и опасно аристократичен. Джеймс Мадисън декларира през 1831 г., че Хамилтън притежавал първокласен интелектуален капацитет и морални качества на почтеност и чест в пленителна степен. Хърбърт Кроули, Хенри Кабот Лодж и Теодор Рузвелт насочват вниманието си към него в края на 19 век като поддръжници на силно федерално правителство. Няколко републиканци от 19 и 20 век влизат в политиката, като пишат похвални биографии на Хамилтън.^[71]

По времето на Американската гражданска война портретът на Хамилтън започва да се използва на банкнотите от $2, $5, $10, и $50 и това продължава и до днес, като най-яркият пример е текущата банкнота от $10. Хамилтън е изобразен на серията от спестовни облигации EE от $500. Използван е портретът на Хамилтън от Джон Тръмбул от 1805 г.^[72]

По време на Карибската криза през 1962 г. ВМС на САЩ все още използват протоколите за комуникация между кораби, написани от Хамилтън за първоначалната Брегова охрана на САЩ.

Домът на Хамилтън в Горен Манхатън е запазен като Национален мемориал Хамилтън Грейндж.^[73] Историческата сграда, вече веднъж местена от първоначалното ѝ местоположение, е преместена през 2008 г. в близък парк, която някога е била част от имението на Хамилтън.^[74] Очаква се да бъде отворена през 2011 г.^[75] Пред сградата на министерството на финансите във Вашингтон има статуя на Хамилтън.

Много градове из Съединените щати носят името на Хамилтън.

Съвременните научни възгледи за отношението на Хамилтън към робството са описани от Роб Уестън. Той го нарича дълбоко двойствено – от „твърд аболиционист“ до „лицемер“.

По време на Войната за независимост има поредица от предложения за освобождаване и въоръжаване на роби, като господарите им се компенсират. През 1779 г. приятелят на Хамилтън Джон Лорънс предлага такава част да се сформира под негово командване за подкрепление на обсадения Чарлстън, Южна Каролина. На Континенталния Конгрес Хамилтън предлага Конгресът да сформира до четири батальона роби за военна служба и да ги освободи. Конгресът препоръчва Южна Каролина и Джорджия да придобият до три хиляди роби, ако счетат за подходящо, но те не го правят, въпреки че губернаторът на Южна Каролина и конгресната делегация подкрепят плана във Филаделфия.^[76] Хамилтън твърди, че способностите на негрите са не по-лоши от тези на белите и цитира изказване на Фридрих Велики за глупостта на войниците; той твърди, че ако американците не освободят робите, британците ще го сторят (както са го направили другаде). Един от неговите биографи цитира тази случка като доказателство, че Хамилтън и Лорънс гледат на Революцията и на борбата срещу робството като неразделни.^[77] Хамилтън по-късно напада политическите си опоненти, които искат свобода за себе си, но я отказват на негрите.^[78]

През януари 1785 г. той посещава второто събрание на Нюйоркското дружество за освобождаване на робите. Джон Джей е негов президент, а Хамилтън е секретар; той по-късно става президент.^[79] Той е член на комисията на аболициониското дружество, която прокарва в законодателното събрание на Ню Йорк закон, забраняващ „износа“ на роби от Ню Йорк.^[80] В същото време, три месеца по-късно Хамилтън връща роб-беглец на Хенри Лорънс от Южна Каролина.^[81]

През 1785 като лидер на антиробските сили в Ню Йорк той помага за прекратяването на робската търговия в града и поддържа щатски закон запремахване на робството, който в крайна сметка е приет през 1799. неговите расови концепции, макар и не напълно галитарни, са по-скоро прогресивни за епохата, според историка Джеймс Хортън.

Хамилтън никога не е подкрепял изселването на освободените роби; вследствие на това се твърди, че той би приел мултирасово общество, което го отличава от съвременниците му.^[82] В международните отношения той хем подкрепя черното правителство на Тусан Л'Увертюр в Хаити след бунта срещу френския контрол, хем подкрепя помощ за робовладелците през 1791 г. – но и двете мерки са в ущърб на Франция.^[83]

Възможно е самият той да е притежавал роби в домакинството (доказателствата за това са косвени). Той подкрепя приемането на правило за недопускане на дебати за робството извън Конгреса („запушване на устата“) и поддържа компромисното решение, според което Съединените щати не могат да отменят търговията с роби за 20 години.^[84]

Александър Хамилтън понякога се счита за „светеца-покровител“ на Американската школа по икономическа философия, която, според един историк, доминира икономическата политика след 1861.^[85] Той твърдо поддържа правителствената намеса в полза на бизнеса, по почина на Жан-Батист Колбер още от есента на 1781 г.^[86]

Хамилтън е противник на британските идеи за свободна търговия, които са от полза за колониалните и имперските сили, и подкрепя американския протекционизъм, който според него ще помогне за развитието на икономиката на новата нация. Съветникът на Линкълн Хенри Кери е вдъхновен от писанията му, а според някои той е повлиял и на идеите и работата на германския икономист Фридрих Лист.

След обиколка на Америка през 1860-те години японски лидери от епохата Мейджи приемат идеите и работата на Хамилтън като валидни за тяхната собствена модернизация. В администрацията на Грант те намират хамилтънови застъпници, които разкриват на японците американските финансови и производствени операции. Лидерите на Мейджи изпращат синовете си да учат американски финанси и индустрия в Ню Йорк, Ню Джърси, Филаделфия и други центрове на търговията. Идеите на Хамилтън са прилагани и от правителството на Бисмарк в Германия, пренесени там от Фридрих Лист през 1840-те години. Лист прекарва известно време в изгнание във Филаделфия. По-късно докладите на Хамилтън пред Конгреса се четат не само в Япония, но и в Тайван и Корея, които са под колониалното управление на Япония. След 1945 лидерите и в двете страни използват Доклада за кредита на Хамилтън за формиране на съвременни финансови системи ^[87].

Като младеж в Невис Хамилтън е ортодоксален и традиционен презвитерианец от евангелисткия тип „Нова школа“ (за разлика от калвинистите от „Старата школа“); преподава му ученик на Джон Уидърспун.^[88] Той е автор на два или три химна, публикувани в местния вестник.^[89] Робърт Труп, негов съквартирант от колежа, отбелязва, че Хамилтън „има навика да се моли на колене нощем и сутрин.“^[90]

От 1777 до 1792 Хамилтън изглежда напълно безразличен към религията и на Конституционния конвент се шегува с Бог.^[91] По време на Френската революция той има „опортюнистична религиозност“, използвайки християнството за политически цели и настоява, че християнството и демокрацията на Джеферсън са несъвместими.^[92] След нещастията му от 1801 г. Хамилтън се връща към християнството; през 1802 г. той основава Християнско конституционно дружество, което да поеме „някои силни чувства на ума“ и да избере „достойни“ мъже за служба; освен това пише за „Християнските благосъстоятелни дружества“ за бедните. Той не е член на никое вероизповедание. След като е прострелян, Хамилтън изказва вяра в милостта на Бог и изразява желание да се откаже от дуелирането; епископ Мур му дава причастие.^[93]

Вдовицата на Хамилтън, Елизабет Шуйлър Хамилтън, живее още петдесет години, до 1854 г. Хамилтън я нарича „най-добрата съпруга и най-добрата жена“. Крайно религиозна, Елизабет прекарва много време в помощ на вдовици и сираци. След смъртта на Хамилтън, Елизабет продава вилата Хамилтън Грейндж, която тя и Хамилтън са изградили от 1800 до 1802 г. Тя става съоснователка на първото частно сиропиталище в Ню Йорк (New York Orphan Asylum Society). Въпреки аферата с Рейнолдс, Александър и Елизабет са много близки и като вдовица тя винаги се бори за неговата репутация и за мястото му в американската история.

Хамилтън и Елизабет имат осем деца, включително две на име Филип. Старшият Филип, първото дете на Хамилтън (роден на 22 януари 1782) е убит през 1801 г. в дуел с Джордж Ийкър, когото публично е обидил в манхатънски театър. Вторият Филип, последното дете на Хамилтън, е роден на 2 юни 1802 г., малко след смъртта на първия Филип. Другите им деца са Анджелика, родена на 25 септември 1784 г.; Александър, роден на 16 май 1796; Джеймс Александър (14 април 1788 – септември 1878);^[94] Джон Чърч, роден на 22 август 1792 г.; Уилям Стивън, роден на 4 август 1797 г. и Илайза, родена на 26 ноември 1799 г.

Малцина, с изключение на американските президенти, са били почитани повече от веднъж на американски пощенски марки и Александър Хамилтън е един от тях. Първата пощенска марка в чест на Хамилтън е издадена от американските пощи през 1870 г. Портретите на изданията от 1870 и 1888 са със същата гравираща матрица, моделирана по бюст на Хамилтън от италианския скулптор Джузепе Черачи.^[95] Изданието от 1870 г. за Хамилтън е първата марка в чест на министър на финансите. Трицентовото червено мемориално издание е пуснато за 200-годишнината от рождението на Хамилтън през 1957 г. При близко проучване на изданието може да се различи точното гравирано подобие на сградата на Федералната зала в Ню Йорк.^[96]

• Американска революция
• Първи Конгрес на САЩ

• Hamilton, Alexander. (Joanne B. Freeman, ред.) Alexander Hamilton: Writings (2001), издание на Американската библиотека, 1108 страници. Всички основни творби на Хамилтън и много от неговите писма.
• Syrett, Harold C.; Cooke, Jacob E.; Chernow, Barbara, ред. The Papers of Alexander Hamilton (27 тома, Columbia University Press, 1961 – 87); включва всички писма и творчество на Хамилтън и всички важни писма до него, колекцията има множество анотации.
• Goebel, Julius, Jr., Smith, Joseph H., ред., The Law Practice of Alexander Hamilton (5 тома, Columbia University Press, 1964 – 80); правното приложение към Papers of Alexander Hamilton.
• Morris, Richard. ред. Alexander Hamilton and the Founding of the Nation (1957), извадки от творчеството на Хамилтън
• Selected Writings and Speeches of Alexander Hamilton. Morton J. Frisch ред. (1985).
• The Works of Alexander Hamilton, редактор Henry Cabot Lodge (1904) – пълен текст в раздела на Гугъл за книги, онлайн в HTML формат, (това е единствената колекция (10 тома) от творчеството и писмата на Хамилтън, която е онлайн).
• Федералистки статии (Federalist Papers) с общия псевдоним „Publius“ от Alexander Hamilton (около 52 статии), [James Madison (28 статии) и John Jay (5 статии)
• Report on Manufactures, неговата икономическа програма за САЩ.
• Report on Public Credit, неговата финансова програма за САЩ.
• Cooke, Jacob E. ред., Alexander Hamilton: A Profile (1967), кратки откъси от Хамилтън и неговите критици.
• Cunningham, Noble E. Jefferson vs. Hamilton: Confrontations that Shaped a Nation (2000), кратка колекция от основни източници с коментари.
• Taylor, George Rogers, ред., Hamilton and the National Debt, 1950, извадки от всички страни през 90-те на 18 век.

• Henry Adams, History of the United States of America under the Administrations of Thomas Jefferson, Американска библиотека 1986
• Stanley Elkins, Eric McKitrick: Age of Federalism (New York, Oxford University Press, 1993). онлайн издание

• Ambrose, Douglas, Robert W. T. Martin, ред. The Many Faces of Alexander Hamilton: The Life & Legacy of America's Most Elusive Founding Father (2006).
• Brookhiser, Richard. Alexander Hamilton, American. Free Press, (1999)
• Chernow, Ron. Alexander Hamilton. Penguin Books, (2004) пълна и детайлна биография
• Ellis, Joseph J. Founding Brothers: The Revolutionary Generation (2002), печели награда Пулицър.
• Ellis, Joseph J. His Excellency: George Washington. (2004).
• Flexner, James Thomas. The Young Hamilton: A Biography. Fordham University Press, (1997)
• Fleming, Thomas. Duel: Alexander Hamilton, Aaron Burr, and the Future of America. (2000) (ISBN 978-0-465-01737-9).
• McDonald, Forrest. Alexander Hamilton: A Biography (1982), биография, фокусирана върху интелектуалната история, особено върху републиканизма на Хамилтън.
• Miller, John C. Alexander Hamilton: Portrait in Paradox (1959), пълна и детайлна биография; онлайн издание
• Mitchell, Broadus. Alexander Hamilton (2 vols., 1957 – 62), пълна и детайлна биография; публикувана също и в съкратено издание
• Randall, Willard Sterne. Alexander Hamilton: A Life. HarperCollins, (2003). Популярна биография.
• Don Winslow Alexander Hamilton: In Worlds Unknown (Сценарий и филм на Историческото общество на Ню Йорк).

 

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Александър Хамилтън.

 

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Александър Хамилтън.

• ((en)) Александър Хамилтън на PBS' American Experience Архив на оригинала от 2017-02-28 в Wayback Machine.
• ((en)) Александър Хамилтън: Пътеводител за източниците от Библиотеката на Конгреса
• ((en)) Изложбата за Александър Хамилтън на Нюйоркското историческо дружество
• ((en)) – 1804) Произведения на Alexander Hamilton в   проекта Гутенберг
• ((en)) Докладът на Хамилтън за производството
• ((en)) Александър Хамилтън: Дебат за Национална банка (23 февруари 1791)
• ((en)) Александър Хамилтън от Хенри Кабът Лодж
• ((en)) Планът на Александър Хамилтън за правителството
• ((en)) Националният мемориал Хамилтън Грейндж
• ((en)) Пресъздаване на дуела на Хамилтън с Бър на 11 юли 2004 Архив на оригинала от 2013-01-02 в Wayback Machine.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Alexander Hamilton в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Тази статия е включена в списъка на избраните на 15 август 2011. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.