A 7. АКАДЕМИЧНИ РАЗКАЗИ (И РАЗМИСЛИ) (ПРЕДПОСЛЕДНА РЕДАКЦИЯ ОТ 11. 11. 2020) [СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ПРОЗА]

ВАНЧЕ ИЛИЕВ АКАДЕМИЧНИ РАЗКАЗИ (И РАЗМИСЛИ) КАЗАНЛЪК САМИЗДАТ 2020 Автор: Иван Г. Илиев Илюстрации: Петя Зенгин. © Иван Г. Илиев (текст), Петя Зенгин (илюстрации). ivan_iliev20002000@yahoo.com Всяка прилика с реални лица и събития е случайна! 1 СЪДЪРЖАНИЕ БЪЛГАРИЯ – АМАЗОНИЯ НА БАЛКАНИТЕ ……………………. 3 АКАДЕМИЧЕСКА ЗИМА ………………………………………….. 9 ПРОФЕСОР ЛАНГЕНШАЙД ……………………………………... 12 КЕСТЕНЪТ ГАНЧЕВ ……………………………………………… 24 ЛЕГЕНДА ЗА ХЕМИЦИТЕ И БЕОЛОЗИТЕ …………………….. 34 МИСИРЧЕТО НА СТРИНА БОЙКА …………………………….. 40 ПÀРИ НÈМА, ДЕЙСТВАЙ! ……………………………………… 58 КАК ДА НЕ ХВАНЕШ БАЛКАНА? ……………………………… 66 ЗАПИСКИТЕ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА ………………………………. 73 ВИНЕТУ И ЧУМАТА ……………………………………………… 77 ПРИКАЗКА ЗА ФЕЯТА …………..……………………………….. 84 ПАНИКА В БАНАНИСТАН ……………………………………… 89 РАЗПИТ …………………………………………………………….. 99 ПЕРО И КРЪСТ …………………………………………………… 110 ДО ОДРИН И НАЗАД …………………………………………….. 116 ТИГЪРЪТ НА СЕДЕМТЕ ТЕПЕТА ……………………………… 125 РАХМЕТОВ ………………………………………………………... 128 ДИГИТАЛНА ЛЮБОВ ……………………………………………. 132 УЖАС……………………………………………………………….. 174 ЩО Е АКАДЕМИЗЪМ И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС? …….. 186 2 БЪЛГАРИЯ – АМАЗОНИЯ НА БАЛКАНИТЕ Имам си мечта – да ида до Амазония. По работа, а не защото жените там ходят без гащи (но ако успея да изкарам и някое крузейро от продажба на женско бельо, хич няма да е зле). Днес мечтата ми почти се сбъдна, и то без да напускам Източните Родопи. Сутринта се събуждам от крясъците на папагалите. Минавам през банката, разположена в короната на едно високо дърво, за да изтегля малко пари. Оказва се, че няма ток, понеже незаконните дървосекачи случайно са прерязали с резачка прокараната от Сао Паоло жица и трябва да намина по-късно (очаква се повредата да бъде отстранена всеки момент – камилите с електротехниците вече са тръгнали от Манаус към перуанската граница, дето се намираме ние). Отивам на работа в Горския колеж, където си плащам, за да работя. Отгоре, от Върховния вожд (над когото, ако се вярва на приказките му, стoи само Великият Маниту и на когото не му дреме дори от Министерството по индианските въпроси, защото завалийките, които работят в него, се продават за жълти тениски с емблемата на бразилския националeн отбор), е спусната директива да се изпринтират отново всички учебни програми (най-вече за да се намира работа на бюрократите от Комитета по акредитация) – за всяка учебна дисциплина (каране на кану; стрелба със сарбакан – нещо като детската играта на фунийки в България, само че вместо фунийки се използват стрелички с отрова от змията суруруку на върха; мятане на томахавка; ядене на сурови червеи; курс по оцеляване сред лицемери и прочее), за всяка специалност в колежа, където работя (български и бразилски език, македонски с патагонски, помашки с цигански, турлашки с хавайски креолски, банатски с араукански и т. н.). При това програмите се искат в по два екземпляра – задължително с картинка отгоре (тоест лого – смалена и изсушена глава на един наивник от племето ни, живял преди сто и петдесет години, чието име колежът ни незаслужено носи). Заради картинките счетоводителката ще изхарчи всичкия спестен от икономии на отопление през дъждовния период златен прах, но друго си е на всяка програма да има рисунка! Изразено количествено, за мен се очертава да принтирам към 25 програми – общо близо 80 страници. Колегите индианци и техните програми не ги броя. 3 Решавам, както никога досега, да се заинатя и вместо да дам десетачка от собствените си пари, да свърша това на работното си място, както правят в белите европейски държави (примерно в Източна Румелия, чийто главен град е световна столица на културата и пример за безпардонно и безкултурно поведение). Но в катедрата няма принтер – последният ураган, наречен гальовно Лудото Ванче, го е отнесъл. В канцеларията на нашето племе отказват да решат проблема ми, защото подозират, че не гласувах за сегашния Върховен вожд на последните избори, а и за предишния на предните. Пък и си мислят (естествено, без основание), че миналия месец съм изял един хасковски ром, изпратен тук в командировка от американската фирма, в която работи, барабар с адвокатката му (сега любовницата на циганина ме съди и се водя за криминален елемент). Горките хорица не искат и да чуят, че не аз, а една боа изяде цветнокожия, докато адвокатката му беше отвлечена от негри-роботърговци на бели жени и продадена като проститутка в Мексико (подочух, че не ù било трудно да упражнява тази професия, дори в нея била по-добра, отколкото в предишното си занимание). Както си умувам какво да сторя, за да защитя честта на нашия Горски колеж, в стаята, декорирана с препарирани човешки глави на десиденти бахайци от съседното племе, продадени от тяхната Държавна сигурност на нашата, и с глави на наши бивши некадърни вождове, неумели в краденето на пари и съответно нямащи с какво да платят за живота си, влиза Малката вождка. Тя е симпатична жена с добри намерения, която обаче вече е започнала да разбира, че е безсмислено да се опитва с глава да разбие каменните глави и сърца в племето ни (да видим още колко време ще изтрае – аз преди нея издаяних само година и се спасих навреме – преди да ме хвърлят на пираните). Жал ми е за нея, като гледам искрения ù ентусиазъм, но не ме слуша … Обяснявам проблема. Тя ме хваща за ръка и ме води в своята аудитория, дърпа разни шалтери, включва компютъра и ми обяснява, че ако принтерът престане да принтира качествено, трябва да отворя капака му, да извадя касетата с тонера и да я разтръскам. Понеже съм от технически неграмотните индианци (бива ме само по езиците – знам испански, аржентински, перуански, венецуелски, парагвайски и кубински – включително помашката му книжовна норма), я моля да ми покаже как става. Тя вади касетата и я тръска, но после няколко минути не успява да я 4 постави обратно. Явно е забравила как се прави това, защото не всички туземци в племето са тъпи като мен и рядко ù се налага да показва. Тъй като от тръскането замирисва на тонер, отварям прозореца на аудиторията, с изглед към джунглата, и сядам на компютъра. След принтирането на третата програма бялата линия по средата на листа, с ширина на човешка педя, отново се появява. Чукам-хлопам по принтера (нали съм индианец), но файда йок. Не се учудвайте, че зная и турски! Преди време, наред с другите придобивки, понаучих и този език от една сладка кадъна, озовала се по незнайни пътища при нас като мисионерка. Известно време посещавах колибата ù тайно през нощта, докато веднъж не се наложи да скачам от върха на дървото, където се намираше жилището, в реката и да се състезавам по бързо плуване с крокодилите, което ме отказа от по-нататъшните посещения при сладураната. Колкото и да ми е неудобно, налага се пак да извикам Малката вождка. Тя идва, но нищо не се променя. Казва ми да затворя прозореца, защото ще ме заведе на компютъра в собствения си офис. Прозорецът обаче не се затваря по технически причини. Оставям го отворен и тръгваме (после разбирам, че нашенският Едгар Алън По (така наричаме един замаèн колега) скочил през него от любовна мъка по майката на една студентка, но не можал да се утрепе, защото паднал върху минаващ оттам тапир и оцелял по чудо). В офиса на Малката вождка след още половин час успяваме криво-ляво да принтираме и последната ми програма, като междувременно пушим лулата на мира. Аз по принцип не пуша, но Малката вождка всеки път ме гощава с по една лула, за да не се карам с нея, както правех с предишните малки вождове, които ме гощаваха само със сладки приказки. Честно казано, и аз бих искал да ù отвърна със същото, но тя се дърпа и дори заплахите, че ще я орезиля и нея в книгата 5 си, не помагат. Жената иначе много се страхува да не напиша някое иронично стихотворение или разказ по неин адрес и всеки ден с трепет проверява какво ново съм качил из социалните мрежи. Междувременно, докато трае тържественият ритуал, съчетан с принтиране на учебни програми, страшно ми се допикава, но стискам, за да не разваля магията на принтирането след толкова обикаляне по разни катедри и аудитории. Чак след като и последната програма е отпечатана, моля вождката за една саксия или кошче за боклук, понеже тоалетната е далеч, а простатата ми алармира (този номер го научих от свой колега, преподавател по история на огнестрелното оръжие в румелийската столица). Тя ме поглежда с възмущение и казва, че не очаквала подобно нещо от един доцент по мятане на томахавки. Абе нали все пак съм изпечен престъпник и канибал! Бягам за малко от работа и се връщам в банката. Токът дошъл, но сега чакали да се заредят някакви разредили се през отсъствието му батерии – сигурно мозъчни!? От банката отивам обратно в учебното заведение, за да копирам принтираните програми, защото забравих, че са нужни по два екземпляра от всяка. Решавам обаче този път да пожаля нервите си и влизам в близката книжарница, където удвоявам програмите с пари от собствения си джоб (ще ги избия с продажба на сутиени за индианките от съседното племе). Виждам обаче, че колегите индианци от моя клан са наскачали Малката вождка и също я врънкат да им помогне с принтирането на техните 25 програми. Горката жена! Защо не я убиха и скалпираха белите златотърсачи миналата година, та да не се мъчи сега! За съжаление, при нас вождовете не само станаха повече от нас, индианците, но и се крият из хралупите на вековните дървета, за да не би случайно да им се наложи да решат някой проблем. То и огромното дърво, върху което се намира нашият Горски колеж, е разцепено от една светкавица и скоро ще падне, ама нищо не може да се направи! – поне ако се вярва на шефовете. Само Малката вождка е на линия – засега, докато не са я хвърлили на пираните (е, първо самите началници ще я оглозгат до кокал и после ще я хвърлят на рибите – защо да я глозгат тези гадни животни, като и вождовете ни са гладни …). Макар още да не се предава, водачката ни вече е със значително намалял ентусиазъм. Права е за него. Не е честно другите малки вождове от Седалището (тоест гъза) на племето да взимат повече пари от своите колеги в края на джунглата, до перуанската граница! Ама 6 това е положението. Е, тя няма и на кого да се оплаче, защото Средната вождка била болна (това се говори от доста време). Злите езици казват, че болестта не била от най-безобидните. Може би Великият Маниту иска да ù покаже, че е по-важно да бъдеш човек, отколкото велика началничка и желязна лейди. Защото тя намали дажбите от брашно и сушено тапирско месо за нашето племе, отпускани от Министерството по индианските въпроси, за да може баш вождът ни да си отвори сметка за сто и седем хиляди долара на Кайманите. И вместо да се грижи за своите съплеменници, тя гледа да не развали кефа на споменатия дерибей. Но няма как – нали той я сложи на сегашния ù пост. Преди седмица обаче беше сменен и баш вождът, който от мъка се разплака пред цялото племе, докато крокодилите от блатото му се смееха, а маймуните му ръкопляскаха. Между нас казано, ако не бях аз да принудя предишния среден вожд да си тръгне, настоящата средна предводителка нямаше да се облажи от баницата. Бившият ни среден началник се казваше Джъмбо и беше найлошият среден ръководител в историята на племето ни. Но сегашната средна шефка отдавна го удари в земята, макар да няма неговата брада, и го надмина в упражняването на лицемерие и по професионално падение, съчетани с блага усмивка на лицето. Връщам се отново в банката и плахо заставам пред гишето. Касиерката е симпатична, но куха мулатка и ми задава дежурния въпрос защо не тегля пари от банкомата до Кладенеца на алигаторите, а идвам да ù губя времето. То бива човек да не вижда и цени собствената си хубост, ама чак пък толкоз! В следващия момент изражението на лицето ми явно я кара, независимо от папагалския ù мозък, да осъзнае, че е изрекла нещо неподходящо, и се сковава в очакване на реакцията ми, а „охранителят” (смачкан и състарен от пиене на огнена вода пенсионер) се оглежда за маса, под която да се скрие (само че не открива, понеже домакинът на банката, който за разлика от нашия обича келепира, е продал тайно всички маси на белите хора за уиски). Познават ме хората в тази институция (то вече кой ли не ме познава!), но явно спирането на тока ги е накарало да се отпуснат и да сгафят. Аз обаче, както никога (за втори път днес и в живота си), не реагирам по обичайния начин, защото изведнъж ми просветва и разбирам, че в момента просто сбъдвам амазонската си мечта (дори може да заснема филм по нея, но едва ли ще е толкова тъп, колкото ако мечтата ми беше 7 аризонска). Само дето разликата между мен и някои от колегите индианци е тази, че ходя с гащи. Защото нямам мерак да ставам вожд – нито среден, нито голям, каквато мечта имат моите каки и батковци от племето, които за удобство ходят голи, надявайки се да се натъкнат на някой шефски жезъл, който да им изиграе роля на ракета носител. И въпреки че вече имам една мечта по-малко за осъществяване в живота си и се чувствам душевно обеднял, казвам на пребледнялата касиерка зад бронираното стъкло с глас на новороден ангел: - Джанъм, не съм дошъл да си приказваме! Дай ми пет хиляди крузейро и да си ходя, преди да съм обрал банката! И след като си взимам парите, спокойно слагам отпечатък от палеца си върху разписката и излизам от сградата. После изведнъж … се събуждам – мечтата ми се оказва само сън, защото на практика не съм напускал страната, която е родила най-древните човешки цивилизации, киселото мляко, компютъра, мартениците, първото антифеодално и първото антифашистко въстание, както и хвърлянето на бомби от самолет, та дори е научила монголците да четат и пишат на кирилица. А на вратата се звъни и пощальонът ми носи призовка да се явя в съда за поредното дело по обвинения в бандитизъм, на който са станали свидетели един холивудски режисьор гей и един селски нотариус, който се изживява като Брус Лий (между нас казано, добре е, че адвокатите и съдиите са длъжни да носят тоги в съдебната палата, иначе трудно бих различавал някои от тях от престъпниците, които от скука съдят невинни хора, задето им мътят водата). Амазония ли? Стига сте ръсили баневизми! 8 АКАДЕМИЧЕСКА ЗИМА Плачете за Филибето, столицата на културата! Вчера е. Имаме катедрено заседание, което преминава при задушевна атмосфера. Обсъждаме различни проблеми, свързани с подобряване условията на труд и дисциплината. Като въпроса как една примадона, заради която сдадох поста ръководител на катедра преди време, искала да дойде да чете лекции в края на май и после в началото на юни някой от нас да ù изпита студентите, за да не се разкарва тя два пъти до провинцията. А когато след време ще се появи страшният корона вирус и занятията ни ще бъдат прекъснати за три месеца, същата демонстративно ще сложи значка „I miss my students” на снимката във фейсбук профила си! Последен, но не по значение, се обсъжда въпросът с отопляването на личния състав на филиала, в който влизат и редица световноизвестни учени като мен (понякога съжалявам, че не ме викат по-често на разпити в полицията, защото там е топло). Изразяваме възмущение от факта, че има помещения, които се отопляват заради един човек (това разбира се не е грях – човекът може да върши много работа, а и предишната домакинка ми обясняваше, че била по-важна от мен или от някои други колеги доценти), а помещения, в които работят по десетина души, не се отопляват, та дори ни забраняват със заповед да идваме на работа по време на сесия, за да не харчим ток. Нищо не мога да възразя против такава заповед, защото началниците ми дават личен пример, като сами не идват да харчат излишна електроенергия, но си спомням думите на моя колежка и тяхно послушно оръдие, с която допреди година работех в една стая, че: "Ние един ток ако не можем да си платим, по-добре да 9 се обесим!" Не ги цитирам пред колегите обаче, за да не си помислят нещо лошо и да не си развалят мнението за мен. Тази колежка в случая наистина е права, за разлика от повечето други случаи, макар че и тя долу-горе е на нулата, след като плати тока и другите разходи от извънкласната си дейност. Някои хора получават по триста лева от нея само поради факта, че съществуват, докато аз карам извънредни часове почти безплатно само и само някой курсист по английски да не се откаже от обучението. След заседанието се разделяме по-сплотени от всеки друг път (което не на последно място се дължи и на чара на нашата катедрена ръководителка – да е жива и здрава, все така дипломатична и да ми прощава емоционалните изблици!) и един колега, който играе ролята и на домакин, задушевно изважда дистанционно от джоба си и още по-задушевно спира климатика. Нищо, че съм станал в 6 сутринта и съм пътувал три часа, за да дойда до работата си, макар и да съм в отпуск. И нищо, че няма да хукна веднага обратно за село, а може да имам някакви задачи за вършене в катедрата. Важното е да покажем старание пред големите братя и сестри от столицата на културата. Е, аз понеже на думи, сълзи и други секрети не вярвам и си стоя облечен с кожух и шапка на работното място, не го правя на проблем. Човекът просто се страхува да не ни се наложи да се обесим. Пък ако беше чел „В очакване на Годо”, щеше да знае, че ако го направим, ще получим ерекция, което не ни се случва всеки ден в този студ. Освен това от студеното най-много да хвана настинка, а не рак като колегите Иван Петков или Димитър Черкезов … Бог да прости умрелите! И да дава още дълги години здраве, власт и брада на някои от живите, които успяха да си дръпнат по 107 хиляди лева от КТБ, преди да последната да потъне в бездната. 107 хиляди лева, спестени с честен труд и икономии на отопление в колониите. Там и без това са свикнали да духат супата. Защото тук е Бананистан и някой дребен селски тарикат, наричан Сокола или Лешояда, ако попадне на точното място в точното време, може да се превърне във важен държавен фактор. Дребните градски тарикати пък се задоволяват и с по 163 хилядарки на година. А за нас, простите хорица, е важно „Левски” да бие Чорбата и комунягите да не дойдат на власт … Същият колега, който зорко ни дебне как харчим тока на климатиците в университета, не е чак толкова старателен, когато се повреди климатик в сградата, където ни настаняват да спим. Обича да обяснява, че ремонтната 10 фирма едва ли би дошла тук заради толкова дребна повреда. Нека нацяло да спре да работи машинката и тогава ще се обади! Но когато след мен и други хора, които са по-уважавани от моя милост, му съобщават за проблема, той ще – не ще, вика майсторите. Човекът освен това ходи постоянно след нас и гаси крушките, които ние забравяме да изключим. Както и да е … Нека първо да се изпикая и после пак ще продължа с повествованието си. Влизам в тоалетната, пускам водата и започвам да уринирам (понякога лъжа студентите, че ние, доцентите, не ходим по нужда, но това не е точно така). И изведнъж зад мен се чуват гръм и трясък и някой застава зад гърба ми, по-точно каца след дълъг троен скок. Стряскам се, понеже страдам от параноя и постоянно си мисля, че душманите ще ме убият, задето много приказвам, и се обръщам, като без да искам си напикавам крачола. Тревогата се оказва фалшива, защото пред кабинката стои отново нашият човек, който ми казва: - А, ти ли си? Помислих, че някой е забравил да спре кранчето на водата. Извинявай! - Няма нищо – отвръщам аз. – Я разкажи пак оня виц за Свети Петър и трите монахини … 11 ПРОФЕСОР ЛАНГЕНШАЙД Всеки знае, че да се говори истината открито е признак на лошо възпитание и не прави добро впечатление на околните. Но тъй като от малък съм си невъзпитан, а и отдавна не живея в Китай, ще рискувам да ви кажа някои истини. Университетите би трябвало да бъдат най-светлите и духовни места в страната ни, но на практика се явяват центрове на феодализма и мракобесието и търговски дружества, където работят бивши и настоящи мутри и доносници агенти, както и бандити с изгладени якички. Същите, вместо да стоят на топло в затвора, всяка година най-тържествено и най-лицемерно празнуват 24 май, без да имат нещо общо с този празник. А мнозина от университетските преподаватели симпатизират на фашистката идеология и презират народа, из чиито среди произлизат студентите им, на които се гледа не като на ученици, а на материал за извличане на печалба. „Като на банкомати, от които постоянно теглят пари!” – би ме поправила една моя студентка. Представете си студент по медицина, който поради определени и добре известни причини още от първи курс знае, че след няколко години ще работи като преподавател в университета, където учи. После си представете, че той завършва и става асистент по вирусология, защото това е най-лесната възможност за добро начало на кариера или пък за начало на добра кариера (то и хирург да станеш, си е просто занаят и или те бива, или не те бива, но рано или късно се разбира колко струваш и по-трудно може да се скриеш зад някоя празна титла). След още няколко години с геройски напъни и „малко помощ от приятелите”, нашият вирусолог криво-ляво защитава дисертация, която за година-две малко видоизменя, сменя ù заглавието и я представя като хабилитационен труд, с който става доцент. За последното също така му помага фактът, че има и две съвместни статии в съавторство с още 7-8 колеги в престижни издания, в които името му стои на последно място, но кой се интересува от това! И сега вече новоизлюпеният доцент преспокойно може смело да тръгне нагоре по стълбицата на административната кариера, да мине набързо през длъжностите ръководител на катедра, заместник декан, декан, та чак до заместник ректор. И гордо да тръби наляво и надясно, че е велик администратор и няма време да се занимава с наука, защото последното не е и толкова важно, колкото раздаването на проекти или командировки в 12 чужбина. Но тъй като вече стои на едно високо управленско място, което позволява извършването на разни далавери и услуги, изискващи връщането на жеста, нашият човек скоро става и професор, макар зад гърба му всички да се смеят или възмущават, като използва случая да проведе един почти таен факултетен съвет, докато двамата му най-големи критикари са на конференция в чужбина. И вече може да мечтае за момента, когато игралият роля на негова ракета носител ректор ще се пенсионира и той ще може да се насади на неговото място и да получава, да речем, по 163 хиляди лева на година, за сметка на отоплението в учебните аудитории и други подобни луксове. Освен това ще си има сметка със 107 хиляди лева в КТБ. А сега си представете, че по някое време избухне нова и нечувана до въпросния момент вирусна епидемия, която представлява сериозна заплаха за цялото човечество. И последното с надежда е вперило очи в нашия вирусолог администратор и очаква, ако не той да измисли лекарство против новопоявилия се вирус, поне със знанията и опита си да му помогне да понесе по-малки жертви. Както се казва в такъв случай, човечеството ще има да чака … от умрял писмо! За щастие, в областта на филологията няма опасност някой да пукне, когато си има работа с некадърен филолог, а само да си остане прост, поради което подобни асистенти, доценти и професори там вероятно са доста повече, отколкото в медицината или ядрената физика. А сега вече ще приключа с разтягането на локуми и ще ви разкажа за професор Лангеншайд. Всъщност това е събирателен образ на университетската глупост, който съвсем не е нужно да бъде възприеман като лице от мъжки пол. По принцип в университетите мъжете са изключително рядко явление, макар много от работещите там индивиди с фамилии, завършващи на -ов, -ев или -ски дори да ходят украсени с бради, защото така е по-авторитетно. Какво ли не се говореше за администратора Лангеншайд по времето когато въпросното лице все още не беше се сдобило с това славно име, поточно с този славен прякор. Как, например, мъжкият му еквивалент предлагал на студентките преди сесия да прекарат с него „една романтична нощ на бял чаршаф, в компанията на бутилка шампанско и три презерватива”. Или пък как женският Лангеншайд, по-точно Лангеншайдка, изнудвала студентите да посещават платени частни уроци 13 по различни дисциплини. По-късно, когато Лангеншайд беше пред пенсия и вече никой не го или не я бръснеше за нищо, той или тя се молеха на разни професори от други университети, които преди това идваха да четат лекции във висшето им учебно заведение, да ги включат в научните журита на своите докторанти, за да изкарат по сто или двеста допълнителни лева. И когато докторантите се мръщеха пред научните си ръководители, защото бяха чували много лоши неща за Лангеншайдовците, последните едва ли не се разтапяха от престорена симпатия и само дето не им казваха: „Спокойно, момче, аз ще ти напиша хубава рецензия!” А преди това ги бяха проваляли при кандидатстването им за подобни конкурси в собствения си университет, като в единия случай дори нарочно бяха предупредили хората да не ходят на заседание, та да няма кворум и заседанието да не се проведе. И след време Лангеншайдовците пишеха на вече защитилите се доктори обезпокоителни писма, в които разтревожено споделяха, че: „Драги Гошо, за съжаление още не съм получил хонорара си от участието в твоето жури!” И Гошо или Пенка тръгваха да тропат по вратите на счетоводителките и да се червят, докато обясняват по каква причина са отишли да търсят информация, макар това да е последното нещо, което им влиза в задълженията. Същевременно Лангеншайд или Лангеншайдка гордо се хвалеха, че никога не са ходели в София да присъстват на защитата на собствените си докторанти по времето, когато всички защити се провеждаха там. Въпреки че в университета, в който работя вече десет години, открай време се носят легенди за пословичнатата глупост и наглост на Лангеншайд, с когото или с която след време щях да имам люти спорове дали аз да чета едни лекции, които ми се полягаха по право, или пък те да ги водят, съвсем наскоро се сблъсках с него или с нея лично. И именно моя милост стана причина професорът, който или която, както всички знаят, е професор само на хартия, да се сдобие с това си прозвище. Преди те бяха известни просто като Говедаров и като Говедарова, защото както ви казах, полът не е чак толкова важен в академичните среди. И това не се дължи само на факта, че гореспоменатите субекти с фамилии на -ов, -ев или -ски рядко се държат като мъже, а най-вече заради вродената им богоподобност, която ги извисява над простосмъртните, при които по правило се наблюдават два пола. Поне докато някой брадат или небрадат Говедаров или Лангеншайд не реши да изпраска някоя студентка в замяна на 14 незаслужена хубава оценка или пък някоя застаряваща „богиня” не реши да свали млад асистент, жадуващ за бърза административна кариера. Може би съдбата никога нямаше да ме сблъска фронтално с професор Лангеншайд до момента, в който щеше да възникне нашият спор за споменатите по-горе лекции, и той или тя щеше да си остане навеки Говедаров или Говедарова, както всъщност и заслужават, ако трябва да сме откровени. Но на десетата година от престоя си в прочутия университет, където се подвизаваше и Лангеншайд, и поточно в един от филиалите на въпросния университет, където работят все втора ръка хора като мен, както може да се досетите, аз се престраших и реших да участвам в годишната университетска конференция. При това без да съм получил покана от „великото” факултетско ръководство. Просто ей така – на своя глава. Помолих една колежка от седалището на университета (без малко щях да употребя нецензурна синонимна дума), с която бях учил заедно, да ми прати формуляр на поканата за конференцията, попълних я и я пратих на организационния комитет за тяхно неудоволствие. После за още по-голямо тяхно незадоволство отидох и си прочетох доклада лично, макар да не съм сигурен, че те разбраха нещо от него. Само ме гледаха като паднал в центъра на Източна Румелия тунгуски метеорит и дори професор Лангеншайд, който или която тогава все още си бяха само Говедаров или Говедарова (все тая), не можа да каже нищо, макар редовно да обичаше да изказва мнението си на подобни конференции, независимо дали разбира, или не разбира от съответната тема! Само едно нещо помрачи триумфа ми от факта, че с доклада си успях да затворя устите и на Говедаров, и на Говедарова, и на Говедарски и на всички останали говеда и говедари, които от десет години ме гледаха презрително от висините на собствените 15 си величия и си мислеха, като ме видят: „Ще ни паднеш ти някой ден, господинчо, на някой конкурс! И тогава ще видиш откъде изгрява слънцето!” И това нещо, което ми развали настроението, беше, че за разлика от колегите от седалището на университета (без малко пак да изпусна някоя нецензурна дума …), които не плащаха такса за участие в годишната конференция на най-великия университет в цялата Филибенска област, аз трябваше да се изръся с трийсет лева, понеже съм бил работел в единия от филиалите на нашенската Сорбона, а не в … досещате се къде. По принцип трудовете на нашия „вселенски” образователен център излизат една година след проведената годишна конференция, малко преди началото на следващата. През това време аз, напук на всички закани, успях да стана доцент и да издам като монография хабилитационния си труд, който за голяма изненада спечели популярност във всички останали университетски центрове на страната ни, като не броим този, в който преподавам – по разбираеми причини … Работата в забутан в планината филиал на дори велик университет си има и своите предимства, ако не отчитаме факта, че на годишните университетски конференции наша милост трябва да се изръсва с по тридесет лева такса, ако реши да участва. И това не е само възможността, когато ти кефне, ако нямаш часове, да идеш примерно за седмица или две на диалектна експедиция в Украйна или Албания, естествено на свои разноски, без да уведомяваш никого, защото началниците не са местни и идват във филиала от дъжд на вятър. Основното предимство да работиш във филиал, а не в седалище на университет, поне лично за мен, на времето, преди да ни лишат и от тази привилегия, беше, че дълго време бях асистент на един световноизвестен учен, който идваше да чете лекции при нас от столичен университет, а не на някой Говедаров или Говедарова от седалището ни. И при съставянето на научните журита, когато във филиала все още ни позволяваха да се развиваме академично, дълго време имахме самостоятелност и канехме, когото сметнехме за добре, а не Говедаровците от … сещате се къде. Поради която именно причина те не можаха да осъществят заканите си спрямо мен, но и при нас се намериха хора, които се опитаха да ми правят мръсотийки – я като ми скрият някое документче, я по друг начин. За мое щастие, пак неуспешно. Така си вървяха работите, докато аз с нечуваните си дотогава своенравие и наглост не станах причина основно да се промени университетският правилник и да се закрият филиалните съвети, като по този начин се извършат редица други вредни за мен и колегите от 16 филиала беззакония, за които онези от прокуратурата не искат и да чуят, защото е по-добре да си чешат каскетите или да почесват красивите си говорителки по кълките. Но ако питате мен, тези реорганизации и без мен щяха да се случат някой ден. Та в научното жури, което ме избра за доцент, преди Говедаровците от онова анатомично място да осъзнаят какъв пропуск са сторили, участваха най-видните учени в моята академична област от цялата страна, като за участие в него от нашия университет поканих само колежката, която ми беше пратила програмата за годишната университетска конференция. Лангеншайдовците, тогава все още Говедаров или Говедарова, много се засегнаха, че не присъстват в журито ми, защото освен да се изказват на конференциите по въпроси, от които най-често не разбират, обичат на същия принцип и да участват във всички университетски научни журита, но за щастие в онзи момент не можеха да направят нищо. Още повече че някои от тях бяха ученици, вероятно найнекадърните, на уважавания столичен професор, чийто асистент бях аз и който беше главната фигура в органа, който ме избра за доцент. Наскоро след като се сдобих с доцентска титла, трябваше да изнеса, при това в самото седалище, а не във филиала, публична лекция, както му е редът в новия закон. Макар събитието да беше обявено един месец предварително, никой колега не дойде на него, което изобщо не ме изненада. Не бях поканен, уж случайно, и на церемонията за връчване на докторски, доцентски и професорски дипломи, което пък още по-малко ме учуди. Отидох да си взема свидетелството сам и след като го взех, в двора на университета срещнах гореспоменатата колежка от седалището, с която имах малко по-човешки отношения, и реших да я почерпя заради приятния повод, който имах. Не щеш ли, в същия момент отнякъде се появи и Лангеншайд, та се наложи да поканя и него или нея (знаете, че полът не е от значение в университетските среди, та затова дори и обръщението към преподавателките е „колега”, а не „колежке”). През цялото време, докато бяхме на масата, Лангеншайд се правеше, че не ме забелязва и неучтиво стоеше почти с гръб към мен, но уж случайно поиска да погледне доцентската ми диплома и направи неприятна гримаса, когато видя, че вътре съм титулуван за доцент от седалището на „великия” ни университет, а не от филиала, където работя (което не би било и редно). След време, мога само да гадая по чие предложение, следващите доценти във филиалите на нашата Алма матер, поне за известно време, щяха да се водят само доценти в съответното звено, докато някой потърпевш от тях не се 17 оплака на най-високо място от споменатото безобразие и то бе отменено. Но пък за сметка на това ни спряха конкурсите и така или иначе пак нямаше никаква полза от оплакването. Минаха нови месец-два и публикувах хабилитационния си труд във форма на монография, като направих списък на колегите, на които възнамерявах да подаря новата си книга. Въпреки всичко реших да дам една бройка и на сегашния Лангеншайд. Но понеже не живеех в града, където се намира седалището на нашия университет, помолих споменатата по-горе колежка да занесе на същото лице една от написаните с автограф книги, което беше изпълнено без забавяне. Не си правех никакви илюзии, че жестът ми ще бъде оценен, но си мислех, че като се срещнем някой ден с въпросната персона, на която отделих като подарък една от книгите си, очаквах да чуя поне едно „благодаря”, което е прието да се изрича наймалкото от лицемерие в академичните среди. Няколко месеца по-късно обаче, когато по работа бях отишъл до седалището ни и видях, че Лангеншайд се движи право срещу мен по коридора, едва не се разсмях с глас, когато на две крачки разстояние съществото троснато обърна глава в противоположната посока и доста нескопосано се направи, че не ме забелязва. Същевременно като доцент ме направиха член на филиалния съвет и един ден трябваше пак да идем до седалището, за да проведем там първото заседание на съвета, на което щях да присъствам (а то се оказа и последно), понеже повечето от участниците в този управителен орган, към които се числеше и Лангеншайд, си бяха от града, където се намира центърът на нашия университет. Беше тъжна картинка да се гледа как на заседанието Големият брат (една по-неприятна дори от Лангеншайд и влюбена в себе си малоумна персона) предлага нещо изключително тъпо и вредно за всички в университета, но присъстващите, като на комсомолско събрание, автоматично вдигат ръка в знак на съгласие с предложената безсмислица. Не е трудно да се досетите, че аз наруших въпросната дългогодишна традиция още при първото си и последно участие в споменатата сбирка на „уважавания” управителен съвет на филиала ни и на секундата се превърнах в черна овца. Случи се така, че Лангеншайд отговаряше за издаването на тома от последната годишна университетска конференция, за която ви разказах преди по-горе, и реши да ме злепостави пред събралите се колеги, като ми съобщи пред тях назидателно, че предадената 18 от мен за печат статия трябва да се доработи, защото в противен случай нямало да бъде отпечатана в сборника след седмица. - И какво точно трябва да доработя? – попитах невинно, но вътрешно се стегнах, защото инстинктът ми подсказа, че се очертава академичен екшън. - Ами, например, в библиографията трябва да се добавят началните и крайни страници на цитираните статии, а тук има една статия, към която ти не си написал това. Не ми беше ясно защо Лангеншайд ми говори по този фамилиарен начин на академично мероприятие, без някога да сме били близки, но реших да запазя добрия тон и отвърнах: - Ще ме извините, но такава информация не се изискваше за конференциите, на които съм участвал в други университети. Ползвал съм статията в една босненска библиотека в Сараево, а както вероятно предполагате, не мога да прелетя дотам за три дена и да се върна, та да си допиша нужните страници. Особено след като ми съобщавате това в последния момент. Какво правихте цяла година, та не ми казахте по-рано за този проблем? Можеше да измисля някакъв начин за решаването му. Лангеншайд почервеня: - Не се изискваше, но вече се изисква! Твоята приятелка Пенка Иванова от Шуменския университет е на лекторат в Сараево. Помоли я да иде в библиотеката и да види кои са страниците. Изпаднах в лек шок от странната осведоменост на бъдещия или бъдещата Лангеншайд по въпроса за моите познати, но бързо се съвзех и продължих: - Много ме учудва фактът, че когато се срещнем по коридора, се правите, че не знаете кой съм, а сега изведнъж ме шокирате с познанията си относно личния ми живот, за които никога не съм Ви информирал. Освен това доцент Пенка Иванова не ми е приятелка, а моя бивша преподавателка и научен ръководител на студентската ми дипломна работа. На мен не ми е удобно да ù се обаждам и да я юркам като студентка да ходи по библиотеките, за да ми прави подобни справки. Може би Вие като по-голям авторитет от мен и като администратор (помислих си дали да не 19 използвам и епитета „велик”, но се отказах) ще я помолите да свърши тази работа. Този път човекът срещу мен пребледня. Досега никой не беше си позволявал такъв начин на говорене с височайшата му особа (по-късно щеше да сподели пред колеги, че съм се държал с него или с нея, сякаш ми е асистент или асистентка). В заседателната зала изведнъж се възцари мъртвешка тишина и всички чуха учестеното дишане на секретарката на ректора, която подслушваше зад вратата. - Това не е всичко – изсъска опонентът ми. – При едната от цитираните в библиографията фамилии липсва инициалът на първото име. Той също трябва да се добави или статията ти няма да бъде отпечатана. - Че кое ще да е това име? – наясно бях относно споменатите липсващи страници, но нямах спомен да съм пропускал инициал в справочната литература към статията си. - Лангеншайд! – събеседникът ми изрече магическото име, което от този момент нататък щеше да се превърне в негов прякор до края на живота му. Като при един служител от Държавна сигурност, който преди години ми се правеше на приятел, но ме беше разследвал за „бахайска дейност” само защото на маса бях се пошегувал, че съм бахаец, макар в това да няма нищо лошо или незаконно. И оттогава целият град започна да го нарича Пешо Бахаеца. - Какво!? – едва не се разсмях с глас. – Ами че това в случая е име на немско издателство. Речникът, който съм ползвал, е на споменатото издателство и цитиран автор няма – също като при Оксфордския речник на английския език. Затова и съм обозначил заглавието по този начин. 20 В залата настъпи весело оживление, защото сдобилият се на момента с прякор мой опонент освен всичко друго минаваше поне в собствените си очи и за „немски възпитаник и привърженик на реда и дисциплината, които са характерни за германската нация”. - Щом е име на немско издателство, защо е издаден във Варшава този речник? – опита се да ме смачка злобното същество. - Предполагам, че там е преведен на полски – отвърнах. – Доста е елементарно. – Тук вече в залата се дочу смях, а Лангеншайд побесня. - Много си остроумен! Вя се из чужбина няколко години и сега си мислиш, че си нещо повече от нас! – Лангеншайд намекваше за лектората ми в Китай, от който се върнах преди две години и за който той можеше само да си мечтае, защото не знаеше английски. - Ами иди и ти да се вееш там! – извиках аз, защото вече беше започнало да ми омръзва от наглия тон, с който ми говореше. Като напишеш половината книги, които аз съм написал, и като научиш половината езици, които знам, тогава ще ми обясняваш дали съм остроумен или посредствен като теб! Върни ми трийсетте лева, които платих за участие в конференцията и не ми отпечатвай статията! Аз ще намеря къде да ми я публикуват! А после може да отидеш да си потърсиш работа в цирка, където ще направиш кариера, понеже в университета си посредствен преподавател и жалък администратор. Тук вече тишината стана толкова дълбока, че се чу как куркат червата на ректорската секретарка зад вратата (една злобна дърта кокона, която постоянно ходеше начервена, без да се усеща, че не ù прилича, а дори така изглежда по-зле). А самият ректор или Големият брат, както бе поизвестен, на свой ред реши да ме нахока, защото беше приятел с всички Лангеншайдовци в университета (преди избори последните обикаляха из катедрите и со кротце, со благо, а понякога и со малко викане и тропане по масите обясняваха на послушния електорат за кого трябва да гласува). 21 - Мери си думите, доценте! – просташки изсъска Братът. – Много си млад и зелен да говориш по този начин. Като не ти харесва в нашия университет, може да си потърсиш друг! Колеги, да преминем към въпроса за акредитацията на филиала. Има ли предложения кой да изготви акредитационния доклад? - Ето този умник ще го изготви, естествено! – извика вече сдобилият се с прякора си Лангеншайд, сочейки ме с глава и удряйки ядосано с ръка по масата. - Нека го изготви твоята асистентка, която не може да различи глагол от съществително, но пък чувам, че си има други таланти! – подхвърлих му аз язвително. – На мен не ми влиза в длъжностната характеристика! – Станах, тръгнах към вратата на залата и като спрях за малко до Големия брат, пред всички го потупах свойски по рамото, за да го унижа: - За разлика от някои други тук, аз не съм влязъл като асистент в университета по комсомолска линия или с оная си работа, а съм се явявал пет пъти на конкурси. Заради такива като теб и твоя приятел Лангеншайд. – започнах също да му говоря фамилиарно, понеже и от него отдавна ми беше писнало. – Затова повече да не съм те чул да ми приказваш по този начин! Ректорът, Лангеншайд и всички от тяхната партия, които получаваха жълти стотинки за робската си преданост, позеленяха и останаха с отворени усти. Малцината колеги от скритата опозиция направиха доволни физиономии, а подслушващата зад вратата секретарка на ректора се изпусна и пръдна точно в този сюблимен момент, при което ситуацията стана съвсем конфузна. Аз пък просто си излезнах от стаята, тряскайки вратата с всичка сила. 22 Не знам защо навсякъде и винаги всички, или почти всички, са ме мразели, включително повечето ми роднини. В училище ме мразеха и съучениците, и учителите ми. В казармата ме мразеха и тези, с които служех, и болшинството от командирите ми. Същото стана и в университета, а после и когато почнах работа. След години щяха да се опитат да ме осъдят неуспешно за една глупост по две съдебни дела и съдиите по същия начин щяха да ме намразят. Вероятно защото никога и пред никого не съм си мълчал. Но навсякъде и винаги бях най-добрият и колкото и да не ме обичаха, никой нищо не можеше да ми каже. Дори и служителите на Темида, с които също се скарах няколко пъти в съдебната зала. Една седмица след въпросното филиално събитие, което остана в историята на университета, отпечатаха статията ми в сборника, но аз никога повече не повторих участието си в годишната университетска конференция. А това, както казах, беше и последният съвет, на който присъствах, защото през следващите две години намериха оправдание да не организират подобни мероприятия, а после, когато се смениха и ректорът на великата ни Сорбона, и директорът на нашия филиал, аз повече не пожелах да бъда част от този цирк. 23 КЕСТЕНЪТ ГАНЧЕВ Знаеш ли ти, драги ми читателю, какво се нарича „кестен”? Не, това не е нещо, което се яде. Преди време, когато все още имахме държава и когато все още имахме армия, с прозвището „кестени” в нея се ползваха софиянците, докато ние, останалите защитници на Родината, носехме други наименования. Бургазлиите, например, бяха „гларуси”, пловдивчаните – „майни”, видинчаните – „мокри власи”, плевенчаните се зовяха „дагейци”, македонците – „мàкета”, а онези от Ямболско ги наричаха „кукери” и така нататък. Всяка от тези споменати групи се отличаваше със свои собствени говорни специфики, които по принцип бяха обект на подигравка от останалите войници или школници. Кестенът обикновено го „болеше кỳро”, плевенчанинът псуваше по много странен начин, откъдето идваше и прякорът му, а на нас от Казанлък ни се подиграваха, че „говорим мйеко”. Важна отличителна черта на част от кестените (пък и не само на тях), отгледани като мамини синчета, включително на описания тук, бе презрението към военната служба. За споменатите хора престоят в армията не беше патриотичен дълг, а загуба на време, но в онези соцвремена рядко имаше мърдане от него. Защото дори и Владко Живков, синът на нашия тогавашен вожд, беше отбил дълга си като войник, по-точно като школник, в любимата ни Школа за запасни офицери в Плевен (или по-правилно казано Пўевен), където и аз изкарах първата си казармена година. В ШЗОто, малко или много, всички си бяхме връзкари, но със софиянците, разбира се, не можехме да се сравняваме. Така се получи, че след първия месец служба двама от тях вече бяха успели да напуснат родната казарма завинаги. Единият се оказа с язва, другият – малко луд, и: „Довиждане, киртаци, вие се гърчете тук, ние отиваме в „цивилизацията”! Това, естествено, предизвика небивала завист у повечето от останалите кестени, кукери, гларуси, мàкета и майни, които трябваше да останат и да се мъчат още две години. Но не и у мен. Не ме разбирайте погрешно, не мразя софиянците. Сред тях, наред с лигльовците, имаше и доста мъжки момчета. Мразейки до смърт всеки физически напън, и в конкретния случай военната служба, обрисуваният от мен кестен си имаше високо развита 24 военна доктрина, пред която тези на Наполеон, Суворов или Чан Кайши можеха ряпа да ядат! - Защо трябва да има военна служба? – авторитетно констатираше школник Ганчев. – Ако стане война, тя ще бъде ядрена и нашите смотани танкове ще бъдат унищожени, преди да успеят да излязат от гаражите. Пък и турците, ако ни нападнат, ще ни прегазят за два часа, ще избият мъжете и ще изнасилят всички жени! - Сигурно! – отвръщах аз с дразнещ тон, с което си навличах ненавистта на много разлигавени кестени и некестени. – Нали тук освен теб има цяла камара глезени госпожици. Интересно ми е турците като те хванат, кое от двете ще ти сторят! Разбира се, историята показа – включително в редица съседни на нас държави, че все още могат да се водят войни и без използването на ядрени оръжия, но това не пречеше на героя ни да смята собствената си гледна точка за желязна и необорима. След време, макар бащите на повечето столичани в школата да бяха на различни тарикатски постове в соцдържавата ни, бързо ориентиращите се в обстановката софиянци, или поне повечето от тях, щяха да станат основна опора на така наречената „демокрация”, която по-късно се изроди в диктатура. Важна отличителна черта на много кестени, а и провинциалисти, както казах, беше презрението към физическата подготовка. Нали в епохата на ядрените войни нямаше да е необходимо някой да бяга с километри, целият натоварен със снаряжение, към вражеските позиции, и тя се смяташе за ненужна. Имаше школници, които едва ли не с гордост разказваха, че в училище са били освободени от часовете по физкултура. Което сега им изиграваше лоша шега, защото не само не можеха да направят и едно коремно превъртане на лоста, но дори да се наберат на него, а при сутрешния крос плезеха езици и изпускаха газове от зор. В края на годината получиха двойки по тази дисциплина и отидоха по бойните поделения като сержанти, а не като старшини школници. Това обаче не им попречи да си пришият на пагоните Т-образните нашивки вместо три сержантски лентички. Логично е този, който не обича спорта, да мрази и физическия труд. И мнозина от хората, с които служих, не бяха изключение и от това правило. Веднъж взводният ме прати с Ганчев в Учебния корпус, за да измием 25 коридора, за чиято чистота отговаряше нашият взвод. Младшилейтенантът беше заповядал да го минем четири пъти с вода и сапун. След като извършихме процедурата веднъж, софиянецът, с когото в столовата седяхме на една маса, седна да си почива. Изгледах го с въпросителен поглед, при което той ми каза: - Ти сега нали нямаш намерение да го миеш още три пъти? - Значи няма да ми помагаш повече? - Бòли ме кỳро за тоя коридор! Да не съм натегач като тебе? - Бòли ме кèстено за теб, госпожице! – иронизирах го аз, изсмях се презрително на мързеливеца, измих коридора още веднъж сам и с това чистенето приключи. Както можеше да се очаква, същото отношение много кестени, майни и прочее имаха и към учебния процес в школата. Повечето от тях там за пръв път се натъкнаха на сериозно учене. Затова, въпреки че ме презираха заради много неща, които не се вместваха в техните представи, същите гледаха на мен като на необходимо зло, понеже непрекъснато ме питаха за различни въпроси от конспекта преди изпитите по тактика, по основи на стрелбата с танк и другите военни дисциплини. Което не им пречеше да ми подхвърлят ехидно: - Ти на служба ли мислиш да оставаш? Какво си се разчел толкова? Що не вземат да те направят един майор и да те изволнят от казармата! Горките практични създания по никакъв начин не можеха да проумеят как е възможно човек да отделя време и усилия за нещо, което по никакъв начин нямаше да му послужи повече след две години! Освен че не ме обичаха, задето бях съвестен и старателен, не само софиянците във взвода, а и останалите, не ме долюбваха и защото не пушех, нито пък пиех алкохол. Последното просто по никакъв начин не можеше да се вмести в представите им за човек. За средностатистическия кестен или некестен пиенето беше важен елемент от живота и военната служба. Когато излизахме извън поделението на полеви занятия, взводният често вадеше бутилка с ракия, при което всички останали се насираха от кеф. Тя минаваше от ръка на ръка и като стигнеше до мен, демонстративно отказвах да пия. Не помагаше дори заповедта на младши-лейтенанта, който 26 се страхуваше, че може да ги издам на ротния командир (макар всички да знаеха, че мразя доносниците): - Заповядвам ти да пиеш от шишето, да г’ей! – ми изкрещяваше ловчанлията, който си беше хванал гадже от Пўевен и имаше намерение да става пўевенчанин, като се уволни, та затова и псуваше по пўевенски. - Не! – инатях се аз, напук на военните устави. – Няма да пия! - Що за човек си ти бе? – ядосваше се взводният под одобрителните погледи на целия взвод. – Такова чудо като теб не съм виждал! Нито пие, нито обича да се скатава, нито нищо … - Абе тоя не е нормален! – извикваха трима-четирима от най-големите ми душмани във взвода, повечето от София или Пловдив. - А сега, другари школници, докато си подавате шишето, ще ви обясня каква е темата на днешното практическо занятие по тактика, за да не стане някоя издънка, като се върнем в школата – продължаваше младшито. Темата е „Танковият взвод в отбрана”. Сигурен съм, че нашият трезвеник – взводният поглеждаше към мен и всички започваха да се хилят подигравателно – ще може по-добре да ви светне за какво става въпрос. - Вероятно да – отвръщах, но само по бойния устав ли да им го обяснявам, или да използвам и друга информация, която съм чел? - Какво имаш предвид, другарю школник? - Ами имам предвид това, че в армията се срещат три вида командири: глупаци, кълвачи и гении. Глупаците не могат да запомнят дори само написаното в учебниците и уставите. Кълвачите го научават, но по-далеч от него не могат да отидат и при сложни ситуации по време на сражение не знаят какво да сторят и изпадат в паника. Гениите непрестанно се съмняват в това, дето го пише в дебелите книги, постоянно критикуват и винаги търсят нестандартни решения. Така разсъждавах като ученик, така щях да разсъждавам и като студент, после като учител, университетски преподавател и учен, а сега целият взвод онемя от наглостта ми. Взводният, който като нас беше срочнослужещ и само с 1-2 години по-възрастен, а заради натягането си беше получил звездичка вместо нашивки на старшина-школник, почервеня като домат и няколко секунди се чудеше дали да се хвърли върху мен, за да 27 ме стисне за гърлото, или да ме накаже с непоряди и дори с арест. Накрая здравият разум надделя, той скочи като пружина и изрева: „Взво-о-о-д, в колона по двама стро-о-й се! Към поделението бего-о-м марш!” Бягахме седем километра до Школата, докато младши-лейтенантът се возеше в камиона зад нас, и през това време и кестените, и останалите не спираха да ме ругаят. Поне докато имаха въздух. - Има нещо, което вие не можете да разберете с тъпите си кратуни! – отговарях им спокойно. – Че сега аз може и да бягам, но заковах младшито на мястото му. А на вас не ви стига суроватката да направите същото, само му се умилквате като курви за две глътки ракия, докато през останалото време го псувате … Преди излизане в градски отпуск, средностатистическият кестен, кукер или влах доволно протриваше ръце: - Ех, как ще се напия сега! Обикновено от такива думи ме напушваше на смях и колегите школници ми подхвърляха: - Ти си луд бе! Сега, ако ти извадя едно шише уиски, пак ли няма да пиеш? Започвах да се смея още по-силно, защото дори и уискито нищо не означаваше за мен, пък и баща ми, който пиеше здраво, изобщо не го броеше за алкохол. Естествено, че всеки един от взвода, освен за пияч се имаше и за полов атлет. Нашият приятел Ганчев обичаше да се хвали, че за денонощие можел да навърти тринадесет тека. А аз в такива случаи имах навика да го подигравам: - Ама ти си бил като зайците бе! От моя гледна точка седенето на една маса в столовата с Ганчев си имаше и положителна страна. Не обичаше грах, бамя и зелен боб, защото вкъщи беше свикнал само на мръвки, поради което в дни, когато ни сервираха въпросната храна, се облажавах с по две чинии ядене и си казвах, че животът в казармата си има и хубави моменти. Понякога обаче кестенчето ми беше ядосано и вместо да ми даде порцията си, я изсипваше непокътната в помийната кофа, за да ме дразни. До следващия път, когато 28 по някаква причина пак се оказвах нужен. Веднъж с въпросния субект излязохме заедно в градски отпуск. - Ех, как ще се нафиркам сега! – простена от кеф братът ми по оръжие. – Пък може и нещо да опънем, а? – погледна ме изпитателно той. – Само не ми казвай, че и по жени не ходиш! - Не знам дали мога да опъна нещо за половин ден, но искам първо да минем през книжарницата в началото на града, за да погледна какво ново са докарали в нея. По онова време събота си беше работен ден и когато излизах в градска отпуска, обичах да минавам през споменатото място, та да се почувствам свободен човек за малко, разглеждайки новите книги и забравяйки за казармата. Ганчев ме изгледа с поглед, който изразяваше цялото възможно презрение на света и едва не ме напсува на майка. Но въпреки това се съгласи да ме почака десет минути пред магазинчето, като заяви, че през това време щял да „зяпа пичките” (за цяла година така и не можах да свикна с тая западнобългарска дума – струваше ми се доста лигава, подобно на онези субекти, които я използваха). Като излязох от книжарницата, Ганчев изсумтя недоволно: - Ако знаеш колко гаджета минаха оттук и как само ме гледаха! Да ти таковам и книжарницата! - Ами що не тръгна с тях? Щях да ти влезна в положение. Естествено, по време на споменатото ни излизане в града нищо не „опънахме” в студения ветровит ден, пък и специално аз едва ли имах подобни намерения в гъмжащия от комендантски патрули военен гарнизон. Затова, както беше практиката, отидохме да изгледаме филм – едно от малкото позволени ни удоволствия по време на градски отпуск (за мен специално това си беше друг вид бягство от действителността, макар че обикновено проспивахме прожекцията). В киното прожектираха втората серия на „Винету”. Докато съвзводникът ми обичаше да се хвали, че това е единствената прочетена от него книга, на което аз естествено не вярвах (в смисъл, че дори и нея не беше чел), за мен тя беше един от романите, които ме направиха човек. След филма седнахме в малко ресторантче в центъра да похапнем. Неизменно се случи това, от което се опасявах. Кестенът си поръча и бира (сервитьорите в града не бяха вчерашни и 29 знаеха как да предлагат алкохол незабележимо). Докато хапвахме, си говорехме за различни неща, включително за филма, по-голямата част от който току-що бяхме проспали, както и за романа, по който бе създаден. Както очаквах, школник Ганчев не можеше да ми назове името на нито един персонаж от романа, освен на главния герой. - Помниш ли как се казва бащата на Винету? – питам аз. - Не, как се казва? - Инчу-чуна. А помниш ли как се казва сестрата на Винету? – попитах повторно. - Не. Ти да не би да знаеш? – отвърна Ганчев. - Естествено, че знам – Ншо-чи. Нея я убиват в края на първия том. А помниш ли името на вожда на кайовите и името на сина му? - Сериозно ли ме питаш? – каза човекът. – Естествено, че не ги знам. Какви са имената? - Вождът се казва Тангуа, а синът му Пида. - Бе ти си бил голяма читанка! – отвърна събеседникът ми, не трябваше да излизам с теб в отпуска. Ако бях сам, можеше да се запозная с някоя гимназистка и да я сваля! Изсмях се ехидно и нищо не казах. Гледайки събеседника си да изпразва трета чаша бира обаче, му подхвърлих: - М-да, Великият дух е научил белите хора на много полезни неща и правенето на бира е едно от тях! Той ме изгледа странно и попита: - Това пък кой го измисли? Не е лъжа, между другото. - Ами как кой? Винету. В самото начало на втория том на романа! - Стига вече с тоя Винету! Да не съм излязъл от школата, за да слушам какви книги си чел? - Далеч съм от тази мисъл, но се опасявам, че ако изпиеш още две бири, ще трябва да те мъкна нагоре по баира към поделението. 30 - Бира повече няма да пия. Сега ще си поръчам ракия. - А-а, не! – почти извиках аз. – Нямам намерение да ходя в ареста заради теб. Ако ни хванат комендантските, и мен ще окаушат, макар да не близвам алкохол. - Не съм излизал в градска цял месец! Разбери ме! – с умолителен поглед изрече Ганчев. – Нищо лошо няма да ни се случи! Да не пия от вчера? Аз съм пияч, не съм свирач! - Хм, не те знам откога пиеш, но ако и пиенето ти е като четенето на книги … Защо ли винаги се оказвам прав? Особено когато става въпрос за нещо лошо. Ганчев се натряска като казак и аз сериозно се уплаших, че ще загазим. Изкарах го от ресторантчето с клатушкане. Най-трудната част беше да се измъкнем от средата към периферията на града, като за целта се постарах с хиляди заобикалки да минем по разни малки улички, хем криейки се от любопитни погледи, хем надявайки се човекът да поизтрезнее, защото краят на времето ни в града наближаваше фатално. За огромен наш късмет, докато минавахме през центъра, където буквално подпирах другаря си, хващайки го под рамото, не ни срещна нито един комендантски. Но заради Ганчев бях принуден да се подложа на редица други резили, защото не можех да го зарежа и да се върна сам в школата. В една малка уличка някакъв плевенчанин миеше колата си въпреки ветровитото студено време и ни изгледа странно, като ни видя да се приближаваме. Най-неочаквано на кестена му се припика и започна да пикае на тротоара, а аз го придържах да не падне. Идеше ми да потъна в земята от срам (вероятно разни хора ни гледаха и от прозорците), но ако го пуснех, щеше да падне и да заспи на място. На всичкото отгоре се наложи да му помагам и да си закопчее панталона, след като се облекчи. Молех се наум човекът срещу нас да не е военен. За мой ужас тъкмо когато се изравнихме с колата, спътникът ми направи някаква гримаса, хвана се с две ръце за предния капак и се издрайфа върху него. Собственикът на колата побесня, аз пребледнях и, едва ли не плачейки, му рекох почти шепнешком: - Само недейте да крещите, моля ви се, ей сега ще измия изцапаното. 31 Изчистих повърнята върху колата и около нея и продължихме. Добрата новина беше, че софиянецът малко се посвести след драйфането. Имахме още около четиридесет минути да се върнем в школата, а темповете му на изтрезняване не предполагаха, че дотогава ще се оправи дотолкова, че да успеем да пресечем безопасно портала. Завлякохме се как да е по тесните улички нагоре до школата и тук отново ни очакваше трудна част от изпитанието, защото ни предстоеше да изминем стотина метра открито пространство, по което можеше да срещнем излизащ от поделението офицер. А на самия вход трябваше да минем покрай дежурния старшина. Сръгах Ганчев силно в ребрата и му казах, че ако ни вкарат в ареста заради него, ще го пречукам. Наредих му да мине от другата ми страна, така че аз да се окажа между него и старшината, напомняйки му да не забрави да удари крак и да отдаде чест на дежурния по КПП. Часовникът неумолимо отброяваше последните минути до времето, в което трябваше да сме в сградата на батальона, иначе отново ни заплашваше арест. За наш късмет точно в този момент група школници от автомобилния батальон почти на бегом премина край нас на връщане от града. Помолих ги малко да забавят крачка и да ни оставят да вървим от дясната им страна. С „тубите”, както ние, танкистите, наричахме автомобилистите (за тях пък ние бяхме „кимафи”) не се обичахме, но в случая не беше нужно да им обяснявам за какво става въпрос, проявиха солидарност и ни влязоха в положение. Прекосихме портала почти насън. Сега си спомням за този момент като за някакъв кошмар. След още половин километър се добрахме до танковия батальон буквално в последната минута. Кестенът се сгромоляса на леглото си и захърка. В такива случаи си имахме способи да прикриваме съответните хора на вечерна проверка. Рискът беше голям, но за късмет същата вечер успяхме да се справим, без да ни усетят. Сутринта, когато излизахме за физзарядка, погледнах Ганчев с убийствен поглед и му изръмжах: 32 - Голям късмет изкара снощи, иначе сега нямаше да си сред живите! Той ме погледна неразбиращо. Спомените му свършваха до ресторанта. Но въпреки това най-нагло ми се изрепчи насреща: - Майка му стара, заради теб и твоята книжарница не можах да смажа кавала вчера! Тук вече ми премаля от ярост и понечих да се хвърля върху диването, но в същия момент двама школници ме сграбчиха за ръцете, за да не ударя нещастния глупак, след като видяха в очите ми характерния за такива моменти пламък, който никога не предвещава нищо добро, както се изразява любимият ми писател. Тогава само се изсмях и казах на злощастния си спътник от вчерашната градска отпуска: - Олеле, майко! Ако и смазването ти на кавал е като пиенето, по-добре да идват турците, че софиянки ще избягат от столицата! Последва дружен смях, защото в казармата не само аз, но и никой друг не обича неблагодарниците, макар понякога да се налага да ги крием на вечерна проверка. 33 ЛЕГЕНДА ЗА ХЕМИЦИТЕ И БЕОЛОЗИТЕ В моите „Разкази за джунглата” и по-рано в „Записки от ПУдземието” нееднократно съм ви запознавал с различни беолози и хемици, макар да не съм споменавал изрично, че са беолози и хемици. Какво? Не знаете що е това хемик и беолог? Сега ще ви обясня подробно за какво става въпрос. Ние, обитателите на бразилската тропическа гора, се делим на два големи клана. Единият клан, към който принадлежа и аз, сме фелолозите. Наричат ни така, защото на родния си език говорим само с конете си, а пред хората, за да се правим на умни, приказваме на латински. И това наистина в много случаи ни помага да изглеждаме велики в очите на простия народ (особено ако по този начин прикриваме собствената си глупост), който се възторгва до небето, щом ни чуе да произнасяме разни сложни думи като „ерекция”, „еякулация”, „фелацио” и прочее, вместо да си ги казваме натурално на бразилски. Между другото думата „фелолог” произлиза точно от „фелацио”. Тъй като това е най-често използваната от нас дума – едни, като мен, я използват, когато биват обекти на въпросното явление, пардон – феномен, но повечето, особено онези, които си ходят голи из джунглата, защото се надяват да намерят и нахлузят някои шефски гащи, по принцип са субекти в споменатата ситуация и манипулация (още две латински думи!). Докато ние, фелолозите, се храним предимно с духовна храна (към която спада и фелациото), членовете на другия клан – хемиците и беолозите, които са изключително практични, наблягат на същинската („Рънˋътъ прай бурбˋътъ!”), откъдето идва и името им (понеже най-много обичат шунка – на английски „ham”). А другото им название – беолози, произлиза от междуметието „бе-е”, което използват, като видят някой фелолог (тъй като ние сме на най-ниското стъпало в тяхната ценностна система). Въпреки презрението, на което се радваме в очите на блеещите шункаджии, в продължение на няколко десетилетия за вождове в нашата джунгла бяха избирани само фелолози. Колегите смятат, че това е така, защото напук на дрънканиците на хемиците и беолозите, фелолозите били по-умни от тях. Но аз като реалист си мисля, че по-скоро или нашата племенна тайна полиция има пръст в случая (по-точно в кацата с меда), 34 или фелолозите (напълно логично и закономерно) са по-големи майстори на фелациото. А може би и двете … Но да се върнем отново към хемико-беолозите, които са главни герои в настоящата легенда. В някои от предишните си разкази съм споменавал за една бивша заместник вождка от нашето село или пуебло (да я наречем Хюрем Султан), на която помогнах да се пребори с конкурентката си на име Джеврие (която никога не успя законно да стане Джеврие Султан, но узурпира незаконно султанския подпис – на това ще се спра по-нататък). По-късно първата за благодарност ми хвърли бананова обелка под краката. Ако беше малко по-разумна, можеше още да се подвизава като султанка, или поне като везирка на вожда Джъмбо, ама всеки си пати от акъла. Обаче аз отдавна акъл нито искам, нито давам, затова съм си най-добре. Та въпросната Хюрем Султан беше, и още е, хемико-беоложка. Само дето шунката сега е по-малко, отколкото като беше везирка, ама това е животът. Особено при нас в джунглата. Друга представителка на същата професия, за която сте чували от предишните ми репортажи, е Хубавото Мими. Наричам я така, макар да ми е кака и да би трябвало да ù викам „кака Мими” (заради една друга като нея намразих въпросното обръщение). За Мимето знаете отпреди, че ми беше хвърлила око (пък и аз на нея). Това стана така. Веднъж беше дошла от седалището при нас, за да обясни на студентите как се ходи на луната по програмата „Оргазъм”. Понеже вече беше късно и с нея се бяхме заприказвали в една аудитория, пазачът, който помислил, че всички са напуснали сградата, ни заключил със споменатата хубавица вътре и отишъл на мач. Ама ние така се бяхме заприказвали по служба и Мимето все си изпускаше химикала и се навеждаше да го вдигне бавно от земята, като се изправяше още по-бавно, пък аз, глупакът, правех сметки на черната дъска колко студенти ще пратя на луната, за да ù се харесам. И така изпуснах момента, вместо да изиграем и ние с нея едно-две полувремена. По-нататък повече не ми се удаде подобна възможност. Защото Хубавите Мимета не стоят дълго време в дъното на йерархията. Дръпнаха я нагоре и си останах с пръст в устата, тъй като всички свободни часове в графика ù се запълниха. Пък и аз, горкият, нямам нито коса, нито брада и още по-малко корона от пера, с каквато ходят брадатите вождове, които веднага се залепиха около несподелената ми любов! 35 Не може да не сте чували от разказите ми и за Генка Ахъчелебийска. Между нас казано, тя е помакиня и истинското ù име е Гайе Ибрямова. Не си мислете, че имам нещо против помакините – те не са по-малко сладки от туркините, но истината е по-важна от всичко останало, Санчо. А както е казал македонецът Паисий Хилендарски, човек не бива да се срамува от своя род и език, нито пък от вярата си, дори баба му да ходи с шалвари вместо с чукман, най-малкото защото всички знаят с какво ходят бабите в Ахъчелебийско. Нали се сещате (както обича да казва вождката ми), без да съм ви обяснявал изрично, че сегашните ми шефове също са хемици и беолози, за което аз много им завиждам. И как да не им завижда човек, след като имат повече публикации от мен, и то в по-престижни списания – чак в Европа, за цитиранията да не говорим. Причината за гордостта им не може да бъде помрачена дори от факта, че повечето от публикациите им са писани в съавторство с по още 5-6 души или че в тях се описва съдържанието на злато в спермата на октоподите в езерото Елдорадо (няма значение, че никога не са ходили дотам, понеже то не съществува и е измислено от прапрадядо ми, който също беше десидент и майстор на перото като мен). Но така е в хемико-беологическата наука – изнесеш някакви данни за съдържанието на злато или на крадена от колониите нафта за отопление в спермата или урината на разни октоподи или жаби и после, щат-не щат, хората те споменават и цитират, а ти си мислиш, че си велик конквистадор в полето на науката. Всеки месец, когато моите вождове идват да наобиколят раята в нашето село до перуанската граница, ние се строяваме и ги поздравяваме в един глас: „Здравейте, цезари. Обречената на студ рая ви поздравява!” Цезарите вдигат ръка за поздрав към нас, поданиците, и ни топлят с обнадеждаващи усмивки. Но тихичко си подхвърлят един на друг, без да ги чуем: „Транс пенис михи ест!” (преведено от латински – „През оная ми работа е!”) – все пак и те поназнайват по малко езика на древните римляни, иначе октоподите в езерото Елдорадо биха останали без латински имена (което не е чак чак толкоз голям проблем, щото можем да им сложим и по едно турско име). Това е положението. Аз роптая, керванът си върви, а божествените началници ми се плезят и ми викат: „Бе-е-е! Духай супата! Ще те отрежем и от участие в научни журита!” Както беше ми казал на един съвет на 36 старейшините сегашният Голям брат, на когото изтичат последните дни от мандата: „Като не ти харесва в нашия резерват, потърси си друг!” Няма проблем, ще остана тук и ще си трая, важното е да има хляб и зрелища (и по някое фелацио от време на време). Ние, индианците, сме си родени да бъдем само безгласни наблюдатели, тоест „тестиси” – както ги наричат братята римляни, или „као муде” според братята сърби (наричам ги братя, понеже баба ми е македонка, избягала преди време в бразилската джунгла от режима на Тито, но попаднала от трън на глог). Почти щях да завърша повествованието си, без да ви запозная с два други персонажа от клана на хемиците и беолозите. Единият, по-точно едната, се казва Мелена Нилева и по някое време отговаряше за отглеждането на щрауси в резервата, макар самата тя да няма акъл да раздели сламата на два лами. По едно време Мелена също ми беше началничка, въпреки че не беше хубава (виках ù Грозното Меленче), но като ми писна от щраусовските ù номера, си взех сомбрерото и напуснах онази длъжност, на която Хюрем Султан ме беше насадила вместо себе си, защото религията ни не позволява хора на такива постове като нея да ядат щрауси, а Хюрем много ги обича. И стигнах до последния, и най-важен хемик и беолог (казва се Младен Старцев, но аз имам чувството, че скоро ще му излезе прякор Сталин Червенков), чиято жена раздава заплатите в резервата. Навремето тя разпределяше парите само в нашето пуебло точно когато вожд в него беше Джъмбо Иманяра. Жената на Сталин Червенков, пардон – на Младен Старцев, нещо не се разбираше с Джъмбо, поради което Младен също не го долюбваше. И ме насъскваше срещу него и срещу заместничката му, Хюрем Султан. Когато в резултат на моите геройски напъни, от които получих хемороиди, Джъмбо напусна пуеблото ни, Младен дори едно „мерси” не ми каза, отряза ме от фейсбук приятелите си и спря да ме познава. После ме забрави и съпругата му, която по онова време още хващаше окото, макар вече да беше станала баба. Не че ми дреме на оная работа (тоест „транс пенис михи ми ест”), но докато бяхме приятели с Младен, веднъж го бях попитал дали не иска той да стане Голям брат на цялото ни племе, като си мислех, че понеже сме гъсти с него, ще може да ме направи шеф на Хубавото Мими и ще я изнудвам сиксуално (няма грешка! – в нашия край точно така се казва заради дългото отоманско присъствие в земите ни). Млад бях тогаз и глупав, а сега съм само глупав. 37 Естествено, че всеки би искал да стане Голям брат! Младен се засмя и отвърна, че не бил луд да се занимава с такива работи и че това било найтъпото нещо на света. Не му повярвах и още оттогава започнах да си имам едно наум за него. Поради което изобщо не се изненадах, като разбрах наскоро, че в края на месеца господин Старцев щял да се кандидатира за … Голям брат на цялото племе и да сложи край на десетилетията фелологическа диктатура. Може пък изведнъж да е полудял или оглупял, или просто жена му вече да не го обича толкова с всички произтичащи от този факт последствия (да не му дава заплатата или нещо друго). А найвероятно е поради оксиморонната си същност Младен просто да обича ролята на Двуликия Янус като повечето хемици и беолози, които познавам. Ако той успее да стане Голям брат, ще бъде много жалко за фелолога Ян Бибиян, който също си мечтае да заеме тази длъжност, при това желае да бъде най-младият Голям брат в историята на джунглата ни. Щях да пропусна да ви кажа, че Старцева, тоест жената на Младен и наша бивша счетоводителка, беше толкова добра в хесапите, демек сметките, че дошлата след нея счетоводителка откри маса грешки в тях. Наложи се да си искаме обратно внесените като данък пари от бирниците и с тях си купихме цяла служебна лека кола. Сега Старцева вероятно такива хесапи прави в столицата на резервата, че бат Младен някой ден може и самолет да си купи и да удари в земята бато Незапрян! Един мой стар приятел обичаше да ме поучава братски: „Клецащо се край вигвама куче, дори Хитлер не успя да промени света и ти няма да успееш!” Аз пък отдавна нямам подобни намерения, а просто си мечтая за душевно спокойствие, парче изпросена сланина, глава краден 38 лук и за 28-годишна студентка, която да топли старите ми кокали. Ама понеже вече и в любовта не вярвам, докато си тананикам песента на Ози Озбърн „I don’t wanna change the world” (знам я от предаванията на „Радио Rock”, които не се ловят единствено в Кърджали в Източна Румелия, но не и в нашата джунгла) или си повтарям за наизустяване току-що прочетената от мен латинска сентенция „Inter pedis puellarum est fortuna puerarum”, не спирам да се ядосвам, че Младен Старцев, а не Хубавото Мими ще става вожд и Голям брат. Защото никога не забравям и една мъдра мисъл, изречена от моя приятел Джак Никълсън в ролята му на свидетел, докато го разпитваха в една съдебна зала (нали и аз имам взимане-даване със закона): „Ако началничка не ти е правила френска любов (пардон, фелацио), нищо не си разбрал от живота!” Надеждата все пак умира последна. 39 МИСИРЧЕТО НА СТРИНА БОЙКА Отварям очи и лениво се изтягам. Като вълците съм – когато работя или преследвам плячката си, мога да не спя и да не ям по няколко дена, а после, когато довърша започнатото, също толкова време мога само да ям и да хъркам. Такъв е и днешният случай. Снощи приключих с поредната си гениална статия и днес ми се полага заслужена почивка. Но как да започна деня? Ами то е ясно – с проверка на електронната си поща и на профилите си в социалните мрежи. Че току-виж през нощта съм получил имейл от Володя, Реджеб, Доналд или Родриго Дутерте с покана да оглавя някое ведомство в техните държави и да ограмотя народа там, та да могат да се разбират не само с конете си, но и с хората. Ама откъде да започна? Защото списъкът е дълъг: facebook, academia, google scholar, youtube, badoo, в twitter вече не помня бях ли, не бях ли (ама като стана президент като Дон, ще си подновя регистрацията), официалната поща в yahoo, неофициалната в abv.bg (която ползвам под измислено име само за да си пиша с разни мръсници), един руски сайт за православни запознанства (където преди време срещнах симпатична кавказка дама и се наложи да се покръстя на 48-годишна възраст, за да спечеля любовта ù, но пак нищо не се получи и продължавам да съм си ерген) и прочее. Снощи, докато вечерях, ща-не ща трябваше да изгледам поредната „Дефанзива” на Бойчо Огнянов, понеже баща ми не го пропуска това предаване, а времето на излъчването му съвпада с динър тайма ми. Тези журналисти (нашата желязна лейди, стрина Бойка, онзи ден ги нарече „мисирки”) са по-заблуждаващи в поведението си и от политиците, и от бившия директор на Института за прабългарски език. Като ги гледаш единдва пъти, ти се струва, че живеят единствено в търсене на истината (поради което, както би казал Индиана Джоунс, би трябвало да се запишат на курс по философия). Но ако не си съвсем изкукуригал, след доста кратко време почваш да осъзнаваш голямата заблуда и цирка, който се мъчат да сътворят за бедните плебеи по спуснати отгоре партийни указания. Та вчера Бойчо (съвпадението на името му с това на желязната ни лейди, както и с името на смелия Вазов герой е чисто случайно!) беше много гневен през цялото време, защото президентът ни, за когото и аз гласувах, но втори път няма да се излъжа да си дам гласа, присъствал същия ден на шествие в памет на един от най-големите ни национални герои и на това 40 шествие някакви лумпени освирквали управляващата в момента партия на стрина Бойка. Нашият Бойчо, нали носи славно възрожденско име, че и фамилия, и като всеки позьор и родоотстъпник обича да се снима с националното знаме, страшно се вбесил от този факт. Или поне така казва (ама аз подочух злите езици да си шушукат, че на мача между „Левски” – София и „Ботев” – Пловдив той доста усърдно освирквал единия от двата отбора – няма значение кой точно!). Според героя ни с възрожденското име президентът едва ли не нарочно бил събрал въпросните хулигани, за да оскверни чрез действията им паметта на националния ни герой. Не се ангажирам с мнение по въпроса. Но в студиото гостуваше един представител на опозицията, която издигна и сегашния президент, и Бойчо през цялото време се опитваше да го смачка с думи, сякаш човечецът беше виновен за всичко, станало на въпросното шествие. Споменатият опозиционер явно не беше най-умният представител на партията си, защото мънкаше виновно пред знаменития ни журналист и не можеше да намери правилните отговори. Дори когато Бойчо Огнянов го попита с нескрита ирония по каква причина телевизионният гост мисли, че държавата ни се е превърнала в тирания с деспотично управление (което вече се осъзнава и от най-големите абдали в нея, а обяснението е фасулски лесно), господин опозиционерът не можа да даде сносен отговор и пак измърмори нещо несвързано. Преди време, запленен и заблуден от привидната енергия на споменатия журналист, му изпратих покана за фейсбук приятелство, която той прие по разбираеми причини (още един балък, пред когото да се прави на велик), и му писах за свой сериозен проблем, в който волю-неволю бях замесен, но отговор, естествено, не дойде. Както и да е, той не беше единственият от гилдията, на когото писах със същия резултат. Дори останалите бяха къде-къде по-именити от въпросния младеж, та затова не му се разсърдих, че не ми отговори, макар да заслужаваше. И така, решавам да започна „прегледа на печата” от academia.edu. От няколко дена там водя полемика в полето на науката с един „патриот”, който е страшно възмутен от моя статия, където пиша, че в Югоизточна България все още има остатъци от гърците, живели там преди време, и диалектът им трябва да се проучи, преди да е изчезнал напълно. Сгазил съм лука, понеже съм се изразил неточно – това не били гърци, а само българи, чиито дядовци и прадядовци на времето се женели за гъркини. 41 Осъзнавам заблудата си, но нали съм инат, не искам да призная, че съм в грешка. Пък и като лингвист се интересувам само от езика им, а не и от състава на тяхната ДНК. Вчера казах на човека, че щом не е съгласен с мен, може да напише опровержение и да ме постави на мястото ми. Той обаче се оказва по-инат и казва, че не иска да пише никакво опровержение, а аз просто трябва да се вразумя и да се откажа от възгледите си. След като става ясно, че няма да се разберем, той ме обижда на глупак и на национален предател, поради което се принуждавам да му тегля една майна. Позната до болка история. Лошото е, че все аз минавам за грубиян в подобни случаи. Влизам в youtube. Миналата седмица и тук се появи някакъв мой „фен”, чийто профил без снимка носи гордото име Хан Тервел. Същият се възмутил от филма за украинската ми експедиция, която започна от Варна. В него съм бил обидил гражданите на морската ни столица на селяни, макар самият аз да съм бил селянин по собствените си думи. Ами какво да направя, като слязох онази сутрин от влака и направих опит да ползвам тоалетната на варненската гара, но бързо се отказах от този си замисъл, след като почти настъпих едно лайно в коридорчето между кабинките! Ега ти морската столица! Наложи се да обяснявам на „гражданина” хан Тервел, че няма нищо срамно в това да си селянин и че Варна е съвсем нов български град, като до Освобождението там е имало само турска, гръцка и гагаузка махали, но почти е нямало българи, докато селяците от Балкана не са плъпнали по варненските улици. Той ме парира с репликата, че за разлика от другите селяни, аз не знам от коя страна се държи мотиката и само обикалям българските общности в чужбина, защото ми е широко около врата, и задавам на хората там глупави въпроси. Както можете да предположите, първоначалното ми веселие от глупостите му постепенно премина в досада, а накрая и в раздразнение, защото хан Тервел беше тъп и неосведомен, не искаше да падне по гръб и не спираше да ръси простотии. Затова и тази история завърши с грозни сцени и още по-грозни реплики, от които искрено се срамувам, но те бяха изречени не по моя вина. В същия сайт се натъквам на друг коментар под един от диалектоложките си записи от село във вече Северна Македония. Макар да съм „национален предател”, съм пояснил, че записът е на български диалект, а не на македонски. Което страшно е разгневило някакъв македонски националист и той ме заплашва на чист северномакедонски 42 език, че ако не изтрия записа, ще уведоми ютубаджиите за погазване на авторски права, понеже във въпросното аудио говори точно неговата баба, та да махнат клипа ми от сайта си. Коментарът му завършва с думите: „Аз съм Ванче Петровски, внук на баба Кица” (бабата от записа). Отговарям му, че записът е правен от мен, а не от него, че баба му е пълнолетна и той не ù е настойник, освен това съм бил заведен при нея от тяхна роднина. Добавям също че записът не е поставен с комерсиална цел, поради което го моля да не ме занимава с глупости. И завършвам с думите: „Аз съм Ванче Илиев, внук на Ванче Михайлов от ВМРО!” След осем минути следва нова мълниеносна заплаха: „Слушай, Ванче, ако не махнеш записа, ще си имаш много сериозни проблеми с мен!” Изсмивам се ехидно и решавам да се разведря, като влезна във фейса, белким някоя моя студентка се е престрашила да ми пише с молба за консултация на четири очи. Но уви! Вместо писмо от красива девойка, имам съобщение от свой приятел от споменатото македонско село, който ме моли горещо да махна записа, защото хората там се били настроили много лошо против неговата приятелка, която ме беше завела при сестрата на баба си за споменатото интервю. Въздъхвам горчиво и му казвам, че ще изпълня молбата му. После се връщам в youtube и казвам на македонския си адаш, че ще махна записа, но не заради неговите заплахи, а заради молбата на съселянина му. Чувствам се сразен, защото обичам да се дразня и карам с хората, а по независещи от мен обстоятелства трябва да отстъпя (много рядко го правя и макар по света да има и други хора с талант да се заяждат, никой не може да го върши толкова дълго, целеустремено, системно и качествено като мен). Освен това въпросният запис ми костваше изключително много усилия, защото предния ден се бях натровил с гъби и през цялото време едвам се сдържах да не повърна върху бабата. Направих го после на улицата, след като напуснах къщата ù и имах чувството че ще ỳмра ил’ загина като един истински комита в Македония. А спътникът ми, стар десидент от времето на соца (по неговите собствени думи, тогава не съм го познавал и не знам дали не ме лъже), който на тръгване ме прекара през най-натовареното движение на София, защото го мързеше да стане един час по-рано и да си изпие кафето по път, а не в леглото, ми повтаряше нервно: „Хайде, повръщай по-бързо, че ми се ходи до един манастир наблизо!” Това обаче беше нищо в сравнение с изказванията му в колата по време на пътуването ни, че според него комунистите били виновни, задето един стълб в квартала му паднал върху 43 някакъв автомобил и едва не убил човек, че Васил Левски не бил национален герой, руснаците не били православни и предпочитал да го командват турци, включително Ахмед Доган, отколкото братушките или кака Корнелия. Тя и на мен не ми е толкова симпатична, но чак пък Доган вместо нея!? А в първото македонско село след влизането ни при братята северни македонци, напук на изричните ми инструкции, сякаш за да ме издразни нарочно, попита една бабичка каква е по народност, при което аз се почувствах така, сякаш мълния ме порази на място. След въпроса ми дали има нещо лошо, правено от руснаците и комунистите, което стоящите високо в очите му западняци не са вършили, приятелят ми десидент млъкна. След малко въздъхна и рече: „И да са постъпвали по същия начин, Господ ще ги накаже”. Така набързо решихме проблема най-справедливо. Следващото нещо, което ми попада пред очите във фейсбук по някаква ирония на съдбата, е публикация от споменатия по-горе журналист с бунтовното име Бойчо Огнянов, когото ми е омръзнало да гледам, докато вечерям, но баща ми харесва събеседниците, които той кани, за да ги дразни (естествено, не толкова качествено като мен, защото е десетки пъти по-глупав). В публикацията нашият човек обяснява възмутено и с патос как някакви отрепки, вероятно свързани с „червения ни президент”, го били заплашвали (Бойчо де, а не президента) из разни фейсбук групи със саморазправа заради думите му срещу държавния ни глава във вчерашното предаване. Но той нямало да им се даде, защото бил корав тип и щял да ги чака на дуел пред сградата на телевизията следващата сутрин! Толкова углавни престъпници били заплашвали Бойчо, без да го трогнат, че нямало да се уплаши и от тези заплахи. „Евала на пича!” – казвам си аз. – „Май сбърках в преценката си. Дали да не взема отново да променя мнението си за него?” Добре ама като плъзнах поглед по коментарите по-долу, част от които бяха писани от наш Бойчо (за пореден път ви казвам, че той няма роднинска връзка със стрина Бойка, както ние, покорните поданици, наричаме любимата си вождка по заглавието на един разказ от Елин Пелин), направо онемях! Дискусията между „великия” журналист и враговете му продължаваше и там, но под формата на някакви инфантилни обяснения и реплики! Един от душманите на Огнянов пишеше, че по-рано го бил смятал за мъжко момче, но много се разочаровал от раболепното му поведение по отношение на управляващите в последно време. Бойчо (като всяка дребна душа) явно се беше засегнал, вместо да си вземе поука от критиката, защото в отговора си бе повишил тон и бе отговорил малко 44 грубо на опонента си (не че е от „новите демократи”, просто такъв му е характерът). Последният също бе кипнал и му беше казал, че стрина Бойка с право е нарекла такива като него пуйки и че ще е добре Бойчо да иде при себеподобните си в мястото, където те нощуват. Абе, с други думи, човекът беше му рекъл: „Марш в курника при останалите мисирки!” На което исполинът на журналистиката беше отвърнал: „Марш!” ще викаш на майка си!” Представих си как е издувал бузи и как е почервенял като рак, докато е писал тази велика фраза, и ми стана едновременно и смешно, и жалко заради нивото на официалната ни телевизионна журналистика. Опитах се да си представя как би постъпил Христо Ботев на негово място. Ами Бойчо поне да беше напсувал опонента си, както правят мъжете, вместо да използва инфантилни лафчета от детската градина! Друг коментар, насочен към осмеляващия се да критикува Бойчо гражданин, обясняваше на последния, че „президентът е един малоумник и не може да се опре на малкия пръст на стрина Бойка! А ти марш в кочината, където е твоето място!” Следващ Бойчев привърженик казваше на „смелия” журналист: „Приятелю, и аз пиша срещу президента и няколко пъти ми се обаждаха от частен номер със заплахи за живота ми!” Загрижена за живота на мисирчето леличка го хвалеше и съветваше следното: „Адмирации за изразената твърда позиция! Натрий им носа! И все пак, Байчо, не е зле да вземеш мерки – подай жалба в полицията. Закана за убийство е член 144, ал. 2 от Наказателния кодекс. Хайде сега органите да си свършат работата!” Тук вече умирам от смях, като се сещам колко жалби до полиция и прокуратура подаде без резултат една моя позната от Видин, за която ще стане въпрос малко по-долу, именно защото я заплашваха с убийство. И когато се намесих, за да ù помогна, аз излязох бандит. На съвета да пусне жалба за заплахи срещу живота ù храбрата оловна мисирка бе отвърнала смело: „С жалби не се занимавам! Както писах, са ме заплашвали къде-къде по-опасни хора. Просто ще кажа на „революционерчетата”: Не ми пука, ще ви изчакам пред телевизията!” (между другото, Бойчо, който уж не обичал да подава жалби, преди време се оплакваше на верните си фенове във фейсбук, че трябвало да чака полицията два часа, след като се обадил от телефон 112, защото някакъв нахален перничанин му бил ожулил колата). След това геройско изявление 45 потребителката Р. Т. бе добавила: „Сакън, не! Едно свободомислещо предаване и закани! Не им се давай, продължавай, ние те харесваме!” Засърбя ме ръката да напиша и аз някой коментар под инфантилната публикация и още по-инфантилните коментари. За момент ме възпря мисълта, че и тази история няма да завърши добре за мен, като някои предишни, и е по-добре да си мълча. Станах и отидох до тоалетната. Докато бях в нея си мислех за една своя студентка, която замина за Австрия, без да си вземе довиждане с мен и за която се сещам всяка сутрин, като мина покрай кварталната кафе машина, върху която се мъдри образът на една нейна двойничка, и за друга студентка, която ми казваше, че ще си останем приятели, като се разделим, а вече не ме познава, и през главата ми минаха камара подобни случки. Случки, когато съм се месил в такива дискусии, чийто резултат неизменно беше разваленото ми настроение. Само дето вместо национален предател в такива ситуации бях изкарван комунист, въпреки че никога не съм членувал нито в комунистическата, нито в социалистическата, нито в някоя друга партия (ако не броим факта, че до седми клас бях отряден председател, но пък в осми клас отказах да стана комсомолски секретар, за радост на Тошо Друмев, без сега да се правя на десидент). Ала именно споменът за подобни обвинения от страна на разни „демократи” и пещерни русофоби, които винаги започваха дискусиите с някакво излъчване за мъченичество от своя страна, макар бащите им да са били първа опора на комунистическия режим, а накрая просто сваляха маските и директно и безпардонно започваха да ме обиждат, вероятно хвърляйки пръски слюнка върху екрана на компютрите си, ме накара да седна обратно на масата и да отворя лаптопа. Пък и исках да залича срама от поражението, което македонският националист ми нанесе преди малко. Веднъж в подобна дискусия ставаше дума за убийството на полските офицери от руснаците в Катин. Споменах с половин уста, че всяка нация е извършвала срамни дела и напомних за избиването на 6000 византийци от хан Крум при превземането на София, за опожаряването на Москва от поляците и за клането, извършено от янките над индианците сиукси при Ундид Ний в САЩ. И в края на краищата се оказах „мръсен комунист” и трябваше да обидя майката на онзи, дето първи ме наруга. В друг случай, когато се обсъждаше аварията в Чернобил и нейните последствия, имах неблагоразумието да спомена катастрофата в Бопал, където бяха изтровени 46 няколко хиляди индийци, и да разкажа как, докато работех в чужбина, един американец ми обясняваше, че „гадните империалисти” извършвали ядрени опити по разни острови в Тихия океан, без дори да предупредят местното население да се махне от въпросните места. Тогава се бях изсмял на същия и му бях отговорил, че тези неща съм ги учил в училище още в първи клас. Резултатът и в този случай беше, че накрая излязох „червен боклук” и отново трябваше да поздравя нечия майка. „Долен русофил” ме нарекоха в спор за предимствата и недостатъците на американската система и на американския начин на живот, когато плахо цитирах думите на друг свой познат от Страната на свободата, почитател на политическите писания на Чомски, че Америка е империя на злото, където шефът ти може да те уволни, когато си поиска; в училище съученикът ти може да те гръмне с пистолета на баща си, защото гаджето му не му е пуснало снощи; а ако нямаш здравна осигуровка, трябва дa платиш петстотин долара само за преглед при апендицит. За самата операция да не говорим! Тогава бях добавил и думите на друг американски колега, че в „Страната на демокрацията” има два милиона затворници и ако вицепрезидентът ти те гръмне по време на лов, както се беше случило малко преди това, трябва да му се извиниш, че си застанал пред пушката му! Мечка страх, мен не страх! Престраших се и сега да коментирам и влезнах в профила си. Преди обаче да мога да се заема с тази задача, ме нападат със съобщения трима души едновременно. Споменатата позната от Видин, чийто мъж не само я заряза преди две години заради една роспия, но и продължиха да я тормозят заедно, ми съобщава, че трябвало да се явя на разпит в полицейското управление в града на баба Вида. Както споменах, преди време защитих въпросната жена публично и в резултат от това срещу мен бяха повдигнати две дела за „клевети, обиди и заплахи” от бившия мъж на познатата ми и от неговата любовница. В резултат на това поне двадесет пъти пътувах от Пловдив, където живея и работя във филиала на Кърджалийския университет, до Видин, откъдето е познатата ми, за да давам показания в полицията и да се явявам на съдебни дела. Онзи ден ме оправдаха по едното дело, след три седмици се надявам да ме оправдаят и по второто. Но се оказа, че се очертава и трето дело и затова трябва за четвърти път да ида и да давам показания за едно и също нещо. Явно прокурор Келешев, който обича да разкарва каскета си из провинцията, още не е стигнал до Северозападнала България, затова там се извършват подобни юридически абсурди! Казвам на познатата си, която 47 играе роля на посредник в диалога между мен и следователя, че няма да ида на четвърти пореден разпит за една и съща случка и че ако някой иска да ми задава въпроси отново, нека ме призоват в Пловдив. И добавям, че на полицаите не съм им компаньонка на повикване, та да се подиграват с мен. Същевременно, докато се разправям с въпросната дама, ми пишат и една мръсница от badoo, която ме е намерила във фейса, и една досадна студентка зубрачка, която постоянно ме занимава с въпроси по курсовите работи, които им давам, вместо да ме пита дали не искам да ù дам консултация на четири очи. Мръсницата ме пита какво работя и като ù отговарям, че съм доцент по латински, ми казва палаво: „Доценте, може ли да се явя на изпит при теб? Сигурно е много възбуждащо?” На мен малко ми трябва и отговарям, че страшно обичам да изпитвам такива като нея, при това най-вече устно. Изпадам в ужас, когато виждам, че последното съобщение по невнимание съм го пратил не на перверзницата от badoo, а на досадната студентка. И косата ми, дето я няма, се изправя, когато от профила на възпитаничката ми изведнъж ми пише мъжът ù, треньор по карате, и казва, че сега веднага ще се качи на колата си и ще дойде в университета да ме размаже! Пребледнявам и пиша, че е станала грешка, но вече е късно, понеже човекът е отпрашил към гаража си, а студентката кърши безпомощно ръце, защото ако мъжът ù ме убие, ще се наложи някой гаден колега да я изпитва. Въпреки това отново се усмихвам ехидно, тъй като съм си вкъщи, а не на работа. И в същия момент телефонът ми иззвънява и катедрената ми ръководителка ми съобщава с нетърпящ възражение глас, че трябва веднага да отида до университета. Сега вече я втасах! Слагам ловджийския нож, с който ходя на работа, отзад на кръста си и потеглям към факултета си с такси. От две години чакам началството да ме регистрира за участие в научни журита (другите колеги отдавна са в списъка, но мен не ме обичат и ме мотаят). Всяка седмица питам какво става с регистрацията и получавам от шефката си на катедра отговор, че според декана нещата вървят, но „хубавите работи стават бавно” и трябва да почакам още малко. Вчера обаче ми писна от поредната подобна фраза и ù казах да предаде, на когото трябва, че ще съдя университета, ако веднага не получа реална информация какво всъщност става с регистрацията ми. А нея ще я призова служебно като свидетел по делото. Нà ти сега заплахи! Викат ме веднага да 48 ида и да подпиша някакви документи, тоест досега две години още нищо не е било свършено по въпроса въпреки уверенията им! Проблемът е, че моментът хич не е подходящ за ходене на работа, защото един бесен треньор по карате пътува с бясна скорост към университета в поршето си, за да ме смачка. Изпреварвам го на косъм, защото живея по-близо до висшето училище, и влизам в Алма матер преди него. Подписвам документите и ща-не ща трябва да излезна отново навън, понеже група студентки сеирджийки, които на лекции ме гледат влажно в очите (сред тях и любимката ми Севинч), сега пък ме зяпат изпитателно и наблюдават какво ще направя, а аз съм човек с достойнство и не искам да се изложа пред тях по разбираеми причини. Слагам длан върху дръжката на внушителния си ловджийски нож и прекрачвам вратата, пред която стои биячът. Той, като вижда, че пръстите ми са върху ръкохватката на хладното ми оръжие, се сепва и се отдръпва на две крачки, мушкайки своята ръка под якето си, откъдето измъква пистолет. Няколко секунди се гледаме в очите – аз хванал ножа си, той – с пръст на спусъка. И сме на косъм да разиграем прочутата сцена от филма „Великолепната седморка” пред очите на студентките сеирджийки и на шефовете, които гледат от прозорец на третия етаж, предвкусвайки в оргазъм скорошната ми смърт и дори ме снимат с телефоните си, за да пратят клипчето от убийството ми на Големия брат в Кърджали, та да му се подмажат. Изведнъж здравият разум неочаквано надделява и човекът срещу мен подема разговор, като ми казва с глас от скърцаща стомана: - Ти искаш да правиш секс с жена ми! 49 - Виж какво, – отговарям – по принцип искам да правя секс с всички жени, но в случая стана грешка. Той обаче, сякаш не ме чува, и продължава: - Ти изрече обидни думи по адрес на съпругата ми – изръмжава каратистът и пръстът му върху спусъка нервно трепери. - Слушай какво – отвръщам отново – върху земното кълбо няма човек, освен теб и жена ти, към когото да не съм отправял обидни думи, но в случая стана грешка. Гледаме се още няколко секунди и кой знае как щеше да завърши всичко, ако в същия момент по улицата не беше минал кметът на града, който открадна парите за ремонта на университетската сграда и парите за ремонта на спортната зала, където тренират каратистите. И двамата гневно изпсуваме в един глас: „Мамка ти мръсна!” Но не един на друг, а към крадливия кмет. Оказва се, че имаме общ враг, а това винаги е причина, която може да примири двама противници. В края на краищата с треньора по карате се разделяме като приятели и осъзнаваме, че си приличаме като две капки вода и че една неволна грешка от моя страна не може да ни накара да се избием взаимно за радост на враговете си. Тръгвам си спокоен, но не за дълго, защото по пътя срещам Станил Гестаповеца (другите му викат просто Станил Съча, защото е от съчанлийско коляно и естествено притежава най-известните добродетели на племето си). Аз го наричам така, понеже работи за омразната ми Държавна сигурност (колегата му пък назовавам Пешо Бахаеца, защото на времето ме беше разследвал най-трагикомично за мнима бахайска дейност). Със Станил бяхме състуденти. Той учеше в по-долен курс и още тогава имаше излъчване на селски тарикат. Постоянно ме врънкаше за лекции по различни дисциплини, от които да се чете, по причина на това, че беше доста посредствен и мързелив. Аз му услужих два-три пъти, но накрая престанах да се занимавам с него – по стара съчанлийска традиция никога не ми връщаше заетите лекции. Та сега Станил, който винаги се прави на много отворен, добронамерен и общителен, бивайки в същото време много лош актьор (по-лош дори и от Ивайло Пандев от театъра в Града на стоте хайдука и от моето бивше гадже Галина), ме поздрави, както винаги фалшиво, и ме попита: „Ти сега Милен Русков ли четеш?” Веднага загрях за какво става въпрос, понеже като кавър фото във фейсбук профила си 50 неотдавна бях сложил цитат от въпросния автор, който подканяше всеки, жадуващ свободата, да хваща Балкана. Така и не разбрах дали това беше опит за приятелско предупреждение от страна на Станил, с когото всъщност не сме приятели във фейсбук („Внимавай, следим те!”), или просто аматьорски гаф, но репликата му ми развали настроението. След малко вече се връщам вкъщи и сядам пред компютъра с намерение най-накрая да вмъкна коментар под постинга на Бойчо Огнянов. Написах го и въпреки всичко коментарът ми бе изцяло добронамерен. Казах му с най-учтив тон, че и аз дълго време съм го смятал за мъжкар, но в последно време се е сринал и в моите очи, защото не ми е отговорил, когато съм го молил за отзвук във връзка с един мой сериозен проблем. Вероятно защото журналистическата му кариера с нищо не би спечелила от това. Обяснявам му, че наглите политици са много по-страшни от някакви си битови престъпници, дори последните да са извършвали убийства! И добавям, че на публична личност като него не прилича да се държи и да говори като малко дете (имах предвид фразата „Марш!” ще викаш на майка си!”). Отговор от журналиста „патриот” благоразумно или неблагоразумно не последва. За сметка на това ме нападна една млада госпожица с инициали Р. К., явно с намерението да ме размаже със знания и факти. Ни в клин, ни в ръкав, без да разбера защо, тя изведнъж почна да ми говори за Санстефанския мирен договор и че с него не се възстановявала българската държава, а просто сме били окупирани от Руската империя. Попитах я дали в такъв случай е имало Сръбско-българска война и Фердинанд независимостта ни от Русия или от Турция е провъзгласил през 1908 година. 51 Тя продължи да ме засипва с баластра от разни жълти вестници за корекция на „чугуненото ми русофобство” (вместо „русофилство”). Погледнах снимката в профила ù и всичко ми стана ясно. Въпросната млада дама приличаше на развихрен диригент с луд поглед. Просто написах в отговор: „Кукуригу, петльо!”. И отново насочих вниманието си към славния ни журналист, като му рекох следното: „Най-много ме шокира въпросът Ви към госта в студиото вчера дали вярва, че в момента живеем в тирания и деспотизъм. Наистина ли мислите, че не се намираме в тиранична и деспотична държава? Ако е така, значи не сте в нея, а някъде на луната”. И отново не получих отговор от журналистическото ни светило, но госпожица Р. К. за пореден път ми отвърна вместо него, като ми каза право в очите, че съм идиот. Аз пак не се ядосах и мислех да ù кажа: „Страшна си! Влюбих се в теб!” Но като се сетих, че самият Бойчо има навика често да вкарва ту Червената армия, ту други болшевишки елементи в разговорите си, без никаква връзка с темата им, заключих, че това най-вероятно е самият той, скрит зад фалшив профил и дегизиран като млада дама. За да може сам да хвали себе си или да критикува враговете си от чуждо име. И се отказах от намерението си. След което обаче не се сдържах и добавих едно стихотворение със заглавие „Бананова република”: Живеем във бананова държава, редовно обананват ни без свян. Банан на клечка всеки получава, когато е послушен и засмян. А който недоволно протестира, бунтувайки се в този „райски кът”, за нула време майстор си намира – с банан го вкарват в правилния път! И тогава бях засипан с нови ругатни от други „демократично настроени граждани”, фенове на „достойния и безпристрастен журналист Бойчо Огнянов”, който се заяжда с президента не защото не го харесва, а защото 52 е патриот (Бойчо де, а не президентът). Принудих се отново да им отговоря с поетични средства, лепвайки следващия си щедьовър: Настъпват мракобесни времена, разбра го и последният глупак. Омайват ни с префинени слова и тъпчат ни безмилостно със крак. Какво остава? Да се наведем? Навън да бягаме и да се крием? Не е за нас! Кураж да съберем, и тумора злокобен да надвием! Резултатът от това беше, че потребителката Т. С. ми лепна снимка на овца, нахлупила червеноармейска ушанка, върху която се мъдреше надпис „БГ русофил”. Овцата беше увита с шал в цветовете на руското знаме – бяло, синьо и червено, върху който, отпред на шията ù, беше забодена петолъчка със сърп и чук, а отстрани пишеше: „Интересите на Русия са по-важни от българските. Овца-дебилрусофил (80 % така мислим)”. Наскачалите ме фенове на Бойчо Огнянов поне си признаваха, че тези, които се правят на патриоти и на ревностни православни християни, но мразят славянските си братя, са жалко малцинство, щом 80 % от хората в България уж били русофили! Без да се хабя да пиша нещо, 53 просто лепнах в отговор още едно стихотворение, озаглавено „Русия”, което звучи така: Във нашия покварен век, във който доларът царува и всеки долен педераст на родолюбец се преструва, когато всички сме до гуша затънали в лайна, в помия, остава ни една надежда … Зове се тя Русия! Не ще ви пея като Вазов за туй, че страшно е велика, но даже и глупакът знае, че Хитлер в кучи гъз натика! И щом дори врагът успее да стигне Волга, Сталинград, обратно към дома потегля, задвижен с мощен шут отзад! С това отсякох едната глава на ламята, но тя имаше още няколко глави. В боя влезна тежката артилерия на Бойчо Огнянов (нещо като черешовите топчета на истинския патриот със същото име от романа „Под игото” на Иван Вазов). Някаква госпожа с българско малко име и чужда фамилия (не я помня, беше нещо подобно на скротум – тоест мъдна торбичка или мъдница), ме нападна с реплика, която вероятно трябваше да ме смаже. В коментара си последната ми обясняваше, че ако страната ни наистина е тиранична и деспотична, такъв „злобар” като мен вече би бил в затвора заради „глупостите”, които е написал (визираше трите стихотворения погоре). Госпожата сигурно се е наакала от удоволствие след този си коментар, дивейки се на собственото си, или по-скоро на Бойчовото, остроумие. Стана ми интересно и кликнах върху профила ù. От него ме гледаше втренчено същество на около 55 години със злобен стъклен поглед, а до него се мъдреше котка. Ясно като бял ден. Интересно е как и защо точно най-големите злобари и злобарки винаги са се опитвали да ме засегнат именно като са ми казвали, че аз съм злобен. Беше повече от ясно, че въпросните субекти ме нападаха не точно по своя инициатива, а някой ги насъскваше срещу мен (не е трудно да се отгатне за кого става въпрос). За момент се ядосах и отговорих, че вероятно все още съм на свобода, защото Кака Мара от Подуенската гара (такъв прякор измислих на опонентката си, която се казваше Мария, по една песен на Васко Кръпката) все още не ме е изтропала на Държавна сигурност. Освен това добавих и линк към онлайн статия от някаква германка, която обясняваше, че при 54 социализма жените са се радвали на по-добър секс отколкото сега, с което исках да посоча на Мара истинската причина за лошото ù настроение. Ако бедната останала без ласки женица можеше да знае, че съм в списъците за арест от нашенското Гестапо за следващата петилетка, би се обесила от кеф и по този начин и тя би получила оргазъм. Но след първоначалния си остър отговор, реших да смекча тона и да се държа човешки. Затова попитах учтиво кака Мария дали „великият журналист”, когото защитават, някога в предаването си е повдигал въпроси като този, че на практика в държавата ни българинът по никакъв начин не може да се оплаче на никого, примерно, от телефонна компания или банка. Или че на много места в страната човек не може да си намери работа като учител (не дори като директор на училище), ако не е член или симпатизант на управляващата партия. Посочих, че знам случай, когато дори съпругата на мой познат е била уволнена по същата причина заради мъжа си и е трябвало да бъде възстановена на работа по съдебен път. Накрая добавих, че докато директорът на Пловдивския филиал на Кърджалийския университет взима по 163 000 лева на година, преподавателите там не си получават заплатите в пълен размер, а студентите мръзнат заради икономията на ток. И тук стигнахме до обичайната ситуация, в която бях участвал много пъти и която неизменно се повтаряше с един и същ край. Маската изведнъж падна от лицето на кака Мара от Подуенската гара и мигновено бях наречен „червен психопат, който заслужено стои без работа, защото не е допустимо да изкривява съзнанието на бедните деца и да ги учи на злоба” (явно госпожата беше помислила, че аз съм този, който не може да си намери работа като учител). Неволно си спомних как една инспекторка по български език и литература от Стара Загора – Мария Бончева, стара мома, която преди години по сбирки ни говореше за приноса на президента Бил Клинтън в образователната теория, докато бях учител, ме беше нарекла „комунист – като всички завършили Великотърновския университет” и ме беше светнала, че Никола Вапцаров в поезията си никога не е символизирал революцията с образа на пролетта, а винаги е имал предвид само астрономическия годишен сезон!? Дори се зачудих дали това не е самата тя, но с друга фамилия, след като най-накрая е успяла да се омъжи. Размяната на безсмислени реплики беше започнала да ми омръзва и реших да я приключа с изпитан многократно от мен метод, ефективен като албански презерватив. Просто написах на злобната женица, че за пореден 55 път тяхната двулична продажна сган е показала истинската си лице и че заради нея ей сега ще седна да посветя стихотворение и на „великия” ни журналист Бойчо Огнянов. Както очаквах, нападките от страна на Бойчовите фенки моментално спряха (Бойчо явно беше запознат с поетичните ми способности, които редовно демонстрирам във фейса). Но тогава най-подло бях изненадан от коментар на своя позната от Силистра, в която бях влюбен като студент. Не исках да се карам и с нея, затова няма да ви предам съдържанието на коментара. Само казах на бившата си несподелена любов, че ако иска, мога да ù пратя една книга с готварски рецепти или два шиша с прежда, та да си плете терлици и да не се занимава с глупости. След което върху мен се нахвърли мъжът ù, известен в града им като Васко Ерменчето. Последният изръси две изключително глупави изречения, от които придобих мигновена представа за умственото му безсилие. Отговорих му учтиво да си гледа работата, но ми стана неприятно, защото осъзнах, че проблемът на познатата ми не е само в ограниченото ù мислене, а в душата ù се крие нещо много-много гнило. След цялата тази дандания обаче започна да ми става ясно, че случката с призоваването на дуел на мнимите хора, заплашващи живота на журналиста, беше изключително инфантилно скалъпена с цел издигане имиджа на мисирчето (въпреки че лирическият герой не носи нито черен шлифер, нито каскет, както се изисква в подобни случаи, а само ходи леко небръснат и гледа във въздуха с блуждаещ поглед, който според носителя си би трябвало да изразява вглъбяване в професията, но на практика показва лудостта му). Също така разбрах, че аудиторията на „безпристрастния” журналист се състои предимно от правителствени хрантутници и пещерни русофоби, както може и да се очаква. И на всичкото отгоре май, подобно на другаря Тодор Живков, който на времето бягал, без да го преследват, нашето момче се напъва, надува и вика на дуел пред сградата на телевизията разни пичове, без някой да го взима на сериозно и без някой да има намерение да се занимава с него. Важното обаче е да имаш имидж на сериозна мисирка, защото и на пуйките, особено на поддържащите управляващата партия, не им е лошо все пак – редовно ги хранят с царевица и редовно им осигуряват мисир, който да ги скача. Единственото лошо нещо е, дето осъзнавам, че денят ми (един ден на Иван Геòргиевич) е минал в глупости, а вече започва да притъмнява. Затова нека да се навечерям, гледайки за пореден път по неволя 56 предаването „Дефанзива” на Бойчо Огнянов, и да се залавям за следващата си статия (не знам кое ми се удава по-добре – да дразня хората или да пиша гениални изследвания!). След малко Бойчо Огнянов, по спусната отгоре партийна повеля, заедно с някакъв партиен доктор, ще ни убеждава, че не бива да се паникьосваме от идващия от Китай корона вирус, защото той морял само дъртаците над седемдесетгодишна възраст, пък ние, истинските патриоти, нямаме семейства, а патриотичен дълг, и не бива да ни пука за родителите ни (след няколко месеца Бойчо най-нагло ще приписва собствените си думи на президента ни, когото не обича вероятно защото, за разлика от стрина Бойка, не е успял да му намери фиток, който да го начеше отзад). И утре сутрин отново ще отворя пощата си с надежда, че ако в нея няма предложение от Володя, Реджеб или Доналд да оглавя някое добре платено ведомство в техните държави, то поне някоя студентка (или в краен случай леля ù) ще ми е писала с молба за консултация на четири очи. Дано само мъжът ù не е треньор по тайландски бокс! 57 ПÀРИ НÈМА, ДЕЙСТВАЙ! Понякога се чудя как е възможно хора с дипломи за висше образование (не от тези, които сега ги раздаваме, а отпреди 30 и повече години), та и с разни научни степени на това отгоре, поели най-съзнателно отговорността да ръководят човешки съдби, в продължение на години да не могат да измислят нищо умно, свързано с възложената им работа, а „гениалните” им мозъци да раждат само глупости и недомислици. Повече от ясно е, че тук не иде реч за люде, които цял живот са преодолявали трудности и препятствия благодарение на собствените си умения и качества, или са роптали против началниците си заради извършваните от последните несправедливости, а за такива, които са били спуснати отгоре на определена апетитна длъжност поради разни субективни фактори. Номенклатурни персони, умеещи да се търкат във всяка една власт, които са знаели какво ще работят, още преди да завършат висшето си образование. Въпросните същества пристигат с фанфари на поста си, след като преди това простосмъртните им поданици в продължение на седмици или месеци трепетно са гадали кого ще им пратят („От ново прасе и нов началник не се знае каква свиня ще излезе!”), но идват, без предварително да познават обстановката (с изключение на предупреждението „Пази се от този или онзи, защото няма да ти играе по свирката!”), и естествено без каквато и да е програма за действие. Подчинените им, или поне част от тях, ги посрещат като богове още на портала, стараейки се да им се покажат в най-добрата си светлина откъм готовност да направят всичко за тях. И понеже най-голямата тревога на спуснатите отгоре не е как да решат проблемите, свързани с възложената им работа, а безпокойството, че апетитният кокал (защото те не гледат на тази работа като на отговорност, а само като на източник на блага) може да се изплъзне от ръцете им и да отиде в нечии други лапи, както понякога става, те се грижат само за това как в най-кратко време да оползотворят максимално предоставената им възможност. Първата задача на изследваната тук категория индивиди логично е да си намерят кой да върши това, за което на тях им се плаща, и то без пари или поне само за жълти стотинки, докато те прибират лъвския пай и мързелуват. 58 Имах един началник, който се смяташе за велик в упражняваната от Индиана Джоунс професия и обичаше да допълва сентенцията „Пàри нèма!” с репликата: „Аз мож да копая, ама не копая алтъни!” (в което изобщо не бях сигурен, понеже още баща му, също копач, който си дигнал две триетажни къщи насред Рио де Жанейро, имал проблеми със закона по този повод). Шефът дойде при нас в джунглата в ситуация, когато институцията ни почти беше стигнала до фалит в резултат на неразбориите, предизвикани от болните амбиции на една душевноболна персона, покъсно наречена Фея, която беше, и още е, живо доказателство на поговорката „Пази, боже, сляпо да прогледа!” Нямаше да изпаднем в такова положение, ако хората над нея бяха по-свестни и по-различни, но такива чудеса стават само в приказките, и то само в тези с добър край. Именно затова посрещнахме не само с облекчение, но и като спасител въпросния копач на ценности. Ала с всяка изминала седмица осъзнавах тъжната истина, че сме попаднали от трън, та на глог. И въпреки това, когато почнах да говоря открито и за пореден път, че царят е гол, намериха се люде, които да ми подхвърлят: „То за теб има ли угодùя и нормален началник?” Докато болезнено не започнаха да се убеждават сами в правотата на думите ми. За пореден път. Вождът иманяр (един от нашите натегачи дори му изобрети желязна каса за металотърсача) поне в началото се стараеше да идва веднъж в седмицата, което беше положителна черта в сравнение със сегашните му наследници. Не се интересуваше от научната или учебна дейност в институцията, нито от събирането на гуанако за отопление. Затваряше се със заместничката си, която беше една от нас, в стаята си и умуваше какъв нов номер да направи на тази, която беше поискала да седне на предназначения за него стол. И толкова! На другия ден си тръгваше. Обаче поне на другия ден, а не същия, както правят днес дошлите на неговото място. Преди години, когато бях назначен на сегашната си работна длъжност от тогавашния началник, който беше прост физкултурник – треньор по мятане на ласо, но беше най-добър ръководител от всички, които се изредиха след него (макар да не им отстъпваше по привързаността си към финикийските знаци), при нас имаше на щат три библиотекарки, функционираха столова и общежитие, но макар да получавахме по тринадесета и четиринадесета заплата и да ни отпускаха командировъчни 59 пари за по 2-3 конференции на година (дали защото тогава имаше повече субсидии или защото тогавашният Голям брат имаше няколко любовници във факултета ни, за едната от които злите езици говореха, че живее безплатно в служебните апартаменти на институцията ни и си мечтае за „от лъв нагоре”, а накрая си остана с шут в седалището), пак от време на време чувахме да се употребява фразата „Пари нема!”. Започнахме да се сблъскваме с нея все по-често при следващия вожд, който беше найакадемичният от всичките, които съм имал, макар и той да не беше без кусури. Търсачът на съкровища обаче би тогавашния рекорд по използване на словосъчетанието „Пари нема! Действай!” или просто „Духай супата!”, въпреки че значително отстъпваше на приемниците си по всичко останало. Което не му попречи, както и на предишния, да продължава да държи на работа една лелка от канцеларията доста време след пенсия (само седем годинки успя да изкяри завалийката!), да вози жена си в служебната кола (докато не катастрофира с нея), та дори да плаща на своя позната адвокатка, която няколко месеца се разпореждаше в кабинета му, за да го пази от съдебните претенции на душманите му (отново нещо като вица за Бай Тошо, който се криел, пък никой не се интересувал от него). А дерибеят от Седалището (тоест гъза) на институцията ни, наречен Говедаров, седем пъти идва при нас и получава командировъчни, докато изнесе 45 лекции по дисциплината обяздване на лами и скубане на щрауси! 60 За другите безумия и безобразия на шефа няма да говоря с подробности тук. Назначиха ме за дребен началник с надеждата, че ще им играя по свирката за надбавка от десет процента над заплатата (и два пъти повече работа от предишната, включително и тази на заместничката му) и ще тъпча хората, които зависят от мен, за да може тези отгоре да се чувстват по-комфортно. То не бяха мръсотии, не бяха назначения на „наши” хора и фиктивни договори, при които един слагаше подпис върху тях, а друг работеше вместо него (в същото време шефът си имаше още едно мото: „Нищичко не подписвам!”), пък аз щях да бъда отговорен за всичко, ако дойдеха да ни проверяват. И още от този род. Върхът на глупостта беше, когато учещите в една нелигитимна специалност трябваше да се преквалифицират от специалисти по аржентински футбол в специалисти по археология на културата Мочика от VII век на нашата ера, при което със смях напуснах залата и скъсах окончателно отношенията си с набедения ръководител, който на ръст ми стигаше до раменете на когото препоръчах пред всички да се хване на работа като клоун. После, преди едно катедрено, поисках от бившата си жена, с която заедно пишехме песни, да вкара в телефона ми припева на една от тях, който започваше с думите: „Жалки джуджета се гаврят със мене …”. И я накарах по време на катедреното да ми звъни през пет минути. Останалото можете да си го представите, а аз пък си представям как в училище и момичетата са го пердашили нашия иманяр и велик ръководител. След време такива екземпляри като него си пускат бради и започват да се подиграват със съдбите на хората. Както и да е, нещата стигнаха дотам, че нашенският Индиана Джоунс (всъщност единият от многото такива) трябваше да си вземе шапката и да си ходи преждевременно. Това ми костваше много неща, включително отнемането на лекции в съседна институция, с която сме под общо командване (по-точно робство). Разпореждащата се там персона, Генка Ахъчелебийска, в стремежа си да се хареса на Големия брат, естествено възмутен от поведението и неподчинението ми, най-неакадемично ме отряза, след като вече бях уговорил дните и залата, в която трябваше да преподавам, и даде споменатите лекции на човек, който нямаше нищо общо с въпросната дисциплина. Същата Генка, за разлика от предшественика си, когото колегите бяха изгонили, се държеше по-хитро с тях („Ако изгоните и мен, ще ви пратят някого другиго – по-лош!”), но и тя не можа да вирее дълго в Андите с лицемерните си бештепенски маниери (научих този израз от 61 покойната си баба, която освен това ми казваше: „С много òра работи, с малко ора еш!” – не я послушах и затова сега съм на тоя хал). Наивно си мислех, че по-тежък случай на некадърни началници от гореописаните не може да има. И това ми впечатление се подсили от опита на новодошлата при нас нова двойка шефове (парен каша духа, поради което вече дори и заместникът беше спуснат отгоре) да хвърли малко прах в очите на хората, като имитира желание за работа, подхранено най-вече от страха да не ги сподели съдбата на предшественика им. Не крия, че докато началничката ми беше по-скоро безразлична, заместникът ù донякъде ми беше симпатичен – добродушен на вид младеж, който наивно се опитваше да помири враждуващите отбори във фермата ни. Бяха уплашени, че „мръсници” като мен, за които бяха предупредени, ще им тровят живота. Откровено не знаеха как да се държат и какво да правят. В началото опитаха да се правят на добри с всички. Не се получи. Аз се отнасях нормално с тях и им помагах, късайки си задника, макар че вече „нèмаше пàри” дори и за научни командировки. Те го приеха за слабост („Човекът явно ще иска нещо от нас – в кърпа ни е вързан!”). По-рано имах намерение при преизбирането на малоумния Голям брат за втори мандат, което се случи след тяхното идване при нас, да се кача на трибуната на общото събрание и да го направя на гъз, както бях постъпвал с други субекти, пред стотиците колеги по начин, който никой не умее по-добре от мен. Но от добри чувства към тях не го сторих. И те го сметнаха за поредна проява на слабост. Когато пък и разни други индивиди, които бях вадил от калта, решиха, че ще им е по-изгодно да се присламчат към началниците, да им доносничат срещу мен и заедно да ми правят мръсотии, шефовете решиха, че са си опекли баницата и подкараха безпардонно и гьотере през просото. Идваха все по-рядко на работа (след Празника на студентките амазонки в началото на декември запразняваха тотално и се появяваха чак през март) и ставаха все по-нагли („Ние си имаме работа в метрополията, вие, тук в колониите, сами се спасявайте!”. Или: „Казвай по-скоро за какво си дошъл, че бързаме да си ходим!” – след като съм чакал 3 часа пред вратата им). Тъй като не искаха да се товарят с мислене как да решат този или онзи проблем, слушаха „съветите” на тоя или оня умник от обкръжението си и ги оформяха във вид на абсурдни заповеди. Закриха и общежитието, та студентите ни трябваше да излязат на палатки. На всичкото отгоре някой 62 от тези, които им се усукваха, беше написал донос срещу тях, а друг глупак им внуши, че аз съм го направил. Това даже и простоватият иманяр не би го повярвал, но в отношението на ръководителите към мен се почувства още по-рязка промяна. Решиха, че сега трябва да се правят на лоши с всички, защото освен моя милост подозираха всеки от останалите за доноса. И тази тактика също не даде резултат. Станаха още по-мнителни и още по-съмнителни. Единственото, което не се промени, беше мотото „Пàри нèма!” Пàри нèмаше нито за конференции, нито за лекторски, нито за хонорари за изпитване, да не говорим за конкурси (може би с изключение на техните, но това не мога да твърдя със сигурност), макар че напускаха колеги (някои от които сами допринасяха за 20-30 процента от научната продукция на една катедра), на които се пречеше да израстват академично или бяха по-чувствителни към лошите условия на работа, други се пенсионираха, а някои дори умряха от неспирния дългогодишен стрес. На всичкото отгоре шефовете решиха вече да не се правят нито на добри, нито на лоши, а просто да плуват по течението, като дадат карт бланш на подмазвачеството, доносничеството и интригите. Слязохме под нивото, на което бяхме при предишния си вожд. Пари немаше за наука, но това не пречеше в „седалището” да се канят лектори от други университети, макар в институцията да има специалисти по съответната дисциплина; да се организират „методически” вечеринки до разни курорти, където тайно от мен се взимаха решения, които не бих одобрил и които ме ощетяваха, заедно с част от колегите ми. Не пречеше да се наемат на втори договор напълно безполезни персони, чиито половинки бяха активисти в някоя политическа партия или пък просто вътрешни хора, вместо лекциите им за по-евтино да се взимат на хонорар от някого. Не пречеше на инат на мен да се държат на работа некадърници, които не могат да различат А от Б, дават на студентите почти порнографски текстове за превод, пишат „статии”, в които сравняват собствената си „поезия” с тази на Едгар Алън По, и от които обучаемите непрекъснато се оплакват (за компенсация на последните беше назначен извънреден изпит, който не фигурира в учебния план!). Не пречеше и да се държи на работа един компютърен „специалист”, когото не можаха да накарат цяла година да направи втори сайт за нуждите на институцията (наложи се да търся човек от съседното племе, който свърши тази работа 63 само за 150 гроша и само за два дни! – след което бях упрекнат, че съм похарчил излишни комитетски пари). Но това не беше всичко, а в един момент започнахме като пандизчии да се подписваме в колко часа идваме и си отиваме от работа. При положение, че вождовете се мяркат от дъжд на вятър на работа. Беше сменен с машинации и ръководителят на синдиката, като му беше спретнат скандал за това, че е похарчил някакви 30 лева за подарък на предишния бос. Но това не попречи на дошлия на неговото място да плаща по 300 лева на началниците от разни други фондове, вместо непрекъснато да им диша във врата! Списъкът с недомислиците и простотиите, които бяха извършени, е доста дълъг и би отнел много място, докато бъдат изброени. Принципът „Пàри нема!” обаче изобщо не пречи на самозабравилите се „величия” да мислят изключително и само за … пари! Защото докато някой си къса задника да работи за тях, те вътрешно се надсмиват над него, но получат ли нещо сухо на ръка от даден мазник, изведнъж забравят, че последният искал да се постави над институцията (в което го упрекваха по-рано) или че бил направил нещо, за което трябва да го уволнят и да сезират прокуратурата заради постъпките му. Спомням си как един друг бивш фактор, който си въобразяваше, че ще занесе институцията в отвъдното, веднъж, докато още беше заместник Голям брат, си позволи да коментира пред мен, тогава още новобранец с 1-2 години стаж, че негов колега от друга подобна институция си бил декларирал 400 000 (четиристотин хиляди) бразилски реала годишен доход. А пък колко ли бил скрил! Беше грозно и неколегиално, още повече, че бе изречено пред 64 почти непознат млад асистент. Идеше ми да го попитам самият той колко си е вписал в декларацията и колко не е, та завижда на колегата си. Но не го направих. Като се срещнахме пак след 4-5 години, когато вече бях станал доктор и току-що се бях върнал от лекторат в чужбина, първите думи на въпросната личност, щом ме видя, бяха: „Ти успя ли да изкараш парички там?” Идеше ми да му кажа, че не съм стоял навън толкова време, за да лапам мухи и комари, но също не го сторих. Защото нямах и още нямам лоши чувства към споменатия човек, тъй като макар да не ми беше направил нищо добро, не ми беше правил и злини. Поне непосредствено, косвено може би – като държеше хора, които ми пречеха, на определени позиции. Понякога си задавам въпроса как е възможно лица с дипломи за висше образование, та и с разни научни степени отгоре на това, в продължение на години да не могат да измислят нищо умно, свързано с възложената им работа, а „гениалните” им мозъци да раждат само глупости и недомислици. Всъщност изобщо не се чудя. Въпросът е риторичен. Така правят тези, които просто чакат времето да минава. Ден да мине, друг да дойде … Добре, че поне и те са смъртни като нас! Защото макар да не съм религиозен, Господ си знае работата! И след хиляда години няма да има значение колко си откраднал приживе. Пък може и да има, кой да ти каже? – дори и тези сред нас, които демонстративно постеха преди Великден, преди да закрият стола, не са ходили в отвъдното! Иначе сега вероятно щяха да се държат по друг начин. 65 КАК ДА НЕ ХВАНЕШ БАЛКАНА? Представете си един съвестен средностатистически български гражданин (като мен), който не мечтае да стане депутат, министър или някакъв друг началник, а чисто и просто желае да си живее живота, без да пречи на околните, но и без да позволява да му пречат, като се стреми да се реализира в професията си и единственото признание, за което се бори, е да бъде добър в нея. Да, ама не! Останалите не мислят така. Един иска да го тъпче, друг – да го тъпче и използва, а трети – да го тъпче, използва и обижда. Разни хора, разни идеали. Защо ли? Ами обикновено има три причини да те мразят: По умен си от тях и за разлика от тях имаш достойнство; По умен си от тях, имаш достойнство и говориш истината; По-умен си от тях и имаш достойнство, говориш истината, а истината не им харесва. За четвъртата възможност – освен всичко останало и да имаш и повече пари от тях, изобщо не споменавам, защото тогава омразата се превръща в тих бяс! Та да се върнем отново на средностатистическия гражданин, да го наречем Х. Плаща си той, за да работи (път, спане, разходи за професионално оборудване и прочее), вместо да работи и да му плащат, а началниците и въртящата се около тях клика се лигавят с него. Да се оплаче няма на кого – профсъюзният лидер е назначен със съдействието на шефа, след като са направили номер на предишния, който се е опитвал да си върши работата, а инспекторатите и министерствата мълчаливо толерират подобно поведение. На всичко отгоре тези, на които е помагал в трудни моменти, сега не го познават, а се състезават кой пръв да му забие нож в гърба. Излиза гражданинът от работа и отива да си плати телефона. След като чака половин час, докато плиткоумната блондинка на касата, която си мисли, че като мами клиентите, ще ù увеличат заплатата и ще се хареса на работодателите си (тоест на робовладелците си), обработва (тоест заблуждава) една болна пенсионерка, редът му идва. Гражданинът въпреки 66 всичко се опитва да бъде учтив и с усмивка отговаря на опитите и той да бъде зарибен с абсолютно ненужни предложения, като казва на блондинката скромно, че е дошъл просто да си плати сметката. Тя поглежда в компютъра и му отвръща с възмущение, че договорът му е изтекъл. Това, естествено, не е така, а просто договорът от двугодишен се е превърнал в безсрочен, но съвестният гражданин всеки месец търпеливо изслушва подобна пледоария от поредната куха блондинка или брюнетка, работеща на касата. Разбира се, че на гражданина не му харесва тази простотия, но няма какво да стори. В офиса на фирмата няма на кого да се оплаче. Веднъж написа жалба, на която не получи отговор. После писа писма до Комисията за защита на клиентите без никакъв резултат, защото тази комисия всъщност не защитава клиентите, а тези, които ги мамят. След като гражданинът Х излиза от офиса на мобилния оператор, отива до офиса на интернет оператора, за да им съобщи, че рутерът, който са му инсталирали преди два дни и за който са му казали, че ще заработи след известно време, не показва никакви признаци на живот. Кабелджиите му отговарят, че трябва да се смени оперативната система на компютъра си и устройството ще се задейства. След като човечецът им отговаря, че не желае да се занимава с глупости и да сменя никаква система, а просто си иска парите обратно, тамошните блондинки, брюнетки и гейове му се изсмиват нагло в лицето и му казват да си гледа работата. Господинът Х, макар да е страшно търпелив, най-накрая се ядосва и заявява, че не желае повече да ползва услугите на въпросната фирма. Изсмиват му се още понагло въпросните блондинки, брюнетки и педерасти, пардон, гейове, и отново му казват да духа супата. Започва се една дълга и епична сага, която трае няколко месеца и приключва по съдебен ред, като най-накрая с триста зора и сто килограма нерви съвестния човек успява да се освободи от крепостната си зависимост към кабелния оператор. От предишните си патила вече отдавна знае, че няма смисъл да се жалва в разни комисии за „защита” на клиентите. Но опитът му се обогатява и с разкритието, че полицията също играе ролята на тестис – тоест на свидетел, и е чиста загуба на време да се оплаква и там, макар че в месеците, докато конфликтът не се разреши, е подложен на телефонен терор и заплахи от служителите на интернет доставчика, чийто шеф, подобно на шефа на телефонната компания, е депутат, мастит политик и мафиот едновременно. Освен това нашият човек придоби горчив опит и от отношенията си с адвокатското съсловие. Един негов уж приятел адвокат не пожела да се 67 ангажира със случая и да го защитава, защото си има много по-доходно занимание да печели, като пере мръсните пари на една мутра. И го насочи към свой колега, който се оказа изпечен измамник и се опита да злоупотреби с доверието на съвестния гражданин и със ситуацията, в която беше изпаднал. Когато Х потърси някаква информация за адвокат Златко Костовски от Ески Зара в интернет (така се казваше адвокатът), първата новина, на която се натъкна, беше тази, че Костовски, който бе и бивш полицай, се оказа … осъждан за финансова измама. Наложи се да се прибегне до услугите на трети защитник. Не ви казах в началото, но нашият гражданин Х не живее в родния си град, а се е установил и работи като преподавател в друг град, който се намира на два часа път от първия. Поради тази причина Х е дал собствения си апартамент под наем, за да може да си плаща наема там, където преподава, та да не пътува всеки ден по четири часа до работа и обратно. Не щеш ли, квартирантът му, който впрочем му е колега и по същия начин като Х не работи в родното си място, всеки уикенд се прибира вкъщи при семейството си, вместо да стои в апартамента на Х. Оказва се, че това също е причина за проблем, понеже компанията, която отоплява блока и апартамента на Х (не по негово желание, естествено, и му взима пари, вместо тя да му плаща, че тръбите на парното минават през апартамента му), не иска да наеме редовен инкасатор, а е наела такъв на граждански договор и последният ходи там само в събота и неделя. Тъй като нито Х, нито квартирантът му са в апартамента през уикенда, това отприщва поредната потребителска сага на нашия гражданин, която трае няколко месеца и за крайния резултат от нея можете сами да се досетите – и тя остава без резултат, макар че нещата стигнаха чак до омбудсмана на републиката! В съботните и неделните дни Х обича да ходи на лов, но и ловът се превърна в скъпо и изнервящо удоволствие. За да го скубят, управляващите всяка година измислят по някое ново изтезание за него и колегите ми ловци. Тази година искат пушката да се съхранява в желязна каса с катинар. Догодина вече искат касата да не се заключва с катинар, а със секретна ключалка. После се оказва, че Х трябва да си купи предпазна скоба за пушката. И накрая става ясно, че пушката на Х не отговаряла на съвременните стандарти и трябвало да се смени. За да си купи нова пушка, Х се хваща на допълнителна работа през ваканцията и вместо заслужено да 68 почива на морето, цял месец поставя табелки с надпис „Library” по баирите на почти обезлюдените родопски села. Между другото, заплатата на Х от десет години не е мърдала, макар че е свързана с минималното работно възнаграждение, а последното няколко пъти е било увеличавано през това време. Замразеният ръст на заплатата, както и растящата инфлация принудиха Х да спре да застрахова апартамента си, както правеше допреди няколко години. Но може би е за добро, защото ако вземе да се случи нещо лошо с апартамента, Х ще си отвори нов дерт, докато и ако изобщо получи някакви пари от застрахователната компания, управлявана от бивши мутри, които сега работят като университетски преподаватели. Комшията на Х има горчив опит с подобни изживявания. Друг съсед на нашия герой неочаквано спечели цял милион от тотото и дори го показаха по телевизията за зарибяване на будалите, въпреки че Х го предупреждаваше да не го прави. Оказа се, че шефът на тотото, който беше сват на един бивш демократичен министър-председател, не обича да си дава парите на вятъра. Съседът на Х получи само сто хиляди лева в брой с обещание през следващите 20 години да получава на части останалата сума (което също нямаше да се случи). Банда украински мафиоти, които бяха видели съседа на Х по телевизията, отвлякоха сина му и му поискаха двеста хиляди лева откуп. Човекът, който нямаше толкова пари, се принуди да продаде апартамента си и да тегли доживотен заем, за да си върне детето. Престъпниците взеха парите и платиха нужния процент на шефа на съответното полицейско управление, след което се пръснаха по света да похарчат ограбените от няколко семейства пари. 69 На времето Х загуби десет години от живота си, за да инвестира и получи работата, за която си мечтаеше, докато разни мамини дъщерички и синчета веднага след завършване на образованието си започваха да работят принцове и принцеси. Така е навсякъде – блъскай и се доказвай, докато любовницата на шефа не ти седне на мястото! Постепенно Х изгуби желание да се труди, но все още ходи на работа. По-скоро по инерция, отколкото заради нещо друго. Напоследък средностатистическия ни гражданин Х използва автобус, а не личния си автомобил, когато му се наложи да пътува донякъде. Причината е, че му омръзна да плаща глоби на катаджиите, които на практика се явяват държавни рекетьори и периодично го глобяват през месец-два за глупости, което му докарва допълнителни финансови затруднения (заедно с постоянните повреди на автомобила по разбитите пътища). Но не си мислете, че за Х е голямо удоволствие да се вози по рейсовете! Автобусният ни транспорт също е отвратителен, обслужването често пъти е изключително грубо, а по гадномръсните автогари рано сутрин тоалетните не работят, поради което Х често пуска по една вода върху гумата на някой автобус в далечния тъмен ъгъл на автогарата, когато отива да хваща рейса от нея сутрин по тъмно. За капак на всичко вчера Х отново бе глобен от ченгетата, макар вече почти да не кара колата си – този път за „неправилно” паркиране пред блока, в който живее на квартира. Х на няколко пъти прави неуспешни опити да се свърже с различни журналисти и те да направят проблемите му достояние на обществото, но журналистите търсят единствено сензации, чрез които да се правят на интересни, и се занимават само с неща, които могат да ги направят „велики” в очите на слепите, поради което не им е до Х и неговите банални проблеми! Пък и какво може да направи един журналист в страна, където съвестните полицаи, съдии или инспектори в ХЕИ, МВР и други подобни учреждения биват уволнявани, щом си вършат работата и пречат на някого да краде и да безчинства! Именно поради тази причина никой в страната не може да напише жалба срещу никоя институция, на която да получи задоволителен отговор. Гражданинът Х поне има щастието да се радва на добро здраве. Но преди време лелята на една негова позната от София се разболя и Х, който помагаше на приятелката си да я закарат до болницата и цял ден и цяла нощ стоя там, изживя истински моменти на ужас, като си представи какво 70 го чака на стари години. След като Х, познатата му и леля ù стояха в приемната на болницата почти денонощие с надежда да приемат жената за лечение и бяха третирани като парцали от здравните работници, които от край време могат само да се правят на псевдогерои и мъченици, на сутринта им казаха да си ходят. Лелята умря след два дена, а на Х му стана ясно защо някои хора се отнасят грубо с лекарите и ги пребиват. Бившата жена на Х му създава страхотни проблеми – настройва детето срещу него и не му позволява да го вижда свободно. Но Х вече е претръпнал и в това отношение и няма намерение, пък и сили, да се оплаква някъде, защото няколко пъти е писал жалби до службата „Закрила на детето” без никакъв резултат. Тази служба изпълнява точно противоположната на името си функция и е по-скоро заплаха за децата в държавата ни. И така, Х продължава да си живее в своята бананова република с разбита от „демократичното” управление икономика, с унищожени от „демокрацията” села и с опразнени от същата градове, както и с продажни прокурори, полицаи и политици. Когато ходи до пощата, за да изпрати някое важно писмо, се оказва, че там не продават пликове за писма, за разлика от търкащи се лотарийни билети. Всяка вечер по телевизията слуша за случаи на бягство от затвора, които някоя чистачка успяла да предотврати с метлата си. Или пък за обгазени със сълзотворен газ от полицията по невнимание и поради некадърност от страна на същата деца при някаква демонстрация на полицейски „професионализъм”. Или пък е принуден да гледа поредния гей-парад и да слуша глупостите на поредния гнусен президент русофоб, който утре ще иде да работи като чиновник в някоя американска фирма. След това Х „се наслаждава” на поредното тъпо чалгаджийско телевизионно шоу на някой продажен и двуличен боклук. Гражданинът Х обаче най-много се опасява, че някой ден ще си легне в своята изтормозена родна страна Бананистан и ще се събуди в Турция, защото държавата му на практика вече не разполага с армия. Но така може би ще бъде по-добре, защото животът в Европа е отвратителен, а в Турция учениците на Х ще го гледат с уважение, няма да го псуват и няма да пушат канабис зад училището. А президентът на Турция, като падне от власт, няма да иде да работи в някое министерство в чужбина, защото има достойнство. 71 Но така му се пада на нашия гражданин Х! Ако беше нормален, щеше да стане общински съветник от управляващата в момента бандитска партия и да си гледа кефа за сметка на околните неандерталци, на които щеше да прави мръсно. Х обаче имаше съвест и принципи и не прие. Затова сега си пати. Снощи човекът Х отново се прибра уморен в квартирата си. Уморен и съкрушен от свинщината в държавата, за чиято свобода прадядовците му бяха оставили костите си по бойните полета край Одрин и в Македония. Осъзна, че няма надежда. И понеже турците все още се бавеха да превземат страната му, за да не се затрупат с проблемите ù, както стана след обединението на Германия, Х извади от стоманения сандък ловната си пушка, погледна през прозореца към очертаващите се в тъмното планински силуети и се замисли… Как да не хванеш Балкана! 72 ЗАПИСКИТЕ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА Аз съм бай Сали, дърводелецът на университета. В момента лакирам вратата в новия кабинет на шефа. Оттатък,, в стаята на секретарката, умните ни глави провеждат учебнонаучен съвет. Не съм някоя селска клюкарка, но не мога да си върша работата, без да чувам за какво си говорят от другата страна на дървената врата. Вече не викат доцент Илиев да участва в съветите им. Което е тъпо, защото когато той им каже нещо, те първо му се смеят, а след време тихо и потайно правят точно това, на което преди са се хилили. Ето, да речем, доцентът им каза още преди половин година, че кабинетите на директора и заместник-директора трябва да се преместят от рушащото се крило в здравото, а те му се изсмяха и отговориха, че според оценките на специалистите крилото е стабилно, само някоя и друга керемида може да падне от покрива … Нà им сега специалисти! Затова лакирам в момента, въпреки че не обичам миризмата на тая гадост, с която мажа. След още три месеца, когато стана ясно, че крилото на филиала ще падне, доцент Илиев ги предупреди да не си губят времето с трети ремонт, а направо да го разрушат до основи, за да не повлича и другата част на университетската сграда. Тогава пък какъв смях падна! И ето сега – Големият брат трябваше да отдели цял милион за разрушаване на крилото, вместо да си го раздели с деветимата си заместници и с по-дребните вождове и вождки и пак да иде на екскурзия до Япония. Ама и това не стана с добро, както обикновено, а доцентът 73 трябваше да пише писмо до министъра. Министърчето за пореден път му отговори, че не му е работа да се меси в университетските дела, но по телефона им срита задниците на нашите ръководители и те се задействаха. Щото по принцип един началник само от лошо разбира. Шефовете и другите участници във въпросното мероприятие за всичко му се смеят на Илиев. Последният път, когато го бяха извикали на съвет преди две седмици, аз пак правех нещо тук и чувах какво си приказват оттатък. Първо му се смяха, като им каза, че ходи на църква само като умре някой негов познат. Голям смях беше. После изведнъж се възмутиха, защото били добри християни, за разлика от него. Аз съм мюсюлманин и тези работи не ги разбирам, но ми е чудно как някой може да говори само и единствено за пари и да казва, че е християнин, на всичкото отгоре добър! Пък и да прави мръсно на околните … Накрая възмущението им премина в сърдене, защото Илиев им тегли майните и им каза, че повече не иска да ги слуша. Всеки път за едно и същ нещо приказвали, сякаш никога по-рано не били отваряли дума за това, и накрая пак нищо не ставало. Сега на всички им е добре без него. Затова са толкова весели. То, ако става въпрос за нещо важно, началниците изобщо не свикват умните ни глави, а си правят, каквото си искат, без да питат никого. Миналата седмица назначиха една нова асистентка, без никакви съвети-мъвети. Майка ù е дупе и гащи с жената на Великия вожд, която по-рано работеше тук, при нас, в провинцията, носеше ù кошници с ядене, та затова от съвети и особено от мъвети в такъв случай няма нужда, а си е чисто губене на време. Иначе Великият вожд ходи с правилника на университета под мишница, но той не важи при нас! Ама от дъжд на вятър, за да се вижда, че вършим работа, се свикват и съвещания. И на тях се взимат изключително мъдри решения. Една от съветничките, например, докладва, че част от асистентите не влизали в час. Веднага му намират колая! Вместо някой от шефовете постоянно да е тук, както би трябвало да бъде, и да проверява кой си върши работата и кой не, решават да назначат на студентите допълнителен изпит при споменатите преподаватели, който липсва във всички учебни програми (не че съм много учен де, ама то много акъл не се иска за тая работа, че да разбереш колко е тъпо това). По следващата точка от дневния ред друга съветничка съобщава, че отново някои асистенти (вероятно същите) продавали на ръка разни книжки, които нямали нищо общо с учебния процес, на студентите и така печелели незаконно. Умуваха и по 74 този въпрос, пък накрая казаха, че няма доказателства и нищо не могат да направят. Да хвана рендето, че да видим нищо ли не може да се направи! Целият град знае кой какво върши в нашия университет, само за тях доказателства няма. Когато преди време доцент Илиев беше началник, никой нито „учебници” продаваше незаконно, нито ходеше на мач през работно време, нито нищо. А защо не вземат просто да отворят шкафа на единия преподавател или да бръкнат под бюрото на другия? И тогаз да плямпат, че нямало доказателства. То и за това малко мозък се иска! Следващият въпрос, който разнищиха мъдрите глави оттатък, без отново да вземат никакво решение по него, беше за преподавателите от столицата на Източна Румелия, които обичат да се скатават и да се правят на важни. Сигурно ще стана досаден, но по времето на Илиев всичките такива „ВИП”-персони идваха под строй на работа при нас и под строй си тръгваха за града на тепетата. Затова тарикатите не го обичат Илиев, за разлика от мен. Понеже той не се прави на велик пред студентите, чистачките и дърводелците, а удря право, където трябва. Изредиха се след това да обсъждат за хиляден път и други проблеми: защо учителите от училищата не щели нашите възпитаници на практика при себе си (пък не гледаме кого от университета пращаме с тях), защо последните постоянно се оплаквали от изпита по белоруска литература, защо нямаме достатъчно кандидати за първи курс, защо Лудото Ванче не искала да участва в някакво мероприятие и така нататък. Странни типове са нашите шефове, изпратени ни от „столицата на културата”. Сума ти народ уволниха или накараха да работи за половин заплата, а сега, вместо да ударят по масата и да накарат Ванчето да направи, каквото се иска от нея, или пък да спрат тормоза по белоруска литература над студентите, се правят на ощипани. Ама то не е толкова лесно да тропнеш на някоя, дето е омъжена за регионален партиен шеф! Или на оная, дето маже масло на и без това незаслужено дебелата ти филия. И на всичкото отгоре шефовете държат патетични речи зад гърба на доцент Илиев, който ги търпя и им помагаше две години, вместо да ги срита по задните части, както направи с предишния вожд. И говорят по негов адрес така, сякаш те са добрите, той пък лошият, а не обратното. Приличат на развалени грамофони, които повтарят едно и също имат готов банален и безполезен отговор на всеки въпрос. Очакваме някаква справедливост от тези над нас, но може ли човек, който преди да стане началник, нито веднъж не се е озъбил на шефа си, да постъпва справедливо? То е много лесно да кажеш, че доцент Илиев бил 75 простак, а пък студентите били глупави. Ама когато отчитаме научна дейност и този, дето го плюем, ни събере половината от всичките точки, не се сещаме, че е невъзпитан. И когато скубем „тъпите” студенти четири години, не се сещаме, че са прости, а само когато им остане един изпит по белоруска литература в четвърти курс, тогава … Прав беше физкултурникът да казва, преди да се пенсионира, че единственият началник, който не имитира работа при нас след него, беше Илиев. Защото когато на последния му кажеха, че трябва някой да напише доклад за акредитацията, той не го предаваше на опашката си, а сядаше и го пишеше сам. Като кажеха на същия „простак”, че трябва да се иде някъде и да се рекламира университетът, той пак не се сещаше за израстъка си, а ходеше лично. Така беше и щом някой от преподавателите трябваше да участва със студентите в „Ленинския” съботник за чистене на филиала и още в много други случаи. Веднъж, докато Илийката обучаваше извънредно касиерката ни от Белорусия по аржентински в създадения от него езиковия център, същата рече на доцента, че имал много особен характер. Ама на нея ù е простено, защото тя не е запозната с българската литература и не знае, че при нас свестните ги смятат за луди … Но хайде да приключвам с разсъжденията, че онези оттатък нещо спряха да викат и се размърдаха да излизат. Слизам по стълбите с бояджийската четка и кутията с разтвора за лакиране, излизам през главния вход и гледам, че домакинът ни стои омърлушен и замислен пред сградата. Явно нещо са го кастрили или не са останали доволни от старанието му. - Какво те мъчи, аркадаш? – питам разсеяно. - Нищо не ме мъчи, аркадаш. Ама сега да ми паднат от тотото сто хиляди лева, ще кажа на всеки един тук какво си мисля за него или за нея и ще си хвана пътя! - Много си скромен, бе, брат! Ами че той, шефът горе, за една година взима доста повече от сто хилядарки и пак не му стигат, пък ти смяташ с тях да изкараш до края на живота си! И за друго ще те светна, приятелю. Номерът не е да кажеш какво мислиш за този или за онзи, като спечелиш от тотото, а преди това! Питай доцент Илиев! 76 ВИНЕТУ И ЧУМАТА Чумата стигна до резервата на апачите от племето мескалеро, когато вождът им, Винету Трети, беше в средата на шестия си мандат. За толкова време в политиката той бе съумял да скъта известна сума бели пари за черни дни и малко злато. Всъщност нито сумата, която беше разпръсната из няколко банки в страната и по разни офшорни ценрове в чужбина, бе известна, нито златото беше малко (просто изразът е такъв), защото за превозването му до Швейцария Винету се принуди да врънка президента Доналд Тръмп да му заеме правителствения самолет срещу такса от петдесет златни кюлчета, колкото и да не обичаше да моли бледоликите за услуги. Ако трябва да сме честни, самият Винету вече не знаеше колко точно пари беше откраднал, защото му представляваше трудност да запомни дори само банките, в които ги беше скрил, та беше отбелязал имената на последните с тайна система от резки на колана си, които пред будалите от племето представяше като статистика за взети вражески скалпове. В местната „Апачи банк” той държеше само жълти стотинки, та да може червените му братя да го мислят за честен човек, но нощното му шкафче беше пълно с куп пари, наредени в банкноти по 500 долара. Отвъд Рио Пекос, в най-близкия филиал на „Първа частна тексаска банка”, вождът беше наел сейф, в който лежаха един милион в зелено, шепа диаманти на същата стойност, футболна фланелка с автограф на Диего Марадона и един фалшив български паспорт на името на Реджеб Доган, който щеше да му послужи, ако лидерският му пост започнеше да се клати. По разбираеми причини Винету не можеше да мине за етнически българин, затова в паспорта беше вписан под това име, макар че там, в град Неделино, живееше един негов адаш, Винету Вождов, с когото бяха фейсбук приятели. Огромната част от авоарите си вождът на апачите мескалеро държеше в панамски, швейцарски и хонгконгски банки. Когато преди три месеца за пръв път се разнесе слухът, че от Китай към Европа е плъзнала смъртоносна чума, шефът на племенното ЦРУ, генерал Малкият Пиночет, отиде разтревожен при Винету и му докладва за тревожната новина (беше я научил дори преди колегите си от Ленгли). Седяха в кабинета на великия вожд, който беше скромно обзаведен, отново с цел заблуда на противника, тоест на поданиците, за да не си мислят те, че вождът им „прави дълги пръсти”, тоест краде. Над камината бяха закачени 77 карабината „Хенри” и мечкоубиецът на Поразяващата ръка, кръвния брат на прадядото на Винету Трети, които един агент на племенната полиция бе успял да открадне от къщата музей на Карл Май в германското градче Хоенщайн-Ернсттал. На стената висеше портрет на френския актьор Пиер Брис, който изпълняваше ролята на Винету, прадядото на нашия герой, в известния преди време филм. В скромната библиотека, със същата цел, се гушеха само три книги: първи, втори и трети том от мемоарите на българския премиер Борис Пожарникарски, озаглавени „Спомени и размисли” 1, 2, 3, в които се описваха преживяванията, машинациите и задкулисните игри на същия, чрез които беше успял да се задържи на власт десет години, по време на правителствата Пожарникарски 1, Пожарникарски 2 и Пожарникарски 3. Хората от племето, които не поддържаха Винету, се смееха тайно зад гърба му, че през живота си не познавал други книги освен мемоарите на Пожарникарски, но те не знаеха, че вождът и толкова не беше прочел, защото трите томчета бяха изрязани отвътре. И в първия том предводителят им крие револвер, подарен му лично от Фидел Кастро, във втория – презервативи, а в третия – бързодействаща отрова. Последната щеше да му потрябва в случай че подвластните му апачи се разбунтуват срещу него и той не успее да избяга навреме с хеликоптера си в България. Способността на тези индианци да измислят всевъзможни жестоки мъчения беше добре известна от войните им с мексиканците и с янките отпреди век и половина. - Трябва да вземем спешни мерки, – каза генерал Малкият Пиночет разтревожено на шефа си. – Да уведомим всички мескалеро апачи извън резервата да се приберат в рамките на една седмица, да се запасим с храна, огнена вода и тоалетна хартия за половин година и да затворим границата, като поставим денонощна и въоръжена до зъби охрана, която да не пропусне нито един янки, негър или мексиканец да проникне в резервата. Че нали помните как се задръстихме с мигранти от Канада и Великобритания, когато вашият предшественик обяви преди тридесет години, че търси евтина бяла работна ръка за казината, публичните домове и тото-пунктовете в резервата? Чак към края на петия ви мандат успяхме да се отървем от последните навлеци, като в продължение на години незабелязано ги продавахме за роби на мексиканците и лъжехме, че са умрели от ухапване на гърмящи змии. 78 Винету мълчеше и разсъждаваше дълбоко. Точно когато Малкият Пиночет започна да си мисли, че шефът му е изгубил способността си да говори, вождът промълви: - Езикът на мъжа е като ножа. Той е остър и не става за игра! Това би означавало казината и публичните ни домове да се опразнят веднага и акциите ни на Уол стрийт да се сринат. Ще пазим новината в тайна, колкото се може по-дълго, макар че белите ни клиенти рано или късно ще я разпространят из резервата. Когато това (опазил ни Маниту!) се случи, всячески ще се опитваме да заблуждаваме народа си, че не бива да се презапасява с хранителни и хигиенни продукти, защото не става въпрос за опасна болест и само гейовете умират от нея, а както е известно, в нашето племе чисти апачи гейове няма, само гейове метиси. Отговаряш със скалпа си за това! Ясно ли се изразих? - Тъй вярно! – отвърна генерал Малкият Пиночет и хукна да инструктира подчинените си. Човек предполага, но Господ разполага. След месец чумата вече бе проникнала от Европа и в най-големия град в Съединените Щати – Ню Йорк, като взе първите си жертви. Работещите там апачи започнаха панически да се прибират в резервата си, но платените журналисти на генерал Малкия Пиночет продължаваха да успокояват народа на мескалеросите, че чумата едва ли ще си направи труда да иде до пустините на Ню Мексико, където се намира резерватът им. Освен това пропагандната машина внушаваше на наивните червенокожи, че преди да стигне до тях, болестта първо ще покоси индианците от племето чероки в Оклахома, после команчите и кайовите в Тексас (тъкмо за апачите ще има повече субсидии), а когато заразата стигне до границите на резервата на мескалеро апачите, племенното правителство ще вземе спешни ефективни мерки. Само че чумата вече бе пристигнала в ловните полета на мескалеросите заедно с един от завърналите се от Ню Йорк работници, който още беше в инкубаионен период, но вече бе успял да предаде вируса на неколцина живеещи в селото му. Опозиционните водачи Кака Кера и Бодливият Цвят не пропуснаха случая да обвинят правителството на Винету в бездействие при новините за идването на чумата в Нова Англия. Те настояваха за същото, което генерал Малкият Пиночет му бе препоръчал преди време. До миналата 79 година Бодливият Цвят беше дясната ръка на Винету, но двамата се скараха, защото първият беше нарушил племенния морал и бе започнал да краде повече от шефа си, с тази разлика, че не обръщаше парите си в злато и диаманти като него, а в апартаменти. Сега Бодливият Цвят, в съюз с Кака Кера, се опитваше да сложи край на дългогодишната диктатура на Винету. В резултат на критиките Винету Трети, който изведнъж се уплаши, че може да загуби избирателите си, състави един формален Щаб за противодействие на чумата и постави за негов ръководител племенния шаман Двуликата уста, който навремето беше ходжа в едно родопско село, но с помощта на янките бе успял да се уреди за магьосник в резервата на мескалеросите, като в замяна им снасяше полезна информация за събитията там. Първата работа на Двуликата уста след назначаването му на поста началник-щаб бе да даде интервю за „Нова прерийна телевизия”, в което да успокои жителите на резервацията, че появилата се болест по нищо не се отличава от познатите им дотогава (само след две седмици щеше да запее коренно противоположна песен). Пет дена след споменатото интервю, в племето бе регистриран първият случай на чума. Винету и Двуликата уста изпаднаха в паника, защото не знаеха как да действат. Вместо да пресекат заразата с решителни действия, те решиха да отстъпват крачка по крачка, макар специалистите да прогнозираха, че след месец вече половината племе ще бъде заразено. Пуснаха децата в едноседмична училищна ваканция, сякаш чумата щеше да си иде на осмия ден. Затвориха фитнес залите и фризьорските салони, но моловете, казината и публичните домове продължаваха да работят, защото принадлежаха на висши партийни функционери от партията на Винету. След още една седмица, когато апачите почнаха скоростно да опъват петалата, вождовете се опомниха, но вече беше късно. Както казват българите зад Голямата вода: „След дъжд качулка!” След още една седмица въведоха извънредно положение с половинчати мерки, което почти не промени ситуацията, но не затвориха границата и жадните за бърза печалба комарджии и любителите на женска плът продължаваха да внасят болестта в резервата. Същевременно извън него чумата се беше развихрила с пълна сила и хората мряха като мухи. Апачите не знаеха дали да се радват, че бледоликите им поробители изчезват, както беше предсказал ясновидецът Вовока преди повече от сто години, или да плачат, че идва и техният ред. Когато след още един месец Винету нареди на 80 генерал Малкия Пиночет да затвори границата, беше късно, защото вече нямаше кой да влиза през нея в резервата … Вождът изпадна в депресия, което не му се беше случвало, откакто падна Берлинската стена и Русия престана да бъде сериозен съперник на Чичо Сам. Затвори се в пуеблото на прапрадядо си Инчу-чуна, което беше пирамидална постройка, където се влиза от най-високото място на последния етаж (Карл Май добре го е описал в романа си, та няма да се впускам в подробности). Затвори капака на върха на постройката, който представляваше люк от танк М-4 Шърман от Втората световна война и по цял ден пушеше кубински пури и следеше сгромолясването на акциите си на стоковите борси, докато един черен петък и последният телевизионен канал престана да работи. Добре, че поданиците му се бяха уплашили и скрили по вигвамите си, та нямаше размирици и протести, нито пък хвърляха камъни и бутилки със запалителна смес по пуеблото му! А и Кака Кера и Бодливият Цвят вече бяха пукнали от чума и нямаше кой да подстрекава воините на апачите към бунт. Всеки примирено очакваше болестта да го навести и изпрати във Великите ловни полета при дедите му. Щабът за противодействие известно време продължи да имитира дейност, но накрая членовете му се пръснаха да се спасяват кой, както може, начело с рязания шаман. След това фронта напуснаха лекарите, които избягаха от препълнените болници. Последваха ги и гробарите и хората мряха по улиците и оставаха да гният там, докато койотите не ги разкъсат. Но Винету се беше скрил в бункера си като Адолф Хитлер и не искаше да знае какво се случва отвън. По-точно, беше го страх да се покаже, за да не се зарази с чума. Това продължи до момента, в който хаванските му пури свършиха. Вождът звънеше ту на Малкия Пиночет, ту на телефон 112, но никой не отговаряше. Реши да се престраши и да излезе навън. Бръкна в гардероба и извади защитния си костюм. - Великият дух е научил белите на много полезни неща и правенето на защитни костюми е едно от тях! – измърмори той под носа си познатата ви до болка реплика, навлече костюма, извади от вътрешността на едната книга подарения му от Фидел пистолет и като го мушна в колана си, излезе на покрива на пуеблото. Картината, която видя, го уплаши. Над резервата се стелеше мъртвешка тишина, нарушавана само от стряскащото зловещо грачене на гарваните. 81 Винету измъкна въжената стълба през отвора на върха на постройката, слезе по нея на долния етаж, после я преметна надолу и по същия начин се спусна чак до земята през следващите два етажа. Тръгна по улицата, по която се търкаляха скелети, но никъде не виждаше жива душа. Почуди се какво да стори. Върна се до пуеблото, отключи вратата на гаража, седна в джипа си и потегли към найблизкия град на бледоликите, в който държеше сейф в местната банка. След като шофира два часа, останалият без индианци вожд влезе в градчето, но и там се натъкна на същата картина. Пусти, покрити със скелети улици, разбити витрини на хранителни магазини и празни рафтове. Само тук-там се търкаляха стекове с тоалетна хартия. От време на време някое куче се мярваше и като видеше червенокожия, идваше да му се умилква за храна, но получаваше силен ритник в ребрата, също като в началото на втория том на книгата за прадядо му. На Винету започна да му просветва, че май освен него в Новия свят не е останал нито един жив човек. Запъти се към банката. Входната врата бе отворена и вождът на апачите влезе вътре. Мина през централното фоайе, където лежеше, леко понамирисвайки, но неоглозган от зверовете, един от охранителите. В ръката си още стискаше последния излязъл брой на „Тексаски новини”. Индианецът разгърна вестника. От това, което прочете, го побиха тръпки. Идваше краят на света, всички бяха в плен на чумата и само една индианка от племето семиноли във Флорида бе останала незаразена, защото навреме се беше скрила в блатата, където се хранеше с алигатори, гърмящи змии и плъхове. Въпреки огромното си богатство Винету беше останал стар ерген, защото любовта на живота му го беше зарязала заради един гринго на млади години, когато още не разполагаше с пари, понеже беше прост учител по физическо възпитание, и бъдещият 82 вожд не можа да обикне друга жена, та само от време на време се забавляваше с проститутките в близкото казино. На времето другият прадядо на Винету, Джеронимо, който бе последният свободен индианец в Съединените щати, бе заточен и завърши дните си именно в същия щат, където сега се криеше и последната оцеляла жена на света. Въпреки че все се канеше да иде на гроба на славния си прародител, диктаторът на апачите така и не успя да го направи, защото се страхуваше, че ако напусне резервата, може да избухне въстание със злополучен за управлението му край. Сега в главата на Винету Трети изведнъж просветна лампичка. Можеше с един куршум да удари два заека. Хем да посети гроба на Джеронимо, хем да намери оцелялата жена от племето на семинолите, с която можеха да отидат на север, в националния парк Йелоустоун, където още пасеше на свобода стадо бизони, и заедно да положат началото на великата раса на семинолоапачите! Речено – сторено! - Името на Винету няма да изчезне! – рече си той с характерния за индианците изказ, при който обичат да говорят за себе си в трето лице. Наведе се, откачи ключа за камерата със сейфовете от колана на мъртвия охранител и влезе в нея. Отвори тайника си. Изгледа презрително купчината долари и диамантите в него и с гневно движение на дланта си ги ръзпръсна по пода. След това взе с треперещи ръце фланелката на Диего Марадона, навлече я на гърба си, направо върху предпазния костюм, и отиде във фоайето. Там тегли един ритник и на умрелия охранител, извади ножа си и с кръгообразно движение му свали скалпа. - Само мъртвият американец е добър американец! – изсъска гневно вождът. Излезе от банката със скалпа в ръка, грабва един стек тоалетна хартия, който се търкаляше на тротоара, отвори капака на багажника и го метна вътре при тубите с гориво, които предвидливо си стояха там. После скочи в джипа и с мръсна газ отпраши за Флорида. 83 ПРИКАЗКА ЗА ФЕЯТА Университетът е мафиотско образувание, на върха на което стои Бато ди тутти бати. Предишният бато се казваше бато Незапрян. Защото не се запря, докато не окраде, де що имаше за крадене. Сегашният бато се казва Младен Старцев. На латински е нещо като Ювенал Сенеков. Но за разлика от Ювенал или от Сенека той не пише книги. И дори, когато го избирахме за Бато ди тутти бати, каза пред всички, че не обича да пише научни трудове, а само да поучава хората. Ами да беше станал селски даскал тогава! Аз потънах в земята от срам, като чух въпросната глупост, а Младен Старцев стана още по-безсрамен и дори обяви бато Незапрян за почетен Бато ди тутти бати на мафиотското ни образувание. Чак тогава повярвах на гнусните клевети, които бях чувал преди това, че той не е нищо друго освен една жалка креатура на Незапрян. Самата оксиморонна същност на името Младен Старцев предполага извършването на оксиморонни действия от носителя на това име. Като например да мисли едно, да говори друго, а да върши съвсем трето. По-надолу в пирамидата на мафиотското образувание стоят мафиотските капитани и лейтенанти. Но за разлика от други сродни организации, каквито са сицилианската мафия или неаполитанската камора, нашите капитани и лейтенанти най-често са от женски пол и се наричат малки вождки или феи. И вместо с „бато” към тях се обръщаме с „како”. Което ще рече, че би било по-справедливо, ако титлата на Великия ни вожд бъде сменена на Бато ди тутти каки. Малките вождки не носят финансов капитал на структурата ни, като изключим това, че търчат залудо насам-натам да се натягат на батото, без да получават някакви пари, което пак си е печалба за последния. При феите работата е 84 малко по-друга. Те снасят по някоя и друга жълта стотинка на организацията, като неофициално отделят по триста кинта на глава, пардон, на капо, които тръгват нагоре по веригата. И който е чел "Кръстникът", знае добре, че подобни феи биват държани, каквито и други зулуми да вършат, докато продължават да снасят парици. Защото на нас, ако ни падне случай, и по 163 хиляди лева на месец прибираме, ама ако има и някой друг жълт петак отгоре, и от него не се отказваме! Утре започва студентската педагогическа практика по училищата. Студентите няколко седмици ходят да изнасят уроци, наблюдаваме ги и накрая ги оценяваме, като тази оценка се брои за оценка от държавен изпит. Което ме подсеща за една случка от миналата година, свързана с оценяването на студентите българисти. Една колежка (да я наречем условно Феята оценителка), която няма нищо общо с българския език и дори не участва в комисията за оценяване по тази дисциплина, за да си отмъсти на няколко студенти, които се оплаквали от нея, че ги е скъсала несправедливо по една друга дисциплина, по която между другото тя също не е специалист и не е написала и една статия (понеже нищо не разбира), но обича да къса масово, реши да ми спретне номер, за да накаже студентите, без да успея да ù попреча. Казала на колегите, които заедно с мен участват в комисията по български език и литература, че аз не съм желаел да участвам в оценяването (!?) и се самонастанила на мястото ми, без да знам за случилото се. После напраскала двойки и тройки на въпросните студенти – поне с една единица под реалните им оценки, само въз основа на тетрадките им с планове, без изобщо да е ходила да ги наблюдава (разбираемо защо), като принудила 85 останалите оценители да ги приемат (те, пък и всички останали колеги, и преди са ù сърбали попарата и не посмели да ù противоречат). Колегите си затраяли, защото знаят, че въпросната личност е много отмъстителна и има връзки с началството. Когато разбрах за станалото от неколцина студенти, които дойдоха да ми се оплачат, беше нормално да се изненадам, защото според мен оценките още не би трябвало да са оформени, и се обадих на факторите, които отговарят за учебната ни дейност. Резултатът беше, че просто ми казаха да повторя изпита легално. Практикантите бяха оценени отново и като цяло получиха с по една единица повече, без аз да давам мнение кой как трябва да бъде оформен. Само на една студентка колегите не пожелаха да променят двойката, защото наистина била заслужена. И тя тръгна да се оплаква на началниците от мен, в качеството ми на шеф на комисията по оценяване, естествено без резултат, но подстрекавана … познайте от кого! Въпросът, разбира се, е риторичен. Естествено, че от Феята оценителка! Тази история преля чашата на отношенията ми със споменатата „фея”, която преди това няколко пъти бях вадил от калта (понеже, наред с обичайните дребни тарикатлъци, същата ми спретна и един доста сериозен номер, като заедно с ръководството ми направи мръсно зад гърба, за да им се натегне). Навярно си мислите, че след описания по-горе случай на измама и злоупотреба със служебно положение Феята подстрекателка, която е едно и също лице с Феята оценителка, беше дисциплинарно уволнена и предадена на прокурор? Въпросът също е риторичен, защото едва ли сте такива будали, че да си мислите подобна глупост. Нищо такова не се случи, както всеки разумен човек би могъл да предположи. Просто за това повече не се отвори дума. Причините съм споменавал на друго място. Тези причини са толкова силни, че заради тях симпатиите към Двуликата Фея от страна на началниците ни не изчезват дори когато тя ходи да насъсква местния общински съвет срещу тях и дори когато има сериозни основания да се смята, че Феята е написала някое анонимно писъмце срещу същите. Аз все пак сторих необходимото случката да не се повтори и тази година. И сега познайте кой от нас двамата с въпросната колежка фея, освен със симпатии, се ползва и с уважението на управниците ни от града на тепетата и на културата. Поредният риторичен въпрос, защото е повече от ясно, че също не съм аз. Вероятно си мислите, че споменатата особа може би има по-големи научни постижения от мен? Не вярвам да сте 86 толкова тъпи де! Тя изобщо не си пада по тези неща. Просто, за разлика от моя милост, е готова да се навежда, и то максимално ниско, а когато трябва да се направи мръсно на някого, примерно на мен, с готовност предлага услугите си. Защото при нас това се цени. Поради което, за разлика от мен, изпадналия в немилост, колежката не само се ползва с благоволението на шефското тяло, но е и член на нашия велик Филиален съвет (където всеки път само се разтягат едни и същи локуми и се разтягат, сякаш никога преди това не са били разтягани, и в действителност нищо не се прави и нищо не се променя). И докато аз и другите колеги от катедрата студуваме, в нейната стая денонощно работи климатик, наред с още поне три климатика, които обслужват жалката ù извънкласна дейност. Тези климатици сигурно харчат много повече пари за ток, отколкото са приходите на феята, но това е друг въпрос. Има и други фрапиращи моменти в житието-битието на споменатата магьосница, която е реална, а не съществува само в приказките. Понеже тя, за разлика от другите феи, много си мечтаеше да бъде не вълшебница, а директорка, но това никога не ù се удаде, когато я натовариха да се занимава с едни допълнителни дейности в нашата институция (което пак беше моя идея – предложих я на шефовете, за да не може Феята да се занимава с глупости), тя изведнъж започна да се подписва като директор навсякъде, дори на разни сертификати и дипломи. Та щом някой си може официално да се подписва като директор (Фея директорка), без да е такъв, защо пък да не може и да оценява студенти, без да е упълномощен! Искам да отворя една скоба за научно-методическите компетенции на колежката си фея. Преди време тя ме замъкна да проверявам с нея един урок по … икономика. Нищо че сме филолози. Просто нямаше кой друг да го оцени. Студентката, която изнасяше урока, беше доста оправна, но през цялото време произнасяше името на един известен икономист, което би трябвало да звучи като Мъри (Murray), неправилно. Тоест произнасяше го Мурай! И това много ме разсмиваше, докато траеше урокът. Накрая феята много държеше, като никога, да пишем на студентката отлична оценка. Аз заявих, че нямам нищо против, но студентката, макар да има учителски талант, не е била добре подготвена. Феята се възмути. Тогава я попитах каква оценка би поставила на студентка, която по време на урок за Пушкин през цялото време го нарича … Пишкин. Отговор не последва. 87 Ей такива неща се случват по нашите географски ширини и дължини. Те наистина не са за вярване, макар да са истински, и когато ги разказвам на някого, никой не иска да ми хваща вяра (по същия начин, както не ми вярват, като им казвам, че при нас не се ползват командировки за конференции или че имам колеги, които не стават и за селски даскали, а работят в университет, не идват на катедрени заседания, изнудват студентите за пари, карат ги да правят преводи върху еротични текстове и закъсняват с по два часа за квесторство, без никакви последствия, но пък за сметка на това пишат статии, в които сравняват собственото си „творчество” с това на Едгар Алън По! Причината подобни неща да стават, вероятно е тази, че съм психопат, както казва бившата ми жена и както твърдят много от бившите и настоящите ми колеги и началници, заедно с още камара други „почтени” хора с костюми и вратовръзки, а някои и с бради. Повечето от тези, които твърдят, че съм психопат, са ми задължени по един или друг начин за едно или друго нещо, макар вече да не ми говорят. Ако в един слънчев ден осъзнаеш, че човекът, който ти е помагал, късал си е задника за теб или те е вадил от калта много пъти, е психопат, това ти дава пълното право вече да го третираш като неприятел. Аз съм свикнал на подобно отношение и вече не ми пука (за разлика от преди), но нека все пак колегите по методика на езиковото обучение от поголемите университетски центрове да внимават, защото може да се окаже, че в един слънчев ден студентите им вече са били оценени, без те да подозират, от нашата Фея оценителка, макар тя да не работи при тях. 88 ПАНИКА В БАНАНИСТАН Налага се насред карантината против корона вируса да ида и да си взема детето от майка му, като мина през три области – тръгвайки от село Труд, Пловдивско, където живея, през Стара Загора, та до Сливен, където се намира бившата ми жена. Преди няколко месеца пуснах жалба срещу нея в сливенския отдел на службата „Закрила на детето”. Повтори се историята от времето преди развода ни, когато споменатите „закрилнички” на децата (във въпросната служба работят само жени) буквално се бяха подиграли с мен. И сега ми написаха един пълен с глупости доклад, от който само ще цитирам заключението, че макар детето ми да било избягало от дома на майка си преди месец, нямало проблем сутрин да ходи самò на училище, защото последната го била наблюдавала от терасата (от която между другото има видимост само двадесет-тридесет метра, а училището е на половин километър), че детето не искало да ме вижда повече от два пъти в месеца и че аз съм бил заплаха за него. При развода си замълчах, защото мнението на служителките от „Закрила на детето” на практика нямаше никакво значение за крайния изход на бракоразводното дело, но втория път се опънах и реших да се оплача и от тях на максимално висока инстанция. И от това оплакване официално нямаше резултат, но неофициално явно здраво са ги наритали в сливенската „Закрила на детето”, защото след това дори най-върлата феминистка сред тях, служителката Петрова, смени тона си на разговор с мен. Напук на твърденията на бившата ми жена и на споменатите защитнички, детето ми, затворено от месец в един двустаен апартамент, реве за мен по скайпа и крещи: „Гадове, пуснете ме да ида при тати!” – поради което майка му се принуди да ме моли да го взема при себе си за известно време. Вече цял месец сме под карантина и всеки ден слушаме предупрежденията и заплахите на генерал професор Швейк (който е толкова генерал или професор, колкото е и вирусолог). Въпросната личност, само една седмица, преди да се възцари на сегашния си почетен пиедестал, твърдеше по телевизията, че нищо сериозно не ни заплашва. След първата публична изява на Швейк, когато той се опита яко да ни наплаши от малкия екран, някои започнаха да го наричат „българския Чърчил”. А аз през нощта пуснах един постинг във фейсбук групата „Приятели на президента”, в който написах, че Швейк ще е следващият 89 кандидат-президент на сегашната управляваща шайка. И постингът беше споделен над 50 пъти, какъвто успех не бях постигал нито с научните си статии, нито със съкровената си поезия. Явно народът иска ’ляб и сеир, а не поезия или нàука! Преди седмица обаче за неприятна изненада на Швейк му се появи конкуренция в лицето на някакъв заекващ вирусолог, който две последователни правилни изречения не може да каже. Два щаба за борба с престъпността …, пардон, с епидемията от корона вирус (не знам защо всички в тая държава го пишат слято, а шефката на Института за български език изобщо не реагира), а както казва народът: „Много баби – хилаво дете!” Тръгвам да си търся маска, защото иначе няма да ме пуснат през полицейските контролни постове до Сливен. Вчера излезе заповед всички покорни поданици на държавата да ходят маскирани като маймуни, макар преди това половината от „спецовете” в двата щаба да се изредиха да изказват противоречиви мнения по телевизията за епидемията и единственото, в което бяха единодушни, беше, че маските не помагат срещу вируса. Влизам в аптеката, но там естествено маски не продават. Насочват ме към съседния магазин „Стоки по 1 лев”, където маските се продават за по три лева. Една бабичка преди мен харчи половината си пенсия, за да се запаси с комплект от 50 парчета, понеже на едро излизали на далавера. Отивам до банката (селото ни е голямо и освен аптека има и банка), за да опитам да изтегля заплатата си, защото вчера не успях, тъй като токът пак беше спрял. Нареждам се на опашката отвън и чакам, но като гледам колко бързо се обслужват клиентите, ми става ясно, че и днес няма да успея. Охранителят на банката, който вчера ме ядоса, днес също се държи като лигльо и ни залъгва с глупости, когато го питаме какво става. Госпожата, която влезе последна, вече половин час не излиза. Останалите от опашката също изказват гласно недоволството си. Вътре явно работи само една каса. Предлагам на една жена, която най-много недоволства, да влезем вътре и да поискаме сметка от шефката на банковия клон. Не очаквам да се съгласи, но след като ù казвам: „Ами ето, затова се подиграват с нас!” – явно засягам достойнството ù и тя тръгва след мен. Влизаме в сградата и се нахвърляме с думи върху лъжливия охранител. След като в продължение на няколко минути изливаме гнева си върху нещастника, отново излизаме навън и аз му заявявам, че докато не счупим 90 някой от прозорците, явно ще продължават да издевателстват над нас. Неочаквано на вратата се показва шефката на местната банка. Тегля ù и на нея едно конско със заплашителен глас и това се оказва добър ход, защото изведнъж вътре заработва и втората каса и опашката се раздвижва. Отивам в кметството, за да си взема разрешителното за пътуване до Сливен. Там ми дават някакви празни бланки, без печат или подпис, които просто трябва да попълня с химикал и от които мога да си извадя на ксерокс по сто бройки и да обикалям, където и когато си искам. След още месец ще се окаже, че мнозина са го правили, за разлика от мен, защото при една проверка ченгетата установиха, че половината от пътуващите са измамници и лъжат накъде и по какви причини пътуват … На другия ден, преди да тръгна на път за Сливен, чувам по новините, че заповедта за носене на маски е отменена (за да я възобновят отново след една седмица, после пак да я отменят и след месец на свой ред за трети път да я пуснат в действие). Горката бабичка, дето си купи 50 бройки! Жал ми е за нея. Тръгвам към Стара Загора, в посока Сливен. На границата между двете области няма жив полицай, защото по някаква идиотска заповед патрули има само на изходите от областните градове, но не и от областите. Бях се консултирал с един свой студент катаджия колко бройки от разрешителното ще ми трябват и той ми каза да си приготвя 3-4, но явно ме е заблудил, защото щом пред Стара Загора ме спират за проверка, искат да ми приберат единия екземпляр, а от другата страна на града има друго КПП, където ще ми вземат още един и така ще остана само с два, които ще трябва да оставя в Сливен. Тоест на връщане няма да има какво да покажа в Зарата и няма да мога да се върна в Труд. Или поне така си мисля, защото съм наивен и глупав. През маската обяснявам на полицая, който страхливо стои на два метра от мен, за какво става въпрос и го питам как да изляза от ситуацията. Той се оказва разбран човек, което искрено ме изненадва, и ми връща разрешителното, като ме съветва да заобиколя и да мина по обиколния път, без да влизам в града! Оказва се, че ако мина оттам, мога да ида от Труд до Сливен, без да срещна никакви проверки. А ако обикалям по междуселските пътища, мога да пропътувам и цялата страна! Идиотщина! Пристигам в Сливен и преминавам през същите процедури, като там полицаите са още по-строги и още по-страхливи, защото в града има доста болни. На връщане дори не си правят труда да ми вземат разрешителното, а щом през маската обяснявам къде съм ходил, те, чули91 недочули, ми махат с ръка: „Давай, давай! Изчезвай по-бързо!” Боят се да не ги заразя. Минавам отново по обиколното шосе край Стара Загора и се връщам в Труд, Пловдивско, заедно с детето си. Вечерта по новините някакъв важен фактор от МВР обяснява, че за съжаление по влаковете превантивните мерки не били толкова ефикасни, колкото по пътищата, защото министърът на здравеопазването не бил заповядал на полицаите да контролират и там!? Смях в залата … Болните и починалите от болестта се увеличават с всеки изминал ден, а карантината формално продължава. Президентът за щастие връща закона, който предвижда фашистки мерки за ограничаване свободата на словото и чрез който се цели да се тъпче народът. Макар недостатъците на държавния ни глава да започват да се проявяват все повече от ден на ден, става ясно, че е добре в страната да има някаква противотежест на царящата простотия. Швейк не спира да дава всекидневни изявления в типичния си лигав стил. По селата почти никой не носи маски, а по пътя, който минава край къщи в село, трафикът не спира, а се увеличава с всеки изминал ден. Раята продължава да мрази „комунистите” и руснаците и да подкрепя мутрата, която се е добрала до главния кокал и произвежда или одобрява всичката тази мръсотия, която ни засипва. По новините от два месеца съобщават как всеки момент ще докарат с белезници избягалия в чужбина лотариен шеф, който изведнъж се оказа най-големият престъпник в държавата, въпреки че е сват на един уж уважаван демократичен политик отпреди 20 години и допреди месец съвестно си плащаше необходимия процент на управляващите. Но естествено нищо подобно не се случва. Изглежда, че най-запалените мутренски привърженици сред народа най-много мрънкат против мерките срещу карантината. По простата причина, че са и най-разглигавените. По Великден става ясно, че в държавата няма сила, която може да спре и озапти народа, защото иначе ще изгуби изборите, и управляващите все по-често започват да отварят дума за ходене в парковете и други подобни луксове. Половината ми познати и колеги започват да изперкват от липса на жив контакт със себеподобните си, а аз ги дразня, като ги питам какво ще правят, като почне войната с Русия, защото повечето от тях сега са русофоби (за преди не знам, но мога да се досетя). Няма изгледи болестта да си отиде. Един колега поства в социалните мрежи цитат от Камю, който напомня, че в описания от последния автор случай всички мерки на администрацията са 92 щели да се окажат напразни, ако болестта не си е била тръгнала сама. Полабилните ми познати лека-полека започват да се превръщат в непознати за мен хора. Политически безотговорните от тях, които подкрепят сегашното управление, се държат по същи начин и с вируса, засипвайки ни с баластра за него. Днес рекламират поредното ново лекарство, което уж ще ни избави, а утре ни убеждават, че злото щяло да изчезне самò след два месеца. Днес уж нямало никакъв вирус, защото всичко това било просто световна конспирация и заблуждаване на масите, които не мрели повече, отколкото преди появата на болестта, а утре отново слагат съобщение за уж идващата наесен втора унищожителна вълна. Принуждавам се да се скарам на някои от споменатите си приятели и да ги помоля настоятелно да не ме засипват с подобни дразнещи съобщения. Всички знаят, че съм върл противник на мутренското ни правителство и мнозина възприемат критиките ми към действията му, или по-скоро към бездействието му, за неоснователни и прекалени. Но днес дори един от скептиците след излизане по работа от къщи в София признава, че на практика в столицата ограничения има само за тези, които са съвестни и искат да ги спазват и всичко друго е празни приказки, като не броим няколко показни глоби. Полицаите стоели около парковете и не се интересували от това, което става по другите места. Карантината изкара на показ старателно скриваните човешки недостатъци и задръжките на хората постепенно започват да отпадат. Безпринципните и безотговорните стават все по-безпринципни и по-безотговорни, злобните стават все по-злобни. Този, който до вчера е четял мълчаливо коментарите ми, днес вече започва да ми прави язвителни забележки. Когато изказвам изумление, че много от фейсбук приятелите ми членуват в групата „Приятели на правителството”, един колега ме пита дали не съм от тайната полиция и дали не ми плащат да ги следя. Не мога да проумея, и не само аз, как един интелигентен човек може да поддържа управляващия ни бивш и настоящ престъпник и примат, отскоро наричан и Барба Ганьос, без достойнството му да бъде засегнато, но за част от „интелигенцията” е по-важно „червените” да не дойдат на власт, макар че тези, дето сега ни управляват, довчера също бяха червени. Откакто си отворих фейсбук профил, ме мъчи дилемата дали трябва да общувам с някого, който се държи като пещерен русофоб и злобар само защото ми е добър колега и професионалист. Обаче спирам да се чудя, когато един от стоменатите ми познати започва да ни просветлява за 93 „масовите изнасилвания на Червената армия в България през 1944 година”. Просто го режа, без вече да си задавам въпроса дали той сам си вярва. Режа и един колега, с когото имаме доста общи спомени, когато последният показва радостта си от факта, че най-накрая била взривена една недостроена от комунистите сграда в София и поства разказчето „Адвентист” на лигавия журналист Михаил Вешин, който на времето уж насила бил строил въпросната сграда. Дай им да развалят, а не да строят на днешните десиденти! И да се радват, че нещо било разрушено само защото мразели физическия труд и физическите упражнения … Способността им да мразят стои над моите способности за възприятие. Правят се на хуманисти, но ако утре фашистите почнат да разнасят отрязаната ми и набучена на кол глава из София, ще гладят бради и напук на престорения си хуманизъм ще викат: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!” И тъй като моята чувствителност също е засегната от засилените им прочувствени изблици, един от тях започва да ме дразни с все понеприкритата си злоба, друг – с все по-очевадната си безпринципност, а трети – с все по-зле прикритото си лицемерие. Не ми е приятно, че се получава така, но няколко дена след като прекратявам общуването си с двамата колеги, откривам, че на практика съм се отървал от двама душевни дразнители, макар единия от тях да го уважавам изключително като учен, и се чудя защо не съм ги отрязал по-рано. Основният проблем не е в различните политически възгледи, още повече, че за мен в случая не става въпрос за политика. Проблемът е в лицемерието. Мнозина мои познати твърдят, че са православни християни, а основното им състояние е състоянието на омраза – към братята православни славяни от Русия и Сърбия, към руската православна църква, към по-голямата част от собствения им народ, която не споделя техните пагубни възгледи. И на практика се държат като членове на Инквизицията или като крайни фанатизирани ислямисти. Казват, че са и привърженици на демокрацията, а поддържат един мафиотско-фашистки режим. Смятат се за патриоти, а мислят само за пари, свързват Родината единствено с финикийските знаци и пишат глупости от сорта на тази, че щом родната им страна се грижи само за циганите, те не са длъжни да я обичат. На рождения ден на Иван Вазов цял ден пускат хвалебствия за него и откъси от негови творби във фейсбук, при условие, че мразят Вазовите стихотворения, посветени на Русия или на Левски. А след два дни иронично коментират пак там, че българската литература не ставала за нищо. 94 По-големият проблем обаче е, че разликите във възгледите ни за света (не ги смятам за политически) започват да се отразяват и на колегиалните ни отношения. Довършваме една статия с колегата от Велико Търново и чувствам как и върху доскоро непоклатимото ни творческо съдружничество е паднала сянката на съмнението. Необходима ни е специализирана консултация от един великотърновски „тесен специалист”, който уж обещал да ни помогне в случая. Но последната нещо се забавя и проточва и все не се осъществява, напук на обещанията. Започвам да се изнервям, защото обичам мъжките работи и мразя хората, които постоянно си намират по някоя причина да не свършат това, което са обещали. В един момент почвам да загрявам, че „тесният специалист” май изобщо не е компетентен по въпроса и просто затова ни мотае. Карай, ще минем и без него, но този, на когото се ядосвам, всъщност не е споменатият лигльо, а моят уважаван партньор и съавтор. Защото докато една колежка, запозната със случая, с просто око преценя ситуацията и ми казва, че онзи ни разиграва просто от завист, дето сме открили нещо, което той е проспал, съавторът ми започва да търси доста елементарни оправдания за гейското поведения на своя колега. По същия начин, по който се е опитвал да ми обясни, че държавата ни не била съсипана от мутренското правителство, че този или онзи политик не бил корумпиран, че НАТО е мироопазваща организация и че плащането на американските самолети, които няма да получим в близките години, ако въобще ги получим, било просто част от съюзническите ни задължения (толкова сме съюзници с американците, колкото и Крали Марко е бил съюзник на турците). И партньорът ми дори негласно намеква, че може би вината човекът да не иска да ни съдейства е у мен и моя скандален характер, като не ми дава телефонния му номер, за да се разбера с него, което разбира се ме обижда. Като това далеч не е първият път, когато изритвам подобни чувства заради него. Веднъж го помолих да ми направи малка справка в Народната библиотека, от която работи на две крачки, а той ми прати линк от интернет, който, естествено, съдържаше грешна информация, и се наложи да моля наша обща позната да ми намери необходимата информация. Друг път го чакахме почти две години да прати статия за един сборник и накрая се принудихме да отпечатаме сборника без нея и с огромно закъснение, като сконфузено се чудехме какво да отговаряме на въпросите на други колеги защо сборникът не излиза. 95 Правителството капитулира окончателно и се отказва от формалните мерки срещу вируса. Швейк, освен всичко друго, се оказа и професионален актьор и на въпросите защо се оттеглят от борбата с епидемията и това не обезсмисля ли цялото им поведение досега, измисля витиевати и на практика неозначаващи нищо отговори. Възобновяват се и съдебните дела и получавам призовка да се явя на едно прекъснато от карантината дело по обвинения в неизвършени от мен престъпления. Добрата новина е, че и то приключва с благоприятен за мен резултат, както стана и с първото, макар че срещу мен излязоха редица лъжесвидетели. Преди две години се застъпих публично за един приятел и в резултат на това влязох в ролята на подсъдим по споменатите две дела за „клевети и заплахи”. Оказа се обаче, че не съм престъпник, което, честно казано, малко ме изненада. В нашата държава много се плюе по съдиите, дори от страна на полицията и прокуратурата („Ние ги ловим, те ги пускат!”), но от трите споменати институции, след две години разпити и дела, аз останах с що-годе добро мнение само за съдиите, без да се опитвам да ги идеализирам. Дано само не съм пипнал корона вирус при ходенето си до съда, че адвокатът ми ме обезкуражи, казвайки ми, че в такъв случай нямам шанс да осъдя държавата или институцията, която ме призова на дело в един от центровете на заразата, преди да си отиде болестта, защото иначе всеки ще тръгне да прави като мен. Лошата новина е, че много хора се почувстваха разочаровани от изхода на двете дела срещу мен (нямам предвид тези, които ме съдиха, а други, които уж ми мислят доброто). И не можаха за пореден път да изпитат онази неистова радост, която запламтява у тях, щом се им се стори, че са станат свидетели на някой мой провал. В последните години разни личности, без изобщо да съм се стремил да искам съпричастност от тях, се мъчат да ме убеждават, че много се интересуват от проблем, от който и аз се интересувам, или че изпитват същите силни чувства като мен по отношение на нещо или пък че много ме обичат, макар преди време да са ме зарязвали по няколко пъти в калта. И така нататък. А после, естествено, се оказва, че не е вярно, особено когато реша да прекратя този досаден театър. Твърдо решен съм да преразгледам и променя ценностната си система. Защото в живота, ако изключим случаите на масов геноцид, не е чак толкова важно кой е крив и кой е прав – всеки е прав за себе си и крив за другите. Важното е кой е свой и кой е чужд! А врагът на твоя враг е твой приятел – елементарно и старо като света правило. Пък ти не може да се криеш и да бягаш цял живот, а рано 96 или късно трябва да избереш позиция. И сега от едната страна оставаме ние, своите, които сме доволни от това което сме, и искаме да живеем в страната, където сме се родили, и да общуваме с братята си по кръв и език, и те, чуждите, чиято най-голяма мъка, ако не броим това, че турците или Хитлер не успяха да сломят Русия, е, че не са се родили шведи, германци или французи, и чиято най-голяма мечта е да бъдат добре или не толкова добре платени бели роби на шведите, германците или французите, които никога не са ни смятали за хора и никога няма да ни смятат. Е, в краен случай може и на гърците или пък на чехите и поляците, които са асъл истински славяни, противно на руснаците и сърбите.. За разлика от работещите в хотелиерския бизнес или в търговията, за журналистите карантината се оказа благодатно време. Едни от тях са на служба при чуждите, други – при нашите. И докато един, на когото аз викам Иво Минджев (който знае цигански, ще се сети за какво става въпрос), не спира да плюе руските ни братя, други, като Кеворк или Анито Заркова, не спират да плюят правителството. Но аз и в тях не се заслушвам много-много, защото напоследък не само псевдопатриотизмът, но и плюенето станаха просто средство за изкарване на насъщния. Иначе Заркова е права в последната си публикация, в която обяснява как след облекчаването на карантинните мерки нашенецът геройски се юрнал пак към германските кланици, където работниците от три смени спят в едно легло за икономия на швабските експлоататори. Права е жената. Още помня как, като питах преди време чичото на бившата си жена, който цял живот се е подвизавал като гастарбайтер из Европата, къде е бил найдоволен да работи и живее и очаквах да ми отговори, че в Англия или Германия, той ме хвърли в тъч, като каза, че най-добре се бил чувствал в Коми по времето на Съветския Съюз! А бившата ми жена и чичо ù, естествено, са прости турци от селата около Сливен и последният не може да бъде упрекнат в русофилство! Докато чета писанията на Заркова, баща ми носи някакво писмо от РПУ Сливен. Както може да се очаква, пак става въпрос за пари … Пътувайки до града на стоте войводи и обратно, съм навъртял три глобички за близо двеста лева, заснети с тайни камери, защото съм бил минал с по 60 километра в час на места, където трябва да мина с по 50 километра. Знаех си, че трябваше да пътувам по селските пътища! Но нищо, това да е проблемът. Пък и КАТ отдавна се превърна в търговско дружество и ако 97 си платя глобите веднага, ще имам значителна отстъпка. След малко ще ида да свърша и тая работа. Нека само да видя колко са новите случаи със заболели за деня … Цели шестдесет – два пъти повече, отколкото когато още не бяхме „победили” вируса. Очевидно той не си отива, напук на тези, които твърдят (вместо да си гледат филологията), че вирусите умират в топлото време, на онези, които твърдят, че вирусът ще си иде независимо от времето само защото му е дошло времето да си иде или заради стадния ни имунитет, и напук на онези, които смятат, че въпреки очакванията нашето мутренско правителство и щабът на Швейк се справят много добре със ситуацията в сравнение с другите еврогейски (не е грешка!) държави. Ама те не отчитат, че ние всеки ден ядем киселото мляко, което нашите прадеди са измислили, напук на твърденията на гърци, турци, албанци и румънци, че и в техните държави се прави кисело мляко. Според мен тоя вирус, както е тръгнало, всичките ще ни скочи, пък който оживее, ще оживее, а който пукне, ще пукне. Каквото сабя покаже … 98 РАЗПИТ За да не му доскучае животът, човек трябва да си намира все нови и нови удоволствия, с които да го запълва. Преди години Ози Озбърн беше казал в едно интервю: „Пил съм всякакъв алкохол, няма наркотик, който да не съм опитвал, бил съм и с няколко жени. Но нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитвам, когато излезна на сцената и публиката запее в хор заедно с мен!" Аз не мога нито да пия, нито да пeя, за взимане на наркотици да не говорим, поради което си останах обикновен даскал, макар че съм виждал колеги да се насират от пиене и после да отиват на работа. Срам ме е да излизам и на сцена, поради което не ставам и за ректор. Особено пък да се разплача на нея, като ми свърши мандатът! Баща ми ще се откаже от мен. Затова в последните години открих за себе си едно своеобразно мазохистично забавление – да се ебавам с тези, които стоят, или поне си мислят, че стоят, над мен в йерархията, или пък с представителите на закона, които си въобразяват, че щом носят пищов на кръста, са извънземни. Седя си, примерно, в полицейския участък, който за разлика от работното ми място се отоплява, и давам показания. Защо съм напсувал тоя, защо съм погледнал накриво оня, защо съм скръцнал със зъби на третия, защо съм изръмжал на шефа си, вместо да се уплаша от него, и така нататък. Срещу мен седи следователят и се опиянява от мисълта, че след малко ще ме схруска като пържен картоф. Защото за следователите няма по-голяма наслада от това да хрускат такива отворковци като мен, които на времето не са пожелали да станат полицаи, понеже презират професията им. Гледа ме изпод вежди и се чуди от коя страна да ме захапе, предвкусвайки удоволствието от агонията ми, без да знае, че на мен изобщо не ми дреме от случката и на свой ред си мисля веднага ли да почна да се дразня с него, или да изчакам малко, та кефът ми да бъде поголям. В момента обаче не се намирам в конака на разпит, а съм вече направо в съда. И понеже съдийката предварително е запозната с лошите ми навици, открива съдебното заседание с думите, че ако се държа непристойно в залата, освен всичко друго, ще ме глоби. Усещат гадовете високомерието ми и презрението ми към тях и много им се иска да ме сложат на място. А 99 на мен продължава да не ми дреме, защото знам, че съм прав и не съм извършил това, в което ме обвиняват. И макар че няколко пъти са ме пердашили здраво с юмруци, точно словесен двубой не ми се е случвало да губя никога през живота си. Не съм никакъв ангел, но в конкретния случай наистина съм невинен. И целият град го знае, включително корумпираният следовател, който ме разпитва, и съдийката, която стои срещу мен. Което не ù пречи в един момент да ме смъмри: - Подсъдимият, когато говорите, не зяпайте прозореца, а уважавайте съда и гледайте мен! Наричали са ме по много начини. Точно преди да стана асистент, едно лято работих като товарач на бали в селска кооперация. Там ме знаеха като Даскала, защото още бях учител. А преди да замина на лекторат в чужбина, когато вече бях станал доктор по филология, цяла зима цепих дърва в една частна фирма в дните, когато нямах лекции. На въпросното място пък станах известен като Доктора. Мисля си, че сега, ако пак се хвана на някоя подобна работа в свободното си време, може и за президент да ме изберат и след това да ми остане прякор Президента. Не обръщам голямо внимание на прозвищата, които ми лепват, защото доста отдавна, още от трети клас в училище, ме бяха нарекли Професора и сега вече никакви даскали, доктори или подсъдими не могат да ме впечатлят. - Госпожо съдия, изобщо не зяпам прозореца, а нарочно съм се обърнал към машинописката, за да може да ме чува по-ясно. Освен това досега Ви гледах право в очите и няма да има проблем да продължа да Ви гледам. Вие сте симпатична жена … Адвокатът ми подскача, изненадан от неочакваната ми и необсъждана предварително реплика, а съдийката, която всъщност е госпожица, хем се изчервява, хем се засяга, но само изрича многозначително: - Хм, добре! Въпреки оптимизма на отбора ни, нещата в един момент не тръгват в благоприятна за мен посока. Появяват се хора, които не съм виждал никога през живота си, но обясняват в съда как на еди-коя си дата, в еди-колко си часа и еди-къде си са ме видели и чули да заплашвам с убийство тези, които ме съдят. Аз също си имам свидетели: познатата ми, на която се опитах да помогна и заради която сега съм в съда, и баща ù. 100 Вуйчото обаче отказва да дойде като свидетел, защото го е страх, и то с основание, че може да пострада. Което не го оправдава в очите ми. Днешното заседание приключва и излизаме от съдебната палата. Адвокатът ми ме моли да го почакам, докато изпуши една цигара. Стоим на тротоара на улицата срещу съда пред офиса му и наблюдаваме хората от групата на противника, които разговарят и махат оживено с ръце на около тридесет метра от нас. В същия момент виждаме как край тях минава следователят, който ме разпитва по време на дознанието, и най-приятелски поздравява типовете, които се опитват да ме опандизят. Или най-малкото да ми вземат парите и да ме злепоставят. Разговарят няколко минути помежду си и хвърлят злобни погледи към нас. Явно този път, колкото и да се опъвам, ще се срина в калта … - Адвокат Плачков, – казвам на защитника си – до гуша ми дойде от тая скапана държава. Ако сегашната история някой ден свърши благоприятно за мен, ще те помоля да ми съдействаш в основаването на политическа партия. В противния случай най-вероятно ще стана партизанин и ще хвана гората. Адвокатът ми, с когото си допаднахме заради характерното и за двама ни чувство за хумор, а и заради други неща, се усмихва и не казва нищо. По принцип съм свикнал винаги да очаквам най-лошото, пък ако се получи обратното, добре … Напоследък по разбираеми причини гледам много филми за живота в затвора – и художествени, и документални. Особено ми харесва поредицата на Лари Лоутън – бивш крадец на бижута, най-известния в Съединените щати, който докато излежава присъдата си и след това, се бори с ерозиралата и нечовешка американска наказателна система. Връзвали са го с вдигнати към тавана ръце и надзирателите са пикаели в лицето му, храчили са в храната му всеки път, преди да му я поднесат за обед или вечеря, спирали са водата в тоалетната му, за да се напълни догоре с изпражнения, прибирали са писмата, които изпраща и получава, но човекът не се е предал. Значи и аз няма да се предам, защото също като него се боря със системата. Засега все още отвън. Каквото и да стане. 101 Също така чета спомени на друг мъж, прекарал 40 години от живота си в американските затвори. Повече от половината от тях – в най-опасния. Толкова жесток, че когато влизал първия ден в него, самият надзирател му дал самоделен нож, за да се отбранява от останалите затворници. Всеки ден някой пандизчия бивал наръгван от някого, но нашият човек оцелял там 24 години и си спечелил прякор Звяра. Същият казва, че ако в затвора позволиш на някого да те обиди, всички ще започнат да те обиждат. Ако позволиш на някого да открадне твоя вещ, примерно слушалки за компютър, всички ще започнат да те крадат. Ако позволиш на някого да те шиба отзад, и останалите ще започнат да те шибат. Затова непрекъснато трябва да се доказваш. Щом някой ти открадне слушалките, наръгваш го, иначе минаваш за страхливец и става лошо. Тази система много ми напомня за мястото, където работя. Само че при нас гейовете не стоят на най-ниското ниво в йерархията, а обратно. Изведнъж нещо ми просветва. Вдигам телефона и звъня на познатата си, заради която нагазих в тази неприятна история. - Здрасти. Беше ми казала, че веднъж, че докато с дъщеря ти сте играели баскетбол, един от тези, дето ме съдят, е дошъл да ви заплашва на игрището и съседът ти е видял всичко, като отивал да хвърля боклука. - Така беше, даже и в полицията даде показания човекът … - По дяволите! Защо не си ми казала за това? Най-малкото може да изискаме протокола от разпита! А той дали не би се съгласил да дойде в съда и да свидетелства за случката? - Не знам. Трябва да го питам. Но да знаеш, че за него се 102 говорят всякакви неща – бил алкохолик, наркоман и не знам какво още … - Ами те и за мен говорят всякакви простотии. Обади му се и го питай, моля те. Ако дойде в съда, ще съм му благодарен до края на живота си. И тук става това, което никой не очаква. За разлика от вуйчото на познатата ми, съседът ù с „лошата репутация” се съгласява да се яви в съда и да разкаже под клетва какво е видял. Отново сме в познатата ми до болка зала. Новият ми свидетел е натурален тип, без всякакви преструвки и театрални наклонности, който говори, което му е на езика. Обяснява пред съдийката каква е била работата и изведнъж се оказва, че хората, които се опитват да ме изкарат престъпник, хич не са цвете за мирисане. Докато разпитват човека ми, агитката на противниковия отбор, която на предишните заседания шумно изразяваше чувствата си в съдебната зала, сега изведнъж се умълчава. Дори двамата противникови адвокати, заради едновременното присъствие на които започвам да се чувствам като Ал Капоне, мълчат и не знаят какво да кажат. Обвинението започва да прилича на натоварен догоре с камъни камион, който с мъка се изкачва по баира и всеки момент ще спре. Накрая, колкото да наруши тягостното усещане в залата, адвокатката на опонентите ми задава доста безсмислен въпрос на свидетеля ми: - А Вие участвахте ли в играта на баскетбол? – сякаш има някакво значение дали човекът е играл, или само е стоял отстрани и си е бъркал в носа. - Дали съм участвал в играта? Само леко и неангажиращо! – 103 казва нашето момче с възможно най-невинната физиономия, която може да направи, сякаш това е въпрос от изключителна за изхода на делото важност. – Пуснах два паса и после, когато това, за което разказах, се случи, се прибрах вкъщи … Фразата „леко и неангажиращо” е изказана по такъв начин от неочаквания ми спасител, че ние с адвоката ми тактично извръщаме лицата си настрани, за да не види съдийката, че се хилим без глас. Но самата тя пуска лека усмивка по лицето си, която не остава незабелязана от мен. Още когато се забърках в споменатата каша, предполагах с много голям процент сигурност, че ще се стигне до съд. Но понякога нещата се развиват така, че е въпрос на чест да рискуваш, и ако у теб съществува дори капчица от въпросното чувство, не бива да отстъпваш назад. Всичко започва с разпит в полицията. Инспекторът, който трябва да ме разпитва, в началото се прави на печен и казва на познатата ми да му се обадя по телефона, за да си уговорим час за среща. Обаждам се и казвам кой съм. - Срещу Вас има подадена жалба. Трябва да дойдете, за да поговорим – ми казва човекът. - А някой ще ми плати ли разноските? – питам. – Все пак от Пловдив до Видин не е толкова близо. - Срещу Вас са подали жалба, господине, не Ви каним на банкет! Трябва да дойдете, затова ми кажете кога в близките десетина дни може да го направите! Пък ако желаете, мога да Ви пратя официална призовка с избран от мен ден и час. Щял да ми прати официална призовка! Нещастник! - Ами ще дойда, няма да избягам от страната! Само се питам, ако още десетина души решат да подадат жалби срещу мен само за да ми губят времето, пак ли ще съм длъжен да идвам ... Отивам при него след седмица и влизам в кабинета му. - Чували ли сте за мен? – пита следователят, който навярно 104 има амбиции някой ден да сложи каскет и да седне на високо прокурорско място, измъквайки се от гадната провинция, в която ще ходи само за да имитира борба с битовата престъпност. - Не. А Вие за мен? Прави се, че не ме чува, и продължава: - Вероятно знаете защо сте тук? – започва служителят на закона. Знам, естествено, обаче решавам да се пошегувам: - Сигурно е нещо, свързано с бахайската ми дейност … Който е чел другите ми разкази, се досеща за какво става въпрос. Нарочно поглеждам ченгето в очите, за да се насладя на ефекта от думите си. Той, естествено, е запознат с досието ми и също разбира смисъла на шегата ми, но не с развеселява от нея, а напротив. - Вижте какво, … - … доцент еди-кой си – добавям аз, защото вече ми е ясно колко много се дразнят от научни звания такива комплексари и как постоянно се опитват да не ги споменават, за да ме унижат. - Добре, доцент еди-кой си, може да сте доцент, но сте тук, за да Ви разпитвам във връзка с евентуално извършено от Вас престъпление. - В случая „евентуално” е много важна и съществена думичка. Ако евентуално (натъртвам на последната дума) сте гледали полицейски филми, трябва да знаете, че всеки е невинен до доказване на противното. Пуякът срещу мен без малко не подскача от злоба и ми казва сърдито: - Аз да не Ви приличам на клоун? Внимавайте как говорите с мен! - А аз да не ви приличам на някой овчар от видинските села? Как точно говоря с Вас? Обяснявам Ви азбучни истини, които трябва да са Ви по-ясни, отколкото на мен. Дошъл съм от майната си тук заради една глупост, а аз съм изключително зает човек, затова давайте по същество! 105 Свършваме разпита, човекът пише и ми показва протокол, пълен с толкова много правописни грешки, че чак ми става неудобно, докато го чета. Подписвам го, казвам „довиждане” и потеглям за вкъщи. Нещо инстинктивно ми подсказва, че на тоя не му е чист косъмът, както и ще се окаже. Прокурорът отказва да образува дело по случая. Не защото е уверен в невинността ми, а защото това е стандартната процедура дори ако бих бил виновен, освен ако не преча на някого да краде огромни суми. Затова срещу мен се започва дело от наказателночастен характер, а останалото общо-взето го знаете. С изключение на това, че до края на делото поне още десетина пъти пропътувам същия маршрут в продължение на година и половина. Моята работа впрочем е същата като на този перко, дето се опитва да ме уплаши. Някои я наричат „езиков детектив” – опитвам се да открия как е се е случило нещо в езика, което досега е било неизвестно. От време на време правя разкрития и в други области. Като например да намеря някоя своя бивша студентка или ученичка, от която имам добри спомени. Естествено, правя го с изключително мръсни помисли и намерения. Понякога и в тази си дейност се оказвам изключително добър. Колкото и да мразя полицията, понякога я ползвам за осъществяване на користните си подбуди. Понеже при мен учат много полицаи. Да ми помага да откривам и записвам бабички, които още говорят на диалект, е наймалкото, което мога да изкопча от народната милиция. Случва се да ги карам да ми намерат телефонни номера на определени жени, да им искам справки за собственичките на определени леки автомобили и прочее. Веднъж търсих следите на една своя бивша студентка, родена в село Тясно дере, Момчилградско, с помощта на полицията, КАТ и ДАНС едновременно (половината дансаджии ме следят, останалите работят за 106 мен). Трите институции с общи усилия стигнаха донякъде и по-нататък удариха на камък. Но аз не се отказах, а продължих да ровя, докато не открих, че въпросната красавица се е маскирала във фейсбук под името на майка си с една своя снимка от детските години. Излезе, че съм по-кадърен от всички споменати структури в страната, взети заедно. Ама със студентката не ме огря. Не ми даде телефонния си номер, само поиска моя от куртоазия и никога не ми се обади. Като споменахме ДАНС, се сетих за случай със свой студент от тази институция. По принцип не се заяждам с хората, които работят в споменатите по-горе три организации. Освен ако не започнат да ми се келешат и да се правят на важни. Едно полицайче, например, обичаше да идва с униформа в университета, макар това да е забранено. Първите два пъти само на шега протягах ръце към него всеки път, щом влезеше в аудиторията за лекции, и го питах дали не е дошъл да ми сложи белезници и да ме арестува. Третия път ми писна и го изгоних. Та споменатият дансаджия беше от същия тип хора. Веднъж ме намери вкъщи, за да си вземе подпис в студентската книжка само да ми покаже, че службата му позволява да разбере къде живея и много други опасни за мен неща. После, в четвърти курс, не искаше да идва на учителска практика, което преля чашата на търпението ми и го наритах пред всичките студенти, като го заплаших, че ще го скъсам, ако още веднъж пропусне да изнесе урок. Накрая влезе в пътя и когато практиката свърши, му зададох въпрос дали ще се държи лошо с мен, ако някой ден случайно попадна в ареста при него. Отговорът беше успокояващ: - Не, господине. Всеки ден ще имате боза и баничка от мен. По принцип хората, с които съм постъпвал строго, ме уважават много повече от онези, но които съм правил добро. В други случаи се оправям и без органите на реда. Като бях още млад учител, на около 27-28 години, много харесвах една ученичка в единадесети клас, на име Павлина. Не ù преподавах, защото беше в немската група на класа си, а аз бях учител по английски. Така и не се престраших да направя нещо по въпроса, а на следващата година не ми подновиха договора. Други момичета ме сваляха брутално дори в час, но аз си въздишах по Павлинчето и лапах мухи. А какъв поглед имаше девойчето! Когато се разминавахме по коридора и ме погледнеше, краката 107 ми омекваха и забравях и английски, и манглийски. След като се разведох след много години, реших да потърся някогашната си любимка и дълго не знаех как и къде. Докато не се сетих, че може да има фейсбук група с бивши учители и ученици от въпросното училище, където работих една година и което вече не функционира. Предположението ми се оказа вярно. Станах член на групата, пуснах една стара снимка със себе си като учител в нея и после разгледах внимателно всеки профил, който беше я харесал или поне видял, както и фуйсбук контактите му, докато за пореден път не намерих, когото търсех, но пак ударих на камък. Оказа се, че имам общи фейсбук приятели с Павлина, от които поисках информация за нея, но за съжаление разбрах, че се беше омъжила само преди половин година. Както винаги, пак закъснях. Колкото съм ларж като доцент, толкова по-взискателен бях като учител. Но щом не мъчех учениците с контролни и спрежения на глаголи, в часовете падаше голям смях, когато се шегувах с тях или като играехме на канадска борба. Имаше говеда, които на ръст бяха два пъти колкото мен, и всеки час искаха да си премерят силите и да ме съборят пред съученичките си (oткакто се помня, по незнайна причина всички неистово желаят да ме смачкат или унижат по някакъв начин). Никой не успя, за разочарование на последните, а аз наливах масло в огъня, като казвах на победения дванадесетокласник: - Не тъгувай. Не е срамно да загубиш от Поразяващата ръка! Само в съседния клас, на който не преподавах, имаше един извънредно едър и силен дискохвъргач, който ме победи. Паднах и в последната си среща, когато в края на месец май фотограф от града дойде да снима абитуриентско видео със завършващите ученици и решеният на всяка цена да ме победи противник след дълго напъване просто се отпусна с цялото си тяло към земята и свали ръката ми, с което се увековечи на лентата. М-да … Спомените са хубаво нещо, освен ако не отиваш да те съдят. А аз не само точно там отивам, но и това вероятно ще бъде финалното заседание на съда. Така и се оказва. Докато пътувам, слушам радио. Татяна Дончева дава поредното си интервю. „Хиени, надушили слава” – сещам се за един свой стих. Хиена е, но казва истината. Че ГЕРБ нямаше да се задържи на власт десет години, ако по-голямата част от интелигенцията (бих добавил от себе си – противно на всякаква логика), не подкрепяше 108 мутренско-милиционерското управление. Защото явно на така наречената „интелигенция” ù харесва в страната да има управление на мутри и на милиционери. Тоест на такива, които тормозят хората, и на такива, които се поздравяват с първите пред съдебните палати, вместо да ги вкарват в затвора. Дончева добавя, че ако Алеко Константинов бил жив, сега би написал още по-зловещо произведение от „Бай Ганьо”. Не е беда обаче, че Щастливецът вече не е сред нас, понеже аз свърших тази работа вместо него, довършвайки академичните си разкази. Не пожелавам на никого да му се наложи да влиза в съдебна зала и особено да изживява минутите на очакването, преди съдията да произнесе окончателната присъда. В такива моменти излизам от тялото си и сядам някъде встрани от себе си, като страничен наблюдател на собственото си аз. Все едно че ме няма. Секунда, пет, десет… Затварям очи и само след миг чувам вълшебната думичка: „Невинен!” Въпреки всичко, съдийката излиза мъжко момиче и отсъжда справедливо. Поне от моя гледна точка. Което е важното в случая. Макар да съм очаквал да чуя точно това решение на съда, не мога да не съм развълнуван. Отново ще го духат всички, които трепетно очакват да се проваля с гръм и трясък. Поне до следващия път … С адвокат Плачков пак стоим на същото място пред офиса му срещу съда и той пуши цигара, а аз се радвам на доскоро застрашената си свобода. - Е, доценте, сега какъв ще бъде следващият ти ход? Към Балкана или ще правим политическа партия? Усмихвам се и му казвам: - Не знам за теб, но аз съм като парцал. Нека малко да си почина, а после ще видим. Пък и една студентка ме покани на среща утре. За последното се шегувам, но той, макар да усеща шегата ми, пита: - И смяташ ли да отидеш? Имитирам физиономията на свидетеля си, който ме измъкна от калта, и отронвам небрежно, подражавайки и на изказа му: - Само леко и неангажиращо! При което и двамата избухваме в гръмогласен смях. 109 ПЕРО И КРЪСТ - Браво на теб! Всичките ги удари в земята! – репликата е на колегата Хаджипетров, с когото седим в катедрата и си приказваме през междучасието. А поводът, по който я изрича, е този, че след като защитих успешно дисертацията си и по този начин бръкнах с пръст в задниците на разни Феи, Червени шапчици, Тигри и прочее, сега заминавам на лекторат в Китай, което ги довършва окончателно. Това е стара моя мечта, но хората ги е яд на мен главно заради парите, които ще спечеля, а не защото ще видя свят и ще науча много неща. Казах на някого каква ще бъде заплатата ми там, а на другия ден целият университет вече я знаеше и усилено смяташе колко ще забогатея, ако стоя там една, две, три, не дай си, боже, четири години … Моя позната доскоро обичаше да се майтапи с мен, като за нещо, което според нея не мога никога да постигна, ме питаше: - Това, след като идеш в Китай, ли ще стане, или преди това? Но сега не само тя замлъква, а дори и жена ми, която след сватбата ни се изсмя презрително, щом ù съобщих, че някой ден ще я заведа на далечно екзотично място. Целта ми обаче не е да ви говоря за Великата китайска стена, макар че ще я спомена и нея, нито за Китайско море, а за едно светило в областта на науката, което същевременно носи духовен сан и си е поставило за цел да придобие всичката земна и небесна слава и на този свят, и на другия. Въпреки че на един божи служител не подобава да се блазни от такива неща, а да служи смирено на Бог и да помага на хората. С въпросния човек се срещнах в Пекинския университет за чужди езици, където заедно работехме в Катедрата по гръцки и български език (още пазя като скъп спомен от престоя си там едно горнище на анцуг, на чийто гръб гордо се мъдри надпис Department of Greek and Bulgarian Studies, а на рамото му има емблема на университета). Защото споменатото лице беше грък, или поне се представяше за такъв, и преподаваше на китайците езика на Омир, докато аз ги учех на български. Никога не съм виждал повече суета, събрана на едно място, отколкото у отец Стефанос. Злите езици говореха, че в младостта си човекът имал проблеми със закона, поради което, за да не иде в затвора, се бил принудил да сключи тайно споразумение с 110 гръцката Държавна сигурност и да ù доносничи, което би му се удавало подобре, ако го прави прикрит с расо. Както и да е. Отец Стефанос си беше поставил амбициозната цел да се развива на три фронта. Единият, естествено, е религиозното поприще, като попът си мечтаеше да стане православен епископ на цял Китай. Може би се питате какви са тези православни, дето се прескачат из Китай, че да си имат дори епископ. Грешите, в Азия е пълно с руснаци и украинци, повечето от които са религиозни и редовно ходят на неделните служби. А като има пет или шест православни храма в една такава голяма държава, ето ви вече и цяла епископия, макар че само в София сигурно има повече църкви! Втората цел на преподобния Стефанос беше да стане известен учен. За целта той неуморно пишеше книги. Злите езици казваха, че по-скоро други хора му ги пишат, а той само си плаща за тая работа, но светът е пълен с хейтъри, на които не бива да се обръща внимание. За ужас на феите, тигрите и останалите като тях, стоях в Пекин цели четири години. През това време имах рядката възможност да видя с очите си как отец Стефанос периодично и за отрицателно време прехвърля ново академично стъпало и от асистент по гръцки език, през първата година от престоя ми, в края на четвъртата година, малко преди да си тръгна, се сдоби с професорска титла и докторат по теология, които бяха подплатени и с епископски сан. Вече имах сериозно основание да се гордея, защото делях един кабинет със самия православен пастир на цял Китай, на когото в храма почтително целувах ръка, а в университета си говорехме на „ти”. 111 Третата цел, или по-скоро хоби, на бъдещия светец беше известността. Напук на всякакви църковни и морални норми на поведение, човекът правеше всичко възможно за него да се пише по вестниците, да го показват по телевизията и името му да не слиза от хорските уста. На всеки празник измисляше по някой необичаен номер, с който да привлича вниманието на обществото. Ту на Йордановден ще се спусне с делтаплан от Великата китайска стена в студените води на река Хуанхъ, за да извади кръста, ту на Коледа ще отслужи съвместна литургия с главния мюфтия на Уйгурския автономен район и с тибетския Далай Лама, ту нещо друго. С мюфтията и с ходжите отецът си имаше трайно приятелство. Всеки ден, минавайки по площад Тянънмън, го виждах да пие кафе в компанията на някой от местните молли и будистки свещеници, заедно с изключително корумпирания кмет на Пекин, по чиято идея беше създадено пекинското водно гледало с тайната цел да се откраднат няколко милиона китайски юана и да се разпределят по различни джобове. Това ме накара сериозно да се зачудя дали между тях няма някакъв по-особен вид приятелство. Имайки щастието да работя бюро до бюро с такъв изключително умен и способен колега, аз бих бил голям глупак, ако не бях се възползвал от подобна възможност, за да напредна в науката. Веднъж отецът, за когото се говореше и че нощем обикаля с металотърсача гробниците на древните китайски императори и намира разни ценни предмети, които после продава на руската мафия, ми довери шепнешком, че е открил някакъв стар надпис. И че ако успеем да го разчетем, ще станем много известни, а може би и богати. Понеже темата на дипломната ми работа, докато следвах в университета история на династиите Хан и Мин, беше именно разчитане на такива надписи, аз се навих да дешифрирам древните йероглифи и го направих успешно. След което Стефанос ме подпита внимателно дали не бих се съгласил да му продам дешифровката на надписа, сякаш той самият го е разчел, срещу една скромна екскурзия до Япония, включваща и среща с гейши. Но аз си имам един принцип: „Пари деля, слава – не!” (макар че още съжалявам за гейшите). И му отказах, което страшно разсърди съкатедреника ми, и за известно време същият спря да ми говори. Подобре, защото дотогава всеки ден само ми обясняваше колко велика е гръцката култура в сравнение с българската. Естествено, аз съм интелигентен човек и ми е ясно, че в културно отношение съседите са доста по-напред от нас с материала. Ама като ти го повтарят постоянно, става досадно. Както и да е. За втори път. 112 Срокът на лектората ми изтече, върнах се в Бананистан, пардон, в България, появи се детето ми, станах доцент, после се разведох и така нататък. Тръгнах да изучавам българските диалекти в страната и ги изучих. След това хукнах и по чужбина: Украйна, Молдова, Румъния, Сърбия, Албания, Турция, Гърция … И ето ме сега в едно помашко селце в Северна Гърция, заедно с един студент, когото съм взел като спътник. В предишното село нямахме късмет, защото хората не бяха общителни и не искаха да говорят с мен. Поради което тук решавам да използвам нов подход. Селцето е съвсем малко – десетина къщи, половината празни, на един стръмен склон. Няма магазин, веднъж седмично с микробус карат хляб и други стоки от първа необходимост. Хората са тотално подивели. Питам ги дали онези от правителството на Гърция знаят за мизерното им съществуване. Отговарят ме, че знаят, защото министрите понякога идват на лов в тези диви краища. Но това става после. Сега чукам на вратата на една къщурка и отвътре се показва стар помак. Изглежда дружелюбен. Малко зад него стои жена му. Поздравявам ги и започвам по нова методика. - Ингьо, – обръщам се към бабата (тоест „лельо”) – имаш ли някаква работа за вършене да ти помогнем? Ако беше родена и израснала в България, старицата вероятно щеше да ни помисли със студента за членове на местната тимуровска команда, защото в някои части на Родопите времето е спряло и тя можеше и да не знае, че социализъмът си е отишъл безвъзвратно. Ама тук е Юнанистан и ингята силно се зачудва на предложението ми. - Кина ша иштите, ако ми свършите работана? – намесва се и старецът в разговора. Тоест какво ще искаме в замяна на помощта си. - Нищо, дядо. Ша черпиш адин чай и малко ша си полафоваме. Ще си поприказваме за старите времена. - Видиш ли ония дърва? – добавя старецът на своеобразния си родопски диалект, като сочи с пръст едно равно място надолу по баира в двора си. Пренесете ги тук горе и тогаз ще си приказваме, колкото искаш. Посочените дърва се намират десетина метра по-надолу и не са обикновени трупчета за рязане, а огромни кютюци и пънове с неправилна 113 форма. Звучи доста обезсърчаващо, но не и за човек като мен. Поглеждам въпросително към студента, който е два пъти по-едър, отколкото съм аз. Бивш борец. Той обаче прави болезнена физиономия, защото също страда от хемороиди, само че в по-лош стадий. - Както искаш, – казвам – сега или никога е моментът да си свърша работата тук, както пише в дебелите книги! Спускам се долу, хващам един пън и започвам с тласъци и на почивки да го качвам по склона. След като повтарям операцията, Сашо, така се казва студентът, се престрашава и започва да ми помага, като поема пънищата отгоре. След половин час и последният кютюк без малко ще се окаже преместен на нужното място, когато изведнъж се подхлъзвам и изпускам от ръцете си огромното дърво, което започва да се търкаля надолу, разкъсва плетената ограда и с всеки метър набира плашеща инерция. Изтръпвам, защото долу, на стотина метра, виждам две къщурки. Ако пънът блъсне човек, ще го направи на кайма, а ако се удари в някоя от къщичките, те ще станат на парчета. Затварям очи и с ужас чакам да чуя ужасяващия звук от сблъсъка. За късмет превърналото се в метеорит дърво не засяга никого и нищо, а благополучно се пльоска в реката, която тече в ниското. Допълзявам горе при домакините и лягам смъртно уморен на една импровизирана скамейка, като само се завивам с горнището на анцуга си, защото съм потен, а в планината е студено и лятно време. Такъв зор от казармата не съм виждал Двадесет минути дишам учестено, гърдите ми без малко да се пръснат и черни кръгове минават пред очите ми. Постепенно бавно се съвземам и се изправям. Възрастният мъж и жена му ме гледат с учудване, като местят недоверчиви погледи от дървата към мен и обратно, а после и към дрехата, с която съм се наметнал. - Е, дядо. Дай сега да пием по един чай и да ми разкажеш нещо за времето, когато си бил млад. - Добре бе, момче, ще говорим, колкото си искаш, ама първо ми кажи откъде имаш тоя анцуг. Старецът сочи с пръст надписа Department of Greek and Bulgarian Studies и емблемата на Пекинския университет за чужди езици. 114 - Дълга история, дядо. Ако си чувал за Китай, преди седем-осем години работих там. Оттогава ми остана тая дреха. - Че ти тогава трябва да познаваш и сина, бе! Той също бачкаше там и има такъв анцуг. - Не думай, бе? Майтапиш ли се? Кой е синът ти и какво работи в Китай? - Е-е, момче. Синът беше голяма работа. Православен епископ на цял Китай! Ама сега е в затвора. - Какъв епископ, бе? Какъв Китай? Вие нали сте помаци? А епископът на Китай е грък. - Ох, помаци сме, разбира се, ама синът си смени вярата и направи кариера, като се преструваше на грък в Китай. Докато китайците не го хванаха да краде църковни пари. Той си мислеше, че там е като при нас и щом си с расо, дори да те хванат, ще ти простят. Ама се оказа, че момчето ми и малко шпионин си пада, та ония с дръпнатите очи го окошариха. Със Сашо се споглеждаме, защото докато пътувахме насам, и той ме беше попитал що за горнище на анцуг нося, та се наложи да му обяснявам подборно цялото си китайско приключение. Без да искам, за пръв път в живота си се прекръствам съзнателно. До този момент се бях кръстил, правейки се на набожен, само в православната църква в Пекин, където отец Стефанос ме молеше да ходя от време на време, пък аз не можех да му откажа, защото работехме в един офис. 115 ДО ОДРИН И НАЗАД Печелим дълга и уморителна гражданска война. На мен ми стига, че бъдещата Фея на оценяването просто не успява да стане директорка, но съотборниците ми смятат, че и аз трябва да получа своя дял от плячката под формата на ръководител на катедра, отговорник за проектната дейност и координатор за обмена на студенти и преподаватели по програма „Еразъм”. Първо го приемам като комплимент, после разбирам, че просто някой трябва да опъва каиша и този някой вече съм аз. Което не ме бърка, защото от работа не се плаша. - Ти сега сигурно ще правиш много грешки, докато се научиш да бъдеш добър ръководител, – ми казва една уж по-опитна колежка – но не се притеснявай, аз ще ти помагам! Поглеждам я учудено, но нищо не възразявам. Няма смисъл, нека делата говорят, а не думите. Започвам да търча насам-натам и да върша работата на тоя или оня, наред с другите си отговорности. Някои дори започват да си мислят, че сигурно са ме назначили за заместник-директор, щом се нагърбвам с толкова много неща. Хората са казали, че е по-добре да ти се случи това, което ти мислят душманите, а не, което ти мислят своите, защото врагът винаги се опасява, че си по-добре от него, а близкият се страхува да не пострадаш. Така е и сега, но завистниците не знаят, че се блъскам за сто лева отгоре. Няма значение. Важното е, че от няколко години търся начин как да прескоча до селата на нашенските помаци в Европейска Турция, а ходенето по „Еразъм” до Одрин е чудесна възможност най-малкото да ида и да разузная положението. Досега никой от колегите не е участвал в споменатата програма. Причините са различни, но мен те не ме интересуват, защото ако искам да успея с ходенето още тази пролет, трябва да се задействам максимално бързо. Разполагам само с две седмици, едната от която е за приготовление, а другата ще бъде отделена за самото пътуване и престоя в Турция. Длъжен съм да попитам дали и някой от колегите не желае да участва в обмена, защото иначе може да кажат, че злоупотребявам със служебното си положение. За мое щастие само една колежка, която по-нататък ще наричам просто К., изявява желание да пътува, което ме радва изключително, понеже местата са две – тоест ще се класирам и аз. Когато ме направиха ръководител на катедра, 116 реших да предложа същата персона за секретар, защото имах нужда от помощник. Новият шеф обаче не я обичаше и трябваше да вкарам доста дипломация, докато го убедя да се съгласи. Оказва се, че момичето цял живот си било мечтало за подобна длъжност и сега умира от кеф. Започва да се хвали навсякъде, а аз гордо се тупам в гърдите и казвам: - Виждате ли, аз не съм само Този, който опъва каиша без пари, но и Този, който превръща мечтите на хората в действителност! Иначе казано, сдобивам се с две нови индиански имена. Имам едно условие, без което няма да позволя на К. да тръгне с мен към Ориента. Понеже мразя всякакви сплетни и интриги, я задължавам да се помири с друга колежка, с която не могат да се понасят. Помирението се извършва тържествено на стълбите пред университета. Двете си стискат ръцете под насмешливите погледи на чистачките, които са им гледали сеира много пъти, като се карат, и аз придобивам още едно индианско име – Този, който сдобрява хората. Настава денят, в който ние с К. се качваме на автобуса и потегляме за бившата османска столица. Спътничката ми е въодушевена, говорим си за наука, за книгите, над които работим в момента, и за бъдещите си творчески планове. Пътят от нашето градче до Одрин не е дълъг, затова скоро минаваме границата се оказваме в града, но не слизаме от пътуващия за Истанбул автобус, а продължаваме още няколко километра до огромния университетски кампус. И там започват проблемите ни. Тъй като е неделя, никой не ни посреща, както беше уговорено. Не е болка за умиране. Утре е понеделник и ще идем, където трябва. Важното е да се настаним в хотелчето на университета. То обаче се оказва пълно и се налага да търсим по-скъп хотел. И двамата с колежката сме семейни, но за икономия решаваме да спим в една стая, на две отделни легла. Мен не ме бърка, нея също. Големи хора сме, в края на краищата, и се радваме на доверието на половинките си. Няма да ги разочароваме! Как обаче мога да бъда себе си, ако не направя опит поне да се пошегувам с К., казвайки ù, че винаги съм мечтал да спя в една стая с нея. Тя ме срязва на секундата с едно рязко „Забрави за това!” и понеже има роуминг, звъни на мъжа си, за да му каже, че вече се е настанила в хотела, та да не се притеснява за нея (процедурата по-нататък се повтаря непрекъснато през два часа всеки ден през цялото време на престоя ни). Самата К. обаче очевидно започва да се притеснява 117 за себе си, но не заради моето близко присъствие, което по-скоро я успокоява. Жена ми страда от страхова невроза. От опит знам, че такъв човек се търпи до известна степен, ако живее по някакъв установен и непроменящ се дневен график, в който липсват резки промени и изненади. Но ако непредвидени събития нарушат графика, човекът с неврозата бавно започва да откача и състоянието му се влошава с всеки изминал ден. За моя неприятна изненада се оказва, че спътничката ми страда от същия синдром, дори в много по-голяма степен. И тепърва ще има да си патя цяла седмица, но още не подозирам чак колко много. Вярно е, че оттук-оттам съм подочувал разни обезпокоителни слухове за нея, но тъй като нямам навик да се заслушвам в клюки, не съм им обръщал внимание. Пък и толкова сладко си говорихме двамата в автобуса … В понеделника се явяваме в българската катедра на Одринския университет. Оказва се, че там работи на хонорар една моя бивша студентка. Чудесно! След малко се появява и човекът, който уж трябваше да ни посрещне вчера. Българин, някой си Недялков, търговски представител, живее от няколко години в Одрин и говори криво-ляво турски, като преподава и български на хонорар в университета. Поглеждам го кисело. Не ми харесва от пръв поглед, но няма значение. Седмицата, през която сме в Едирнето, е последната им учебна седмица преди изпитите. Малко трудно ще ни осигурят часове, но това също няма значение. Отговарям, че за нас е по-важно да ни дадат документ, в който да пише, че сме си изкарали необходимия брой лекции, а не дали в действителност сме го направили. Аз съм лесен, знам турски и веднага ме пращат в един курс, където на петнадесетата минута вече ставам любимец на женската половина, а момчетата се отнасят към мен най-малкото уважително. Колежката обаче е проблемна. Мисля я за оправна, хвали ми се как е ходила по библиотеки в Белград и къде ли не из Сърбия, а се оказва пълен въздух (явно там някой я е водил за ръчичка). Найнепредвидливо за лекциите си е приготвила на английски само презентации, а се оказва, че турските колеги в момента не разполагат с необходимата техника, с която да ги покаже на студентите, и К. увисва. Напрежението у нея расте, започва да се нерви и да отправя упреци към домакините ни, въпреки че постоянно я ритам под масата да не го прави. Първия ден ни изтърпяват криво-ляво. За да я успокоя малко, решавам да я 118 заведа на пазар из градската чаршия. Дотук добре. На втория ден обаче историята се повтаря, и то в още по-тежка форма. Турците са гостоприемен народ, но и тяхното търпение си има граници, особено по отношение на жените. Викам бившата си студентка настрана и ù обяснявам деликатно, че спътничката ми е малко … странна, та да го имат предвид и да ù влезнат в положение. Избутваме и вторника, а вечерта в хотела хич не ми е до еротични шеги, а компанията на К. определено започва да се превръща в бреме за мен и да ми тежи. В срядата ситуацията вече е извън контрол. Аз изнасям урок след урок, а Тази, която съм ощастливил с възможността да бъде секретар на катедрата ни, е забила нервно поглед в стената и чака отнякъде да ù донесат проектор, за да си направи презентациите. Поне вече не дразни комшиите, а само мен. Ръгам я с пръст в ребрата: - Хей, успокой се накрая! След малко пак ще идем в града. Не ми се ходи! Нали много се радваше, че ще дойдеш дотук? Вече не се радвам. Какъв ти е проблемът? Сляп ли си? Ти почти си изкара лекциите, а аз още не съм ги започнала. Няма да ми разпишат и подпечатат документите. - Абе ти луда ли си? Не виждаш ли, че хората се отнасят добре с нас и не ни правят никакъв проблем? Обещаха да ни дадат справка, че сме си взели часовете, а с тях в централния офис ще получим и печати. Кой освен мен ще знае, че не си преподавала тук? Не е по твоя вина. Дошли сме като на екскурзия, за която на всичкото отгоре ни плащат и от която ще ни останат доста пари. Пък ти мислиш за глупости. След малко ще ида до сградата на „Еразъм”, за да видя кога ще ни оправят документацията. Аз освен това имам и друга работа. Утре мисля да прескоча до едно помашко село с автобуса. - Моля? В никакво село няма да ходиш! Аз какво ще правя през това време? - Ще ме чакаш тук, какво може да правиш? Разхождай се из кампуса. - Из кампуса сама няма да тръгна! Страх ме е. 119 Не отговарям нищо, защото вчера в университета имаше студентски вълнения и пред очите ни студент хвърли камък по някаква кола, в която явно се намираше един от администраторите, срещу когото е насочен протестът им. - Добре де, тогава ме чакай в хотела. Не разбираш ли, че трябва да свърша и това. Не идвам дотук всяка седмица. - Първо свърши другото – оправи документите. Ако нещо ти се случи и не се върнеш, аз как ще се прибера в България, като не знам турски? Желязна логика. Но не това е основният проблем. Отивам до офиса и се оказва, че колегата, който трябва да подпише и подпечата документите ни, го няма. В стаята стои само секретарката му – красива като картинка бивша възпитаничка на Одринския университет с чудесен английски, на която явно ù се харесвам. - Откога сте тук? – ме пита. - От неделя. - Искаш ли да те разведа из града? Преглъщам мъчително и отсичам като последния глупак: - Благодаря ти, но вече го разгледах! – думи които още не мога да си простя. – Шефът ти дали ще дойде утре? - Не мога да ти кажа. Аз съм само секретарка. Сигурно съм единственият, който някога ù е отказвал, но сега не мисля за това, понеже в четвъртък необходимия човек отново го няма. Започвам и аз да се изнервям, с тази разлика, че когато съм нервен, става много лошо. - Виж какво, страшно си ми симпатична, но трябва да разбереш едно нещо. Ако шефът ти и утре не дойде на работа, а аз отида в България и заради него ме накарат да върна парите, с които съм дошъл, пак ще се появя тук, ще го намеря под дърво и камък и ще си взема лично от него сумата, която съм загубил! Момичето този път ме разбра много добре … 120 В петъчния ден никой не ни търси за нищо. С К. вече не си говорим. Предната вечер установих, че на своя глава е човъркала учебните проектопланове, които стоят в лаптопа ù, и е променила нещо, без да ми каже. Бесен съм. Хвалиха ми я като много трудолюбива и съвестна, но е своенравна и подла и отсега нататък ще я гледам с подозрение, докато съм ръководител на катедра. Явно е от хората, на които трябва постоянно да стоиш на главата, ако искаш да си сигурен, че ще свършат нещо, както трябва. Все пак я уведомявам: - Отивам до проверя отново за документите. Отдавна разбра, че няма да успее да си изнесе лекциите, и се примири, но страхът, че няма да успеем да си оправим документите, превърна неврозата ù в тиха лудост. - Предполагам, че ако там има някого, ще оправиш своите, а моите няма да погледнеш! - Стига дрънка глупости! – вече едвам я търпя. Но още само ден ми остава ... За щастие днес всичко е наред. Не знам дали заради моите заплахи, или заради нещо друго. Обаче няма значение. Хвърлям тъжен поглед на секретарката (не на своята, а на тази в местния офис на „Еразъм”) и си взимам довиждане с нея. Тя също ме поглежда жално, но това е животът … На всичкото отгоре не успях да отида по работа до никое село. Една провалена възможност! На сутринта отпътуваме. Прибирам се в хотелската стая и хвърлям документите на К. на леглото ù. - Заповядай! И да оставиш поне две минути роуминг за сутринта … Не ми отвръща нищо. Само рови из лаптопа си, докато аз си лягам. В два часа през нощта вече не издържам и почти ù изкрещявам: - Хайде, гаси лампата и заспивай. Заради теб и аз не мога да спя. - Нямам намерение да спя тази нощ. Сутринта може да се успя и да остана тук. 121 Иде ми да стана, да взема компютъра от ръцете ù и да го трясна в стената, но само се изправям и мълчаливо изгасям осветлението. - Ако искаш, спи, ако искаш, недей, но само да си светнала лампата, ще ти извия врата! Така минава последната ни нощ в Едирнето. Екшънът обаче продължава и на сутринта. Когато искам телефона на К., за да се обадя на шофьора на чакания от нас автобус и да го предупредя, че трябва да спре до кампуса, колежката ме сюрпризира неприятно с факта, че е изговорила и последната секунда от времето си. Побеснявам и излитам до рецепцията, за да помоля служителката да звънна от техния телефон … Излизаме от хотела и се насочваме към автобусната спирка. В същия момент се сещам, че съм забравил да купя нещо от близкия магазин и казвам на спътничката си да ме почака малко. Вече съм достатъчно ядосан, затова не ù цепя басма, а злорадо ù нареждам: - Стой тук и внимавай някой да не те изнасили, докато ме няма! В следващите секунди вече съжалявам за грубата си шега, защото К. трепери цялата и е на ръба да се разплаче. След около пет минути излизам от магазинчето и не мога да повярвам на очите си – секретарката на катедрата ни я няма на мястото, където я оставих! Оглеждам се насамнатам, не я виждам. Забравям за всичките неприятности, което създанието ми причини през изминалата седмица, и не на шега започвам да се тревожа. По дяволите и автобусът, и билетите! Само да намеря колежката! И в същия момент виждам главата ù да се снишава в далечината, зад хребета на височинката, в посока към вътрешността на кампуса, където е тръгнала, влачейки куфара си на колелца. Затичвам се с всичкия си багаж, настигам я и започвам да я ругая: - Къде отиваш, бе? Ненормална ли си? Изкара ми акъла! - Ами докато ти не беше тук, покрай мен минаваха разни коли и мъжете в тях ме гледаха страшно и похотливо … Автобусът спира и ни качва. - Ако теб те нямаше с мен, това щеше да е най-приятното ми 122 пътуване в чужбина през целия ми живот! Тя мълчи. Отсега нататък сме смъртни врагове. Така става когато опознаеш някого прекалено отблизо, и най-вече недостатъците му. Пътуването ни, и особено командировъчните пари към него, не остават без отзвук и следващата пролет вече половината колеги изведнъж решават, че трябва да идат на преподавателски обмен в Турция. Сдобивам се с поредното си индианско име – Този, който праща хората в Едирнето. Само че вече ми е писнало от всичко и се отказвам от длъжностите, които са ме натоварили да изпълнявам. На моето място като отговорник по „Еразъм” назначават … К. Направо да палудееш, както казват омъжените у нас рускини. Правото да посетят Одрин се пада на една Фея оценителка и на един нашенски Едгар Алън По, познати ви до болка. След като се връща обратно в страната, последният разказва небивали истории за това как многолюдна тълпа студенти са присъствали на лекциите му в Одрин и са му ръкопляскали като на концерт на Стинг. После публикува в местния вестник възторжените си впечатления от пътуването под формата на статия, озаглавена „До Одрин и назад”. Дори му я зачитат за научна публикация. Единствената, ако не броим друга, в която сравнява поезията на истинския По със своята. А аз вече съм свободен човек. И откъм длъжности, и откъм жена. Сега, след 2-3 години, пак съм в Турция по „Еразъм”. Само че съм си извлякъл сериозна поука от предишното си пребиваване. Никакви катедрени секретарки с мен! Вместо тях – колегата Хаджипетров. Бившата ми студентка вече е на постоянен трудов договор в Одринския университет. Недялков са го изгонили, защото се оказало, че освен търговски представител е и шпионин. Направо да не повярваш, че жалката ни държавица все още разполага с 123 агентура. Ама то едни агенти! Да ти умре магарето … Това, което ме натъжава обаче е липсата на моята приятелка от офиса на „Еразъм”, която се надявах да видя. Баща ù я оженил за мустакат търговец на наргилета. Сега хубавицата стои в дюкяна му на търговската улица и вероятно с тъга си спомня за мен. Животът обаче продължава. Освен всичко друго, този път съм с кола. С колегата си изнасяме лекциите за два-три дена и хукваме по селата на помаците да правя диалектни записи. С нас пътува симпатичен местен чичка – бай Мустафа, който играе ролята на наш водач. При всяко свое пътуване се натъквам на такъв като него. С Хаджипетров си приказват сладко-сладко за пиене, жени и извратен секс, а аз си свиркам от кеф и вдигам прахоляка по черните междуселски пътища на Одринска Тракия. 124 ТИГЪРЪТ НА СЕДЕМТЕ ТЕПЕТА Вчера станах на 100. Не че си помня годините – имам склероза, но босът на политическата партия „Рома юбер алес”, който ми е комшия и е с около 30 години по-млад от мен, ме покани на тържеството по случай 50годишнината на ромската власт в България вдругиден. А те, така наречените роми, взеха властта точно преди 50 години, когато и аз станах на толкова, поради факта, че съдиите, прокурорите и управниците ни започнаха да ядат и пият заедно с крадците и разбойниците, както е ставало още по времето на хан Крум със същите последствия. Напоследък по цял ден само седя в хола и гледам телевизия. Сутринта гледах стар мач в рубриката „Ретро футбол”, с водещ Румен Илиев Младши. Едно пичлеме с плешива глава вкара 5 гола на „Левски”. Умрях от кеф, особено когато племенникът ми, който вчера беше пуснат от затвора предсрочно по случай рождения ми ден, ми каза, че това съм аз на млади години! После по Discovery гледах „Оцеляване в джунглата”. Един тип се разхождаше из Амазония като по коридорите на Народното събрание, ловеше змии с голи ръце и ядеше живи бръмбари и червеи. Евала! Това се казва екшън! Внукът ми ми припомни, че това пак съм бил аз като млад, по време на една диалектоложка експедиция в Бразилия при ловците на глави от племето сороваха. Срам ме е да си призная, но после превключих на XXL и гледах яко порно! Внучката, която случайно надникна от кухнята, за да разбере що за звуци долитат от хола, ме светна, че това на малкия екран за пореден път съм аз. И то в най-известната си филмова роля – на половия атлет Орхан Сапарев от филма „Тигърът на седемте тепета и Червената шапчица от село Лъки”. Фамилията на Сапарев идва от гръцкото „ще взема”, което в побългарен вариант звучи като „са пàро”, защото хора като него обичат само да вземат, а не да дават. А въпросната Червена шапчица, която винаги идваше в университета с едно бомбенце, цял живот си мечтаеше да попадне на „от лъв нагоре”, пък за благодарност, че я взеха на работа като асистентка, трябваше периодично да пъшка в лапите на един проскубан тигър, който освен нея си имаше още 4-5 любовници. Обаче и тя не му оставаше длъжна, защото докато Тигърът си беше в града на тепетата, 125 асистентката обучаваше младите студенти на разни неща. Веднъж, по време на оргазъм, Червената ни шапчица изпъшкала на един надарен първокурсник: - О-о-ох, искам да направиш нещо страхотно!!! Студентът, който не бил много изобретателен, зачудил за момент, се видял бомбето ù, взел го и се изпразнил в него. След което шапчицата престана да идва на работа с бомбе. Забравих обаче да ви кажа, че споменатата любовница на Орхан Сапарев не получи прякора си заради факта, че носи бомбе, а защото Червената шапчица беше любимият персонаж на благодетеля ù. Когато четеше лекции по детска литература на студентките, същият не пропускаше случая да им обясни сексуалния подтекст в отношенията между вълка и жертвата му. А веднъж със заместник-директора по икономическите въпроси на филиала, който не се занимаваше с нищо друго, освен да краде нафта и да я продава, но взимаше четири пъти по-голяма заплата от мен и когато минаваше по коридора, дуварите му викаха „Машаллах!”, си поръчали проститутка във вилата на последния. Накарали я да се вживи в ролята на споменатата героиня от приказките, като единият от тях играел вълка, а другият – ловеца. Не знам какво са я карали да прави, но дори на професионалистка като нея не ù понесло, та избягала от тях и се прибрала гола в града, та после местните вестници описаха случая за наш срам и резил. След XXL гледах „Финансови измами” с водещата Василка БожковаКлинтън и с малко помощ от роднините се сетих как „спечелих” изборите за ректор в Патагонския университет преди 45 години. И додето не ме 126 разобличиха, половин мандат взимах по 163 000 лева на месец, след като бях фалшифицирал и един протокол от заседание на Академичния съвет и след сумата от 1630 лева (първоначалната ми месечна заплата) бях добавил още две нули. После отделих внимание и на предаването „От упор” на Сашо Диков (внук), с тема за деня „Най-дръзките бягства от затвора”. Познайте кой беше и тук в главната роля! Сега е 17. 30 след обяд. От 14.00 до 17. 00 правих секс с шестата си жена, която е пет пъти по-млада от мен. Заради склерозата понякога я обърквам с внучката на покойния комшия Бат Бойко, който на времето беше главен секретар в Министерството на корупцията. Човекът миналата година умря от СПИН. Внучката му го лекува цели 30 години, докато не свърши и последната стотинка от спестените му от пари за закуски 5 милиарда долара. После го остави да пукне като куче. Да ви кажа няколко думи и за предишните си жени. Първата беше ромейка и понеже съм сексуален маниак, успях в кратки срокове да отмъстя на византийците за двувековното робство. Втората ми жена беше османлийка и чрез нея по същия начин си го върнах и за петвековното добросъседско отоманско присъствие в земите ни. С помощта на третата си жена се реванширах на немците за трите ни национални катастрофи по вина на швабата Фердинанд, а четвъртата ми помогна да натрия носа и на братушките заради зверствата на комунистическия режим. И понеже не съм злопаметен, петата ми жена – племенница на Дони Тръмп, ми оказа съдействие да върна жеста на янките за братската помощ, която ни натрапваха дълго време, преди мексиканските наркобосове да ги изгонят от континента и да ги натикат на Бахайските острови. Сегашната ми жена, шеста по ред, по разбираеми причини е циганка, пардон – ромка. Женени сме от 7 години и всеки божи ден тя отваря очи с надеждата да ме види умрял в леглото. Но аз се инатя. Всяка сутрин се събуждам, по-здрав от предния ден (с изключение на склерозата) и я обладавам страстно. Горката ми шеста жена дори не подозира как умряха предишните ми пет съпруги. Но, хайде, да не ви занимавам повече с глупости, понеже след 5 минути започва предаването „Най-мистериозните убийства на 21 век” ... 127 РАХМЕТОВ Когато преди малко повече от двадесет години започнах работа като асистент в нашенската Сорбона, някои от местните „авторитети” веднага взеха да гледат на мен като на съперник и заплаха за собствената си административна кариера. - Ти професор ли ще ставаш? – веднъж ме попита един от тях, който по времето на бай Тошо стоял на входа и записвал в тетрадката си кой закъснява за работа, а после го докладвал на шефа. - Не, само доцент! – не му останах длъжен, без да подозирам, че думите ми ще се окажат истина. - Ами тогава теоретически ще можеш да ни станеш и директор някой ден! – с тревога в гласа констатира същото лице, което бе известно и с това, че нагло изнудва студентите да купуват безумните му учебници. - Ами аз сега и без да съм доцент, теоретически мога да стана дори министър-председател! – добавих язвително. По онова време известната ви от другите ми разкази фея оценителка, за пореден, но съвсем не и за последен път се беше издънила и беше в немилост пред началството. И понеже никой от тези, които я познаваха подобре, не ù обръщаше внимание и дори се правеха, че не я забелязват по коридора, тя започна постоянно да се увърта около мен и един друг млад колега и да ни обяснява, че понеже ни е кака, ще се грижи за нас и ще ни напътства, та да станем хора като нея. Всъщност тя просто искаше да покаже на онези, които я игнорираха, че все още съществува и някой ден ще им го върне, както и ставаше винаги, когато за пореден път героинята ми възкръснеше като птицата Феникс от пепелта си. Каката ни се представяше за върла привърженичка на червената идея, което някак контрастираше на показната ù набожност, и в орбитата ù освен мен и споменатия колега тогава се въртеше (по-точно обратното) и един студент, също с червени убеждения, наричан на шега от моя милост Рахметов, по името на героя на Чернишевски от „Какво да се прави?”, 128 когото бившият ни вожд Георги Димитров имал за пример в живота си и като идеал за революционер (дори когато по-късно преподавах български език в Китай, кръстих на майтап трима студенти, които непрекъснато се движеха заедно, Мао Дзедун, Хо Ши Мин и Ким Ир Сен, за най-голямо неудоволствие на катедрения ми ръководител). - Кой е този Рахметов? – попита веднъж каката, която тогава още не беше фея, като ме чу да се обръщам шеговито с въпросния прякор към студента. - Сериозно ли ме питаш? – зяпнах от учудване аз, защото каката, която отдавна вече не е кака, а само злобна бабичка, освен че по онова време, преди да смени още няколко партии, беше комунистка, притежаваше и диплома по … белоруска филология! Бъдещата фея на оценяването се изчерви и оттогава скрито ме намрази, защото я бях поставил в неудобно положение, при това пред споменатия студент, който беше и неин млад съпартиец и когото впоследствие тя също възненавидя, понеже по различни причини Рахметов се издигна доста повисоко от нея в партийната йерархия, та се наложи тя да си търси нова политическа сила, която да я подкрепя. Тогава обаче феята и с него все още се държеше по какински (по-скоро по лелински) и дори се случваше да идва при мен, за да ми ходатайства за същия човек, когато бях решил да го скъсам на един изпит. Но щом сегашната фея оценителка след тричетири неуспешни опита най-накрая защити мижавата си дисертация, преспивайки няколко пъти с Тигъра на седемте тепета, за когото също сте чували от другите ми разкази, феята кака изведнъж започна да се мисли за много велика и много принципна и вече никой колега (от простосмъртните, разбира се) не можеше да иде при нея, за да ù ходатайства дори за гаджето си. За пореден път – пази, боже! Заради споменатите си сексуални преживявания каката фея си спечели омразата на също познатата ви от друго място Червена шапчица от село Лъки, една от любовниците на Тигъра. И ситуацията можеше да стане много опасна за феята, но Тигърът, който същевременно беше и депутат, изведнъж се провали на новите парламентарни избори, а любовницата му, която ни бяха сложили за някакъв вид началничка и постоянно повтаряше, че ще ни накара да не излизаме по цял ден от работа и да пикаем в 129 шишенца, изведнъж се издъни сериозно, както обикновено става с кухите лейки като нея. И не чакаха втори случай, а веднага я натириха в гората, откъдето беше дошла и където ù е мястото. Та феята тогава се спаси, а покрай нея и други хора, включително аз, понеже с Червената шапчица по разбираеми причини бяхме започнали да не можем да се понасяме изобщо. Но всяко добро за зло, защото нашата кака или фея от ден на ден ставаше все по-долна и все по-мръсна, ама когато реши да си покаже зъбите пред мен, я направих на парцали пред хората и оттогава тя започна да се прави на важна само пред тези, които не смееха да ù се озъбят, и пред студентите. Върху последните каката все по-злобно изкарваше и безсилието, и безличието си, като постоянно ги хокаше, късаше и изнудваше по най-различни начини. На всичкото отгоре започна редовно да им задава тъпия въпрос защо не включват в изпитните си работи цитати от дисертацийката ù, в чиято библиография се мъдреха срамежливо едва 40-50 заглавийца, и то само на български. Ами поне да беше турила и едно-две заглавия на белоруски! А когато нашата героиня, вече започнала бавно да се превръща във фея, преспа с още двама-трима проскубани тигри (по-скоро дърти котараци с увиснали мустаци), след още няколко неуспешни опита взеха, та я направиха доцентка по методика на преподаването в детските ясли. Браво! Колкото и да съм я плюл през годините, не мога да отрека, че е инат жена (то, по принцип, луд умора няма) и най-малко заради ината си феята баба заслужава да бъде доцент поне по методика на преподаването в детски ясли! Не щеш ли обаче споменатите котараци с увиснали ташаци, пардон, мустаци, под предлог за икономия на средства, който изключително много се цени по нашите географски ширини, защото по този начин средствата отиват в нечий джоб, вместо по предназначение, направиха така, че феята започна да води и часовете по белоруска класическа литература. Което вля нова енергия в неуморния ù талант за изнудване на хората и я подтикна към нови подвизи и номера, освен да тормози студентите с въпроси за цвета на роклята на Ана Каренина. Като примерно този да казва на същите, че може само да си напишат трите имена и факултетния номер на един лист, който тя прибираше грижливо, пък после да ù говорят устно по въпросите. И щом, не дай си, боже, някой студент после подадеше жалба, че е бил несправедливо скъсан от нея, тя просто вадеше скътания празен 130 лист и го показваше на началството. А когато фактите говорят, дори и продажните началници, каквито при нас не се срещат, си мълчат! Е, понякога и злото е за добро! Сега феята поне научи кой е Рахметов, а аз вече не слагам прякори, взети от литературни произведения, на студентите, че току-виж утре някой от тях, наричан от мен Емексиз Пехливан, се издигне по депесарска линия и вземе, та стане областен управител или паша! 131 ДИГИТАЛНА ЛЮБОВ Благодарен съм на Господ за това, че ме опази от всички жени, по които съм си губил акъла. С изключение на една, за която ще ви разкажа на друго място. Сега ги гледам – тази погрозняла, другата надебеляла, третата изкукуригала, четвъртата морално пропаднала, а повечето от тях – всичко изброено наведнъж. Съжалявам, ако ви се струва, че използвам груб език, но ако определен индивид е тъп, не го наричам плешив. Помислете си колко хартия се е изписала във възхвала на едно чифтосване, евфемистично наречено любов! И cветът гъмжи от самотни същества, които толкова силно копнеят да се чифтосат с някого, че на третия ден от обмяната на съобщения във фейсбук или скайп са готови да кажат „Обичам те!” на себеподобния или себеподобната си на хиляди километри разстояние, когото или която никога не са срещали. А отсреща веднага са готови да отвърнат: „И аз те обичам!” – И да заспят с мисълта, че някъде, на края на света, сродна душа мисли за тях. Но тези самотници в повечето случаи не осъзнават в какъв сценарий влизат за участие. Развод! След него облаци от дим … Народът прост, животът – тежък, скучен. И най-важното, отникъде взорът надежда не види. То е ясно – курви много, пари няма, но на човек поне на първо време не му е до жените със свободно поведение, а се опитва да събере счупените парченца от себе си и да остане на крака, след като е изгубил смисъла да живее и във всеки срещнат вижда потенциален предател. После обаче идват точно курвите и свирепата физическа нужда, както и борбата със самия себе си. Дали да го направя …? Или да не го направя …? Гледат те от рекламите в 132 компа, махат ти с ръка, когато шофираш по пътя, скачат ти на главата, щом седнеш на някоя скамейка в градската градина. Отърване няма. И продължаваш да се бориш със себе си. Дали губиш, или побеждаваш само ти си знаеш, но на един следващ етап се появява желанието да се върнеш към уж нормалния живот и отново да бъдеш като уж нормалните хора. А само година или две след развода така хубаво може да се натресеш за пореден път, че старите ти кошмари да ти се сторят райски сън. Един познат, когото бившата му жена изтормози жестоко след раздялата им, си намери някаква украинка от сайта за православни запознанства и както си потъваше с единия крак заради бившата, така взе бавно, но сигурно да хлътва и с другия заради уж бъдещата. Не ме слушаше, като му казвах, че нормалните жени не питат с кой от мъжете в този живот трябва да изберат да живеят в отвъдния – дали с него, или с предишния си. И не защото Исус го е обяснил отдавна, а защото това просто не е нормално. И както му се смея сега на него, така самият аз на няколко пъти можех да загазя доста посериозно. Една любов максимално трае долу-горе, колкото приблизително трае и едно приятелство – не повече от десет години. И то в най-добрия случай. Обръщам се назад към миналото си и за миг се опитвам да преценя дали забравените ми приятелства са били повече от забравените ми любовни преживявания, но ми се сторва безсмислено и се отказвам. Пък и вече започва да ме домързява. Което по-рано го правех за седмица, сега не мога и за месец да го свърша. Явно остарявам. Едно е сигурно – и към любовта, и към приятелството повечето ми познати подхождаха като към някакво състезание – да ми покажат именно на мен, че са по-добри, по-успешни и нещо повече, докато аз се раздавах като идиот и за едните, и за другите. Сякаш съм някакъв световен критерий и мерило за успех и значимост и ако човек е надминал точно мен, няма кой друг да смущава душевния му мир. И понеже колкото и да съм скромен, да се мери човек точно с моя милост, е прекалено голям залък за повечето усти, завистта и злобата скоро слагат край на „благородните” съревнования, на приятелствата и любовните трепети. От една седмица въпреки епидемията страната се тресе от протести срещу вече десетгодишното мутренско-фашистко управление, което някой ден историците ще нарекат Период на националното унижение. Период, в който един нашенски Никодем Дизма, с малко помощ от Чичо Сам, ни 133 въртя на пръста си, както си иска. Всички нормални хора в страната се надяваме, че приматът, дето ни тъпче толкова време, най-накрая ще падне. Хвърлям поглед на малкия екран. Един юрист говори за това, че от 40 дела за корупция през изминалата година само три са завършили с осъдителни присъди, от които две са условни. Тоест само една действителна присъда, та да може колежката Емилия Намлиева, която иначе е професор по социология, да се хвали, че нейният любим премиер здраво гази престъпността, макар той да няма нищо общо с правораздавателната система, а по-скоро и определено има нещо общо именно с престъпния контингент. Но нея това не я интересува, защото зад многословната ù безпринципност се крие просто дълбока социална омраза. Макиавели беше казал на времето, че човек по-лесно може да забрави бащината си смърт, отколкото бащиното си имане. Същото се отнася и за Емилия и групичката колеги около нея. Всеки от тях – малко или повече умен, но много или повече мързелив и безотговорен, ми обяснява как дядо му бил убит или без малко щял да бъде затрит от Народния съд, но никой не казва по какви причини е станало или е щяло да се случи това. И сега най-много ги ядосва фактът, че дядовите им фабрики, или поне мелници и дюкяни, са потънали в небитието, вместо да им носят солиден доход, който би им позволил да се излежава по цял ден, без да работят, защото работата е за простите селяни като мен, а не за интелигентите аристократи като тях. И когато преди време Емилия ми каза, че понякога ходи да си опитва късмета в казината, аз, не знам защо, никак не се учудих … Както казваше адвокатът ми: „Можеш да бъдеш сигурен, че винаги става въпрос за пари!” Дълго време не можех да разбера защо професорката Емилия и компанията ù говорят глупости за един колега филолог. Оказа се, че е заради разлики в политическите възгледи. А когато се срещнах с въпросния колега, който беше написал и издал повече книги от тези, които го плюеха, взети заедно, половин ден си говорихме за наука, без да споменем измислената от финикийците и толкова важна за хората с „демократични” убеждения дума. После на екрана на телевизора се появява пичлемето, което участвало в сценката с единствената осъдена за подкуп в страната – районна кметица в столицата. Страшно самочувствие, сякаш е бил гост в шоуто на Слави Трифонов. Може би защото е имал 70 000 евро собствени пари (спечелени с честен труд, естествено), за да инсценира подкупа. Въртят-сучат с мисирчето на стрина Бойка, което го интервюира (абе какво ти мисирче, мръсна и безсрамна правителствена подлога), и изведнъж в екшъна се 134 намесва и братският Съветски съюз!? Направо да охуеешь, както казват бесарабските българи. После започва интервю с германския посланик. Типичен пример как може да се говори дълго време, без да се каже абсолютно нищо. Единственото ми утешение, ако не броим факта, че не се казва Херо ибн Мустафа, е това, че като го питат дали нещо не го притеснява по отношение свободата на словото в България, не намесва като предишните идиоти и Червената армия в разговора. Добре, че после показват и брутално пребития от полицията по време на протестите 22годишен студент и се възхищавам от интелигентността и трезвомислието му, като ги сравнявам с ограничеността и "демократичния" фанатизъм на някои колеги с доцентски и професорски титли (имам предвид най-вече същата Емилия, за която селският труд е върхът на падението и всеки, който не е станал професор по социология като нея, е пропилял живота си напразно и е доказан некадърник). Ама някой трябва и да меси хляба, както казва мъжът на сестра ми. После отново се хващам за работа и работя няколко часа. И пак не мога да заспя. Първо, защото преработих и вместо до полунощ, писах до един часà. Второ, защото отново е пълнолуние. Третото е ясно от само себе си за такъв неизтощим, но временно самотен екземпляр като мен. И четвърто, тъкмо започвах да се унасям, напук на преработването, пълнолунието и излишната си енергия, някакво тропане по керемидите на покрива ме стресна. За трети път тази седмица. Решавам да видя какво става, взимам нож в ръката си и започвам да се ослушвам откъде идва топуркането. Преди години една бялка имаше навика да тропа по същия начин и да ни буди, като драска с лапи по стъклата. Може би и сега е същото. Не съм се излъгал. Заставам зад прозореца към терасата на втория етаж и през пролуката в щорите поглеждам навън. Минават няколко секунди, докато очите ми свикнат с тъмнината, но засега пред мен няма жива душа. И изведнъж отнякъде се появяват две грациозни животинчета. Белки. Започват да танцуват любовния си танц, а аз ги гледам и хем се чудя как да ги прогоня или убия, хем се възхищавам на движенията им. Изведнъж едното от тях явно ме подушва или усеща по някакъв друг начин, изправя се на задните си лапички и ме заглежда право в очите. Така стоим няколко секунди, втренчени един в друг през стъклото, после зверчето се обръща рязко и изчезва в нощта с приятелката си. 135 Връщам се долу. От опит знам, че ще има да се въртя до сутринта в леглото си, и чак към 4-5 часа ще заспя. Другият вариант е да си пусна някой дублиран на руски филм и да го изгледам. Чувствам обаче, че е дошло времето да излея поредната си порция спомени върху хартия или по-точно върху клавишите на компютъра. От години съм така. Идея за научна статия, стихотворение или разказ ме спохожда и я пазя в себе си безкрайно дълго време, без да я забравям, но и без да се наемам да работя върху нея сериозно, ако не броим нахвърлянето на основните моменти върху лист. И изведнъж, съвсем неочаквано, когато дойде точният момент, изведнъж изпитвам крещяща нужда незабавно да изкарам всичко таено с месеци и години вън от себе си. Защото иначе нито мога да спя, нито да живея нормално. И сега моментът явно е точно такъв. Включвам компютъра, сядам на масата пред него и се приготвям да ви засипя с хората, които са минали през живота ми, и с техните недостатъци (от опит знам, че добрите неща никой не ги помни дълго време). Нощта няма да ми стигне за всички, а и както обещах, някои съм ги оставил за друг път. Но да започвам, защото животът ми, сънят ми и психическото ми здраве зависят от това дали ще успея, или ще се проваля. Преди време прекарах четири години в една далечна екзотична страна. Четири години, от които поне две минаха в безсъние и среднощно бродене по улиците из квартала. Една или две нощи спя, следващата бродя. Но и за това ще отворя дума на друго място. Имам си една лоша черта – че съм безкрайно горд. Гордост, която убива, най-вече самия мен. Тази гордост през годините ме е карала да преодолявам страха си (а аз съм безкрайно страхлив), да преодолявам мързела си (а аз съм неизмеримо мързелив), да надмогвам недостатъците си (а аз съм пълен с такива). Същата гордост многократно ме е заставяла да мълча упорито, когато съм харесвал някоя жена и само е трябвало да ù кажа две думи. Но съм чакал да ги чуя от нея. Или когато веднъж съм правил опит да се доближа до същата жена и тя ме е отхвърляла. Ще започна разказа си с една тайландка, която няколко месеца след развода ми беше ми написала съобщение в международен сайт за запознанства, но аз го видях поне с три седмици закъснение. Съвсем случайно. Първо се зачудих дали изобщо си струва да се занимавам с нея, но след това ме връхлетяха спомени за екзотични и красиви азиатски жени, които ме атакуваха тайно или открито в продължение на няколко години, 136 докато аз се правех на принципен мъж и верен съпруг при престоя си в Азия. По едно време контактувах в същия сайт с някаква американка, която ми се жалваше, че мъжът ù бил ù изневерил, и бях споменал на същата за въпросните пропуснати възможности, които не бих подминал, ако знаех, че някой ден съществото, на което посветих една четвърт от живота си, ще ме предаде по най-долния начин. А американката, съвсем неочаквано за мен, ми каза, че ако съм се бил възползвал от споменатите удобни случаи, по нищо не бих се различавал от нейния бивш мъж и от моята предишна жена. Нямаше какво повече да възразя на такова логично съждение. С тайландката си писахме цели няколко месеца, като през това време аз грижливо икономисвах пари, за да ида до Тайланд и да я докарам в Бананистан. Научих я да казва „Обичам те!” на български и да ми отвръща със съответната реплика, когато аз ù кажа двете вълшебни думи. Случи се така обаче, и не за пръв път, че след като бях въздишал цяла година по Севинч (вярно, много по-млада от мен, но разведена и с дете, което има нужда и от мъж в семейството) и после бях забравил за нея, последната, след няколко неуспешни флирта с други мъже, които завършваха с вдигането на краката ù и после с плясване по задника: „Сексът свърши, скъпа, слизай от кабината!” – изведнъж започна да ме гледа влажно и очаквателно. Но аз на инат взех да се правя на разсеян и си повтарях на ум, като минавах край нея: „Който таковал, таковал. Кака вече се ожени!” (макар че на практика съм си имал работа с повече кадъни, отколкото с нашенки и обичам да казвам: „Сладко като туркиня или като хасковска диня!”). Не щеш ли обаче един ден тайландката, която се беше съсипала да ми праща подаръци по пощата, ми рече с тревога в гласа, че трябва да ми разкрие нещо важно. Очаквах да е някой мъж, а се оказа, че си е купила къща и трябва да я изплаща поне десет години. Ентусиазмът ми изчезна мигновено и я пратих по дяволите, като ù казах, не без основание, че е убила последната ми вяра в любовта. Освен това любимата ми, която живееше с три кучета, в последно време беше започнала да ме дразни, като постоянно ме питаше дали съм се къпал същия ден. Не можеше да проумее, че при нас в момента е люта зима, при това най-лютата от много време насам, и хората в студеното по принцип не се къпят всеки ден, особено ако живеят сами. Намекна ми деликатно, че вероятно не ухая много приятно, щом не се мия целия ежедневно, което ме наведе на някои асоциации с бившата ми жена, на която все някой или нещо ù миришеше на лошо. 137 Преди да дам свободно на тайландката, от което в интерес на истината не ми стана приятно, и аз тактично я попитах дали нейните песове не вонят също като мен. На който въпрос тя си замълча по азиатски. За щастие, имах и две рускини в резерв. Едната от един голям град в Сибир, другата от Москва. Реших да съчетая пътуването и първо отидох до руската провинция, където между другото изнесох и няколко лекции в университета, но не срещнах очакваното отношение от познатата си. След няколко седмици бях изключително радостен от последния факт, защото разбрах, че в града, където съм ходил, имало 50 000 болни от СПИН! На връщане останах три дни в Москва, обаче тамошната Наталия се беше заиграла с един чех и през първите две денонощия от престоя ми се кри от мен. Показа се чак в деня преди отпътуването ми. Разходихме се по Червения площад, който за мен е центърът на света, и отидохме до моста на влюбените, където дори щях да я целуна, ако не трябваше да отпътувам същата нощ. Когато я изпращах в метрото, явно хормоните ù се бяха разбушували, защото ме погледна очаквателно и каза: „Няма ли да дойдеш с мен?” Но аз предпочетох да не рискувам да си изпусна самолета и само ù отговорих хладно: „До свидания!” На времето, като студент, много си падах по една колежка, която години след това се прочу като омбудсман в един от големите градове на страната. Сега не бих могъл да си отговоря на въпроса какво точно съм харесвал у нея, като не броим привлекателното ù тяло, защото беше и още си е доста куха и самолюбива, но любовта е сляпа. Правеше се на поетеса, пишеше тъпи стихчета за кучемишки (измислени от нея животни, вероятно 138 вдъхновени от мъжете, с които беше спала), и беше богиня в разтягането на безсмислени локуми, за което дори немските посланици могат да ù завидят и което после ù помогна изключително в омбудсманството. Трябва да отбележа, че почти всичките ми колеги и колежки филолози, с които учих, явно или тайно пишеха или се опитваха да пишат поезия или проза. И по време на студентските ни срещи, които след завършването организирахме на всеки пет години, някои от тях се надпреварваха да ни раздават книги с автографи. Пък аз дълго време си траех. Въпреки че да пиша ми се удава толкова лесно – като да дишам. Скъсах се от работа, докато стана това, което съм като лингвист, и ще продължавам да се скъсвам, докато не стана това, което искам да бъда. А поезията сякаш извира от мен – в повечето случаи без всякакво усилие. Та набедената поетеса си имаше приятел – курсант от Военното училище (бъдещите омбудсманки, подобно на зам.-кметиците, са много предсказуеми), поради което бях много изненадан, когато след един купон, на който ми каза пред всички с възхищение, че човек трябва да върви след мен с тетрадка в ръка и да ми записва мислите, със съквартирантката си ме завлякоха в квартирата си, тайно от своя хазяин, който спеше в другата стая. И след като ми опържиха яйца със сланина и се удивиха какво огромно количество храна мога да изям, кучемишката ме напъха да спя при нея в леглото ù. Сега, ако ми падне подобен случай, просто бих направил една тройка с двете мадами, но тогава ми беше много неудобно от втората колежка, която се въртеше нервно в съседното легло, и не предприех нищо сериозно с бъдещата звезда на омбудсманлъка. От опит знаех колко е неприятно, когато съквартирантът ти докара някоя перверзница и я чука цяла нощ на два метра от теб, а ти се правиш на заспал. А и ходенето до тоалетната беше проблем в онзи апартамент заради спящия или по-точно слухтящ наблизо домакин. Кучемишката омбудсманка обаче не ми прости никога факта, че лежах с нея в едно легло цяла нощ, а я пощадих рицарски, вместо да я опъна (със съквартирантката си дори ми лепнаха прякор, изрязан от едно вестникарско заглавие – Интелигентът, който страда). Преди време, когато я открих случайно в социалната мрежа, дори не прие поканата ми за приятелство във фейсбук. Възможно е на времето да съм проявил и малко колегиална предпазливост от страх да не остана по-долу от нея в класацията на поетите. Защото един приятел обича да се произнася цинично за такива като въпросната дама: „Поебе са, поебе са и стане поетеса!” Бих добавил от себе си: „Или обмудсманка!” 139 Тъй като обичам да редувам часовете работа с кратки влизания в социалната мрежа за отдих, за момент изоставям камарите хора от спомените си и пред очите ми попада коментар на едно 23-годишно момиченце, дъщеря на мои приятели, която си живее в някакъв измислен свят и приема живота като театър. Когато я видях за последно преди няколко години, още беше ученичка и ми обясняваше, че най-добрите поети в света са българските и сирийските. За българските ясно, макар че едва ли имаше мен предвид, но защо и сирийските? Ами защото баща ù е сириец. А тя знае ли арабски и чела ли е нещо от сирийската поезия? Не, естествено. Тогава как може да говори, че сирийската лирика е толкова велика? Виждам злобни проблясъци в очите ù, но си замълчава. Не такъв е случаят сега. Написала е коментар, че в страната ни няма никакво етническо напрежение и всякакви приказки за такова са пълни глупости. А турците били много по-големи патриоти от българите и много повече обичали страната, в която живеем. Девойката обитава един от сравнително големите градове, далеч от всякакви етнически напрежения. Питам я какво я кара да си мисли, че един турчин е по-голям патриот от мен, примерно. Естествено, никакъв смислен отговор, а само наизустени кухи фрази. След малко, за разлика от преди няколко години, момиченцето ме обижда вулгарно по месинджъра, като ми казва да правя секс със задника си, и ме блокира. Този път не виждам лицето ù, но си представям същите злобни пламъчета в очите ù. Когато преди тридесет години баща ù дойде да учи в Бананистан, повечето колеги и колежки му подхвърляха обидни думи зад гърба, пък аз го поканих да стои половин лято вкъщи, защото му бяха откраднали парите … А сега малката пикла ми казва да се таковам отзад … Да е жива и здрава. Само че как мога да ида повече у тях? С бащата вече не поддържаме връзка – като млад беше заклет комунист и по купони се караше с хората, които не вярваха в светлите му идеи, а сега стана талибан и започна да ми обяснява, че българките трябва да ходят с фереджета. На младини ми казваше, че иска да направи нещо голямо с живота си, а преди да фалира, ми се подиграваше, че с бившата му жена можем само да пишем книги, а той бил станал велик бизнесмен. И мечтата му вече не беше да направи нещо достойно, с което да бъде запомнен, а да стане милионер, защото в града имало хора, които не те забелязват, ако нямаш поне един милион в банката. Цял живот за всичко му беше виновен тъстът му, а след като приятелят ми се провали в бизнеса, всички българи му станахме криви и престанах да общувам с него. Но с 140 майката на момиченцето пак сме си колеги и приятели. Още една неприятна история, при това в същия мой любим град на младостта ми, в който вече не мога да ида при никого. Ако искаш да разбереш какво говорят твоите познати зад гърба ти, наблюдавай как те гледат децата им. Подозирам, че след като престанах да общувам със сирийския си другар, той е започнал и да говори неприятни неща по мой адрес пред дъщеря си. Но както и да е. Ако една жена не скара двама приятели, значи е изживяла живота си напразно. На същото място живее друг мой колега, с когото се познаваме от първия ден на студентството си. В деня, когато ми съобщи, че е спечелил асистентски конкурс в университета, където учихме, се зарадвах повече, отколкото след това, когато аз самият станах асистент в малък провинциален колеж. Когато ми каза, че ще се жени, бях по-щастлив, отколкото когато аз се ожених. Радостта ми от неговото благополучие не можа да бъде помрачена дори от факта, че беше единственият от приятелите ми, който не ме покани на сватбата си, макар да беше поканил, дори като кум, общия ни другар Пецата – по онова време директор на студентския стол, за когото ще кажа няколко думи после (друго си е кумът ти да е началник все пак). Тримата бяхме се разбрали, ако някой от нас „дръпне” в живота, да помага на останалите. И аз съвестно изпълнявах своята част от обещанието. Докато бях на лекторат в чужбина, съдействах на приятеля си асистент да публикува статии в чужди списания, като сам му ги превеждах на английски. Включвах го в проекти, от които печелеше пари. Заех му значителна сума, когато с жена си решиха да си купят апартамент. След време го уредих да идва в моя колеж да чете лекции. И още много други неща. И в замяна, щом се разведох, жената на споменатия човек започна да ме плюе и от религиозна солидарност (тъй като е помакиня) да защитава бившата ми „благоверна” съпруга, която беше виждала само два или три пъти в живота си. Но обикновено така се случва в последния. А приятелят ми, вместо да наругае тъпата си половинка, че на практика предаде не само мен, но и него, и нашето дългогодишно приятелство, взе да я оправдава и да омаловажава простотиите ù, изтъквайки ми, че това били женски щуротии. Впрочем, излъгах ви, че причината за тази случка беше единствено религиозната или пък женска солидарност. Около една година, преди да се разведем с бившата ми жена, споменатият човек и съпругата му ни бяха 141 идвали за малко на гости, на път за Родопите. Дъщеря им, която тогава беше в пети или шести клас, беше написала някакво стихотворение и ме помолиха да го погледна. Както можеше да се очаква, беше доста наивно и в него се говореше за … любов. Обясних на момичето, че му е рано да пише за неща, които не познава, и освен това трябва да изчете няколко стотин книги, да наизусти няколко стотин стихотворения и да научи поне два-три чужди езика, преди дори да си помисли, че може за стане добра поетеса. Не знам какво е очаквала майката на детето, която винаги, и може би с право, си е мислила, че не я взимам на сериозно, но думите ми изобщо не ù се харесаха. Решавам да чуя повторението на новинарската емисия от изминалия ден. Американски експерти доказали очевадното. Не това, че земята се върти около слънцето, а че гласът, който нарича шефката на парламента, Каратанчева, "тъпа крумовградскаа пичка", не бил моят, а на една тъпа софийска мутра, която по някакво недоразумение стигна чак до премиерския пост (макар че в случая мненията ни относно Каратанчева по чудо не се различават). Ако беше още жив, Винету би казал: "Великият дух е научил бледоликите на много полезни неща и работата с апаратура за гласова експертиза е едно от тях!" През живота си съм се срещал и сблъсквал с много тъпи крумовградски и некрумовградски пички. Именно за тях бях написал вълшебните четири реда: Твърдят, че ти си важен fuck-тор, със който трябвало да свикна, ала за мен си само отвор, във който искам да проникна … Някой би казал, че не ми прилича на акъла и на образованието да пиша толкова вулгарни и просташки неща, но аз няма да се съглася с него. Бих могъл да се обзаложа, че в цялата история на световната литература никой не е успявал по-добре от мен да изрази по-качествено само с четири стиха презрението си към някой тъп отвор или към някоя тъпа отворка, които го заслужават. Срещу простотията има само две противодействия – да ù покажеш, че имаш достойнство и че си по-умен от нея. Идеалният вариант е да бъдеш и едното, и другото. Едни от тъпите отвори, отворки или пички, с които съм се сблъсквал в живота си и които се мислят за велики – 142 сравнително незначителна част, стигнаха донякъде в класацията на тъпите отверстия, други кретаха донякъде и закономерно се върнаха обратно на предишното си място, а трети си останаха само с мисленето и с изходното положение. Въпрос на късмет. Колкото и да си умен и кадърен, какъвто по принцип не е случаят с тъпите отвори и отворки, нямаш ли и малко късмет, цял живот ще си останеш на същата позиция. Както съм казал на друго място: „От всяка муха слон не става, само от тази, която знае на кое лайно да кацне”. Ама и за това късмет е нужен. Въпросната Каратанчева, докато беше любовница на втория човек в държавата ни, направи едно свое протеже шеф на Крумовградското полицейско управление. С протежето, което се дипломира като начален учител в нашия колеж, а после стана ченге, на времето играехме мач заедно, но после то закономерно спря да ме познава, щом го направиха началник на крумовградските шерифи (без малко щях да се объркам и да кажа, че сам е станал такъв). Не познавам гледка, по-унизителна за мъжкото достойнство, от клекнал в храстите с уред за измерване на скоростта полицай. Но докато хора като мен си плащат всеки месец стотина, че и повече лева глоба за абсолютни глупости, някои други се ползват с привилегии. Един горски, приятел на протежето на любовницата на бившия втори човек в държавата ни, по думите на една моя позната, която работеше в КАТ, бил навъртял няколко хиляди лева неплатени глоби, които не плащал, благодарение на закрилата на споменатото протеже на тъпата крумовградска пичка. Последното беше наругало познатата ми няколко пъти, задето е пуснала нова глоба на същия горски служител и защото един ден глобила някакво ченге, спряло най-демонстративно на забранено място. Както и да е, Господ си знае работата и когато любовникът на Каратанчева слезе от поста на втори човек в страната ни, нейното протеже закономерно изчезна от поста шеф на крумовградските заптиета. Историята обаче познава и по-тежки случаи. По-горе ви споменах за Пецата. Той беше бедно момче от балканските села, което през летните ваканции пасеше кравите на баща си и за което всеки, който беше на длъжност, където можеше да се краде, задължително го правеше без изключение. Пецата обаче се присламчи към някаква партия и след 2-3 години даскалуване изведнъж му провървя. Преди това му предлагаха да го правят полицай, на което той отвръщаше страхливо: „Ама аз не мога да 143 се бия!” Или пък го караха да стане някакъв началник, на което Пецата отново отговаряше със страх: „А-а, ще ме принудят да крада и може да ида в затвора!” Но когато даскалъкът много дотегна на нашето момче, последното най-накрая склони да стане началник, и то не какво да е, ами на студентския стол. Още една-две години краварчето се ослушва и кротува, проучвайки обстановката, но после се развихри и почна да покрадва и да взима рушвети. Натрупа малко парици, купи си панелка в крайния квартал на града и дори се ожени. Започна да ходи тежко-тежко, с кръстосани отзад ръце, като чорбаджия, и казваше самодоволно, когато минехме заедно покрай Бюрото по труда: „На времето и шеф на Бюрото по труда искаха да ме правят. Тогава отказах, но сега, където и да ми предложат да стана началник, не се дърпам!” Мислех, че в новото си амплоа Пецата ще може да ми окаже поне някаква минимална помощ, като изкупува картофите, които по онова време отглеждах. Вярно е, че веднъж ми направи тази услуга, но по такъв начин, който ме отказа да се надявам на съдействието му по-нататък, а и ми стана ясно, че да ми помага не му беше изгодно и приятно, поради което не повторих. Когато обаче се смени правителството след някоя година, Пецата изведнъж от началник се върна отново на село да пасе бащините си крави! На всичкото отгоре даде спестените си или откраднати пари (въпрос на гледна точка) на някакъв свой познат, който се занимаваше със строителство, срещу обещание за висока лихва и естествено … остана без пукнат грош. Хората са казали: „Господ дава, но в кошара не вкарва!” Никое правителство в новата ни история досега не е падало толкова низко във всички отношения, но най-вече в назначаването на любовници на важни държавни служби. Дори земеделците на Стамболийски надминаха! Добре, че Волен Шидеров ни осветлява от време на време кой с кого спи в тази държава, та понякога, като видя примерно министърката на туризма, Катето Шекерска, обичам да се шегувам: „Някой може ли да ми каже тая кухавела на кого е любовница, или да питам Волен?” Да не забравям обаче как е озаглавен разказът ми и да се върна на интимните си преживявания след развода си. Макар да ударих на камък в Тайланд и в Русия (но на второто място само временно), не се отчаях, по простата причина че аз никога и за нищо не се отчайвам, а преследвам упорито всяка цел, независимо дали става въпрос за спортно постижение, 144 научно откритие или просто да сваля нечии бикини. Поради което и следващата героиня в моето повествование, преди да се намразим и разделим, обичаше да ми казва: „Завиждам ти на хъса, с който правиш всичко! И като ядеш, и като работиш, и когато правим секс!” Та въпросната личност, която се казваше Тихомира и беше колежка не къде да е, а в Софийския университет, изведнъж се появи в живота ми, пращайки ми най-неочаквано покана за фуйсбук приятелство, понеже явно имахме доста общи познати. По-късно тя твърдеше, че това е станало съвсем случайно, но аз никога не го повярвах. Лека-полека си намирах поводи да си пиша с нея и започнахме да се опознаваме и сближаваме все повече. После се срещнахме на една конференция, докато накрая не започнах да ходя редовно до София всяка седмица, да ù гостувам и накрая дори празнувахме заедно Коледа семейно. Фактът, че Тихомира беше поголяма от мен с две години не ме притесняваше. Нито баща ù, който спеше в съседната стая и ревниво, но неуспешно се опитваше да я опази от мен. Но децата ни не си паснаха изобщо и бяха в състояние на постоянна конфронтация. Когато пък ходех при Тихомира сам, дъщеря ù, която по едно време дори беше почнала да ми вика „татко”, но спря, защото майката не я поощряваше, макар истинският баща да не се интересуваше от детето си, постоянно ме ревнуваше. И макар че неуморно я дърпах с шейната по снега, щом вечерта с Тихомира решахме да идем заедно на ресторант, малката гадина правеше грозни сцени, тръшкайки се по земята в заведението и проваляйки всичко. Няколко пъти детето се обърка и ме нарече Евгени. Явно това беше предшественикът ми. Накрая набожната ми, но страшно свидлива възлюбена, заради която веднъж дори отидох на църква, не издържа. Ще завърша с това описанието на кратката ни любов, която 145 можеше да продължи досега, ако Тихомира освен всичко друго не беше и изключително първосигнална и егоистична, като обичаше хората да се раздават заради нея, без да го забелязва, но щом някой я помолеше за дребна услуга, изпадаше в безумна паника. Жените никога не знаят какво точно искат. Преди да направят нещо, се чудят по двадесет пъти дали усилието си струва, а след като са се решили и са го извършили, започват да се съмняват в преценката си и дали са постъпили правилно. „Ние с теб много избързахме.” – Непрекъснато чувах от нея тези думи, наред с признанието, че ме обича, докато една вечер просто не ми вдигна телефона, след като предния ден бях чул същите слова от „любимата” си за пореден път. Явно някой нов Евгени се беше появил и ме беше изместил, но едва ли за дълго. Вярно, че още доцент Спасова ми обясняваше като студент, че бъдещата ми жена много ще има да ми се сърди заради характера ми, но едва ли пък все аз съм бил виновен винаги и за всичко. Тихомира не се беше омъжвала никога, детето ù бе извънбрачно и на мен ми се струва, че просто една жена на четиридесет години и отгоре, за да не е имала семейство, причината си е точно у нея. Не си мислете, че омбудсманката, за която ви разказах, беше единствената ми нереализирана студентска любов. Те бяха десетки, но аз няма да се спирам върху всички от тях. Все пак не мога да пропусна Ленчето от Варна. С нея цяла година живяхме в съседни стаи в една къща. Аз изгарях от любов и желание по нея, но тя деликатно ми обясняваше, че си има приятел, който е в армията. Докато накрая най-добрият приятел на нейния приятел не пристигна от казармата и не остана през нощта при нея. И на следващата вечер. Когато споменатият най-добър приятел на любимия ù си замина, Ленчето направи опит да се самоубие, като изгълта цяла шепа хапчета. После се уплаши и дойде при мен, обяснявайки ми, че понеже побратимът на нейния годеник много я харесвал и преследвал от години, тя не могла да му откаже, защото умеел да говори много красиво, но после от угризение на съвестта се нагълтала с лекарства. Стана ми леко, че не се беше наложило да се трови с лекарства и заради мен и ми остана утешението, че я закарах до Бърза помощ, спасявайки ù живота. А после изхвърлих мръсния леген, в който беше повръщала и изчистих килима, по който също имаше следи от петната. Не знам дали въпросната история с красивите приказки е включвала и клизма, но накрая завърши точно с тази процедура – за отстраняване на всички вкарани в организма на Ленчето 146 отрови. Да изхвърлям легени с повърня на различни жени, които бяха болни или просто се бяха нафиркали с алкохол, ми се случваше и по-късно. Важното е, че в такива случаи минавах за рицар, а понякога и за глупак. Пък както мъдро заключи един колега тогава, след като му разказах за случката с Ленчето: „Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват!” Голямата ми любов, при това несподелена, който факт безумно ме радва в момента, обаче бе Офелия. Толкова голяма беше тази моя несподелена любов, че когато работех като учител и по-късно като асистент в университета, обичах да задавам на ученичките или на студентките си със същото име следния риторичен въпрос, докато се чудех дали да им пиша слаба оценка или тройка: - Офелия, казвал ли съм ти някога как се нарича любовта на живота ми? При което получавах неизменния отговор, придружен от задружно хилене в класната стая или в университетската аудитория: - Разбира се, господине, всеки знае, че любовта на живота Ви се е казвала Офелия. Като мен! – и следваше широка усмивка. - Тогава в никакъв случай не мога да ти пиша двойка, девойче! – обявявах тържествено аз и набедената за любов на живота ми Офелия, без да го знае, се явяваше причина за извършването на едно благородно дело. Ако ме попитате, вероятно не бих могъл да ви кажа с какво точно ме привличаше и Офелия. Може би с това, че беше добра домакиня и би могла да ми създаде чувството за семеен уют. Не знам. При всички положения не беше красавица, макар да си имаше някакво излъчване. Тя обаче навреме парира опитите ми да я завладея, макар да си нямаше приятел (е, както може да се досетите, някакъв курсант я беше употребил и после зарязал). Оправданието ù пред мен беше, че иска да живее в градчето си и да се реализира като учителка. Както казваше професор Ганчо Калоянов: „В нашия град какво друго може да се случи, освен някоя даскалица да си пренесе библиотеката при курсант от Военното училище!” Но Офелия не успя с пренасянето на библиотеката, което вероятно силно е наранило снобското ù чувство и самолюбието ù, нито пък ми позволи да ида в нейния град и да живея при нея. Защото всички мои любими си имаха по някой недостатък, а основният кусур на Офелия, освен 147 комплексарството, беше снобизмът (веднъж дори ми рече, че ако ме види в града по анцуг, както обичах да ходя, като отивах или се връщах от фитнес, няма да ме поздрави). В моменти на откровение Офелия обичаше да казва, че може би ще се ожени за някой богат селянин от своя роден край и ще му народи куп деца. По начина, по който го изричаше, си личеше, че за нея това би било огромен компромис със съвестта и снобизма, защото вероятно си мислеше, като повечето от жените, с които се бях сблъсквал, че заслужава да е нещо много повече. Но чак дотам не се стигна, защото след като започна работа като начална учителка, Офелия се захвана с … партизанлък! Mamma Mia! Сега вече я фтасахме и при това положение по никакъв начин не бих могъл да я изтърпя, дори наистина да беше станала любов на живота ми. На всичкото отгоре, когато я попитах на кого си е продала задника, тя скромно и стеснително ми отговори: - Не знам защо така приемаш нещата, но съм член на синята партия … Само това не! След още някоя годинка, подобно на Пецата, Офелия напредна в кариерата и стана зам.-кметица на едно добруджанско градче. И взе да гледа на нас, простосмъртните, „от височината на своята камбанария”, което за мен не означаваше абсолютно нищо. След време пътищата ни с нея се разделиха за дълго и нямаше да я видя повече от двадесет години. А когато след споменатия времеви период бях отишъл в областния град на Офелия по служебна работа, тя вече, напук на предишните си клетви за оставане в родното място, работеше в средището на областта като началничка на малък информационен център по гербаджийска линия и живееше с някакъв арменец. Не знам дали е богат, но още не му е народила „куп деца”. Влезнах в залата, където се трудеше познатата ми от студентските години, и небрежно поседнах на един стол пред бюрото на старата си несподелена любов, сякаш се бяхме разделили предния ден. Тя ме изгледа, сякаш също не ме беше виждала от предишната сутрин и докато аз се радвах на срещата ни, без да го показвам, този път бившата зам.-кметица започна отново да избива комплексите си, като ми заразказва за … университетската си кариера. И тя била работила известно време в университет като мен, но на хонорар. Нека не си мисля, че само аз съм имал тази привилегия. Ами добре. Това ме радва. Обясних ù, че съм написал 4-5 книги и стотина статии, като я попитах тя какво има зад гърба си в това отношение. Не последва смислен отговор, което не ме притесни да я поканя на обяд, но ми беше вежливо отказано. Жената не 148 искаше да дава на приятеля си повод да се съмнява във верността ù. Няма лошо. Дори бихме могли да си останем дружки, ако не ни делеше цяла пропаст във възприемането на света и ролята на човека в него и ако не се бях убедил в последно време, че предишните ми наивни представи за тази жена са изключително погрешни. В интерес на истината нереализираната и неконсумирана любов от младите ми години не ми мислеше злото и дори ми свърши няколко дребни информационни услуги. Не можех да я виня, че не приличам на любимия ù актьор Патрик Суейзи, който ме дразни с женственото си излъчване – мъж пудел, мечта за всяка разглезена жена. Но ще го преодолея някак си. Сигурен съм в това, защото преди да стана найдобрият лингвист в света и Леонардо ди Каприо ме изнервяше, понеже има повече коса и повече пари от мен, но вече отдавна ми е безразличен. И с този Патрик така ще стане, както и с глуповатия мъж на Офелия. Толкова за нея. За човек, който повече от десет години не беше просто гледал, а направо участвал в турски сериали, следващата случка не би могла да бъде изненада. И друг път ми се беше случвало да харесвам някоя студентка, но този път беше по-различно. Особено когато фейсбук навлезе в живота ни, стана много лесно по това, което публикуват девойчетата или повъзрастните каки и лели, да се разбере коя си е хванала ново гадже, с което се вричат във вечна любов, или коя е преживяла поредното отрезвително преживяване … Но Бенито не беше като останалите. И не само защото беше по-голяма от тях със седем-осем, че и повече години. Обичаше да сяда на първия ред и да ме пронизва с поглед, но най обичаше да се заяжда с мен, изразявайки по този начин симпатията си, както по-късно ми стана ясно. Дълго време я пренебрегвах, още повече, че тогава течеше историята ми с Тихомира. Докато един ден не се сблъскахме фронтално пред вратата на празната аудитория, от която тя излизаше и в която аз се канех да влезна. Понечих да я заобиколя, но тя направи крачка встрани и пак застана между мен и отворената врата. Пробвах същия номер в противоположната посока, но се получи същият резултат. Беше като на кино. Огледах се дискретно – коридорът беше празен, затова я попитах с лека усмивка: - Какво искаш от мен, колежке? – В такива случаи съквартирантът ми обичаше да казва: „Ясно е, че ще има любовна авантюра.” Тя ми отвърна фамилиарно по същия начин: 149 - Преди седмица ти пратих покана за фейсбук приятелство, а ти се правиш на недостъпен и не я приемаш … Опитах се да се сетя за какво става въпрос. Подобни покани получавах често и ако името не ми говореше нищо, просто ги подминавах, защото понякога ми ги изпращаха разни проститутки. - Не си спомням, честно казано. – отвърнах, без да се засегна от фамилиарността ù. – С какво име е профилът ти? Тя ми го каза и чак тогава загрях, че в него е с неофициалното си турско име, а аз не си бях направил труда да погледна снимката. В същото време в края на коридора се показаха две студентки и казах на Бенито с понисък тон: - Не се притеснявай, не съм чак толкова недостъпен. След часовете ще си поговорим. – Тя се изчерви, което не го очаквах, но червенината много ù отиваше и само каза: „Добре!”. А в очите ù засветиха огънчета, които ме накараха да се олюлея. - И какво толкова предизвиква интереса ти към мен? – написах ù веднага от служебния компютър в катедрата, след като лекциите свършиха. - Не си като останалите си колеги, които понякога доста нагло ми се предлагат. - Това достатъчно ли е? Ами да се оженим тогава! – Отвърнах на шега. – Хайде да идем да пием кафе някъде. Ти къде си сега? - В колата, пред университета. Но с теб не можем да се видим преди единадесет довечера. Помислих си, че в случая става въпрос за обикновената турска дискретност, и написах в месинджъра: - Само кажи къде и кога. Преди да се разведа, нямах фейсбук профил, но след развода си отворих такъв. Главно да се запознавам с жени или да дразня разни хора. Оказа се обаче, че фейсбукът също е от хубавите неща, на които Великият дух е научил белите хора, защото в него се вихреше бурна дигитална любов, която нерядко намираше физически израз извън виртуалното пространство. В единадесет същата вечер нервно пристъпях от крак на 150 крак на уговореното място, очаквайки познатата ми да си появи и да идем в някое заведение. Но изгубих ỳма и дума, когато изведнъж пред мен заби спирачки спортна кола, чиято врата се отвори и отвътре един познат глас ме изкомандва: „Не ме зяпай, влизай вътре, защото нямам много време!” Не чаках втора покана и седнах в колата, която отпраши с мръсна газ към другия край на града. Оказа се, че за моя огромна изненада Бенито ме води в квартирата си. Влизането вътре беше доста конспиративно, но да се промъквам по този начин в нечие женско жилище, както знаете, не ми беше за сефте и когато вратата се затвори след мен, отново изпитах познатото от казармата чувство, че съм влезнал в танк и съм застопорил люка над главата си. - Трябваше да дойда и да се върна с теб максимално бързо, затова беше цялата тупурдия. - Разбирам. Баща ти не биваше да види, че си му взела колата. - Баща ми си е на село. Приятелят ми! – погледна ме изпитателно и странно Бени, а аз изведнъж почувствах, че ми се ходи до тоалетната по голяма нужда и направих опит да стана от фотьойла, в който току-що се бях отпуснал. - Не ме карай да си мисля, че си глупак! Няма да мърдаш оттук! - Няма да ти дам такава възможност. Обаче трябва да знаеш, че аз на теб нищо не мога да ти дам, от това, което вероятно търсиш. - Абсолютно нищо не търся и абсолютно нищо не искам да ми даваш. Искам те просто тук и сега. - Осъзнай се. Аз съм просто един плешив и скучен чичко и вероятно съм по-голям от татко ти. А къде точно е приятелят ти сега? 151 - У тях си е. Не е много далеч, но има собствено жилище. Още не сме решили да живеем заедно, обаче скоро ще го направим. И не си по-голям от баща ми. Само на четиридесет и осем си, пък той е на петдесет. „Само …”. – Отново почувствах, че ми се ходи в тоалетната, но се стегнах и си казах на ум: „Мамка му! Да става, каквото ще!” - А ти на колко си? – попитах, макар много добре да знаех, че е точно двадесет години по-малка от мен. - На двадесет и осем. Знам, че харесваш Мариела от Димитровград. От месеци те следя как я гледаш … – прошепна Бени, прикляквайки отстрани до фотьойла и докосвайки ръката ми с пръстите си. - Може и да я харесвам, но в момента съм при теб, а не в Димитровград. – отвърнах. – Имам чувството, че ти ще се окажеш най-вкусното нещо в живота ми ... Много си сладка, Бенита! Как го правиш, лошо момиченце? – ръката ми започна да я гали по косата и чувството, че вратата на жилището ще се сгромоляса с трясък и вътре ще нахълтат с тояги, брадви и ножове турчулята от целия квартал, изведнъж взе да се отдалечава и да изчезва някъде в пространството. Целунах я плахо по голото рамо, после не толкова плахо по шията и накрая съвсем страстно по устните. - Ами ям сладко. Ти много красиво си можел да говориш! Не като на скучните лекции. Тези думи вероятно вече си ги казвал на половината момичета от нашия курс. Откъде ги знаеш? - Чух ги преди време от най-добрия приятел на приятеля на една моя бивша състудентка и съседка. И оттогава реших да не пропускам подобни случаи. Не съм изричал такива фрази пред колежките ти и знам, че ние двамата с теб сме луди … - Луди сме, естествено. Не ти вярвам за другото, но няма значение … Бени ме прегърна и останалото си го спомням като в мъгла. След няколко часа започна да се зазорява и аз трябваше да тръгвам, а никак не ми се искаше. - Налага се да изчезвам, защото ако стоя още половин час, ще ни хванат и закарат вързани направо при ходжата да ни ожени … Ако не ме заколят! 152 Изкикоти се с глас, при което се уплаших съседите да не я чуят, а после се усмихна тъжно: - Мислиш ли, че е възможно една жена да обича двама мъже едновременно? – попита ме най-сладкото нещо в живота ми дотогава и след това. - Не знам, може би. Нали нямаше да говорим за любов и да се влюбваме един в друг? – все още не можех да повярвам къде съм и не проумявах как се беше случило всичко това. Хванах с една ръка чаршафа и завих голия ù кръст. Имаше тяло на богиня. А тя, сякаш прочете мислите ми, рече, пропускайки част от отговора: - Видя ли? Ти ми даваш нещо, което другият не е в състояние! Жалко, че една жена не може да живее едновременно с двама мъже. - Ами възможно е. Ако е от Тибет. Но вероятно има доста жени и в България, които си мислят същото. Ще се видим ли пак? - Да, естествено. Колко ли ще продължи нашата лудост? - Колкото, толкова. Да не си правим планове. - Такива неща винаги се научават рано или късно. - По-добре късно, отколкото рано! – отвърнах, повтаряйки думите на един мой познат американец, когато му споменах, че китайците все някога ще надминат Щатите. – А най-добре никога! – добавих от себе си. И от нея вероятно. - Можеш ли да си представиш, че с първия си приятел ходих половин година, докато започнахме да правим секс? Със сегашния два месеца. А с теб стана веднага. - Е, не е веднага. Познаваме се от почти цяла учебна година. А ти знаеш ли, че аз винаги много се притеснявам първият път, когато съм с нова жена? А с теб се получи някак си естествено и без проблем. – Тя ме целуна нежно и очите ù ме гледаха така, както никога никои очи не ме бяха гледали, макар никой път да не ме нарече по име и изобщо да не ми каза, че ме обича. – Може ли да те помоля да ми пуснеш една песен, преди да си тръгна … – попитах лежащата до мен красавица. - Разбира се. Как се казва? 153 - „Before the dawn”… Знаеш ли, че ти ме върна обратно към живота? Бени не отвърна нищо, само очите и светеха. - Помниш ли как веднъж ти се скарах в час и ти се разплака? – добавих. - Помня. - А сърдиш ли ми се? - Ти пък … - Ела да живееш при мен … – прошепнах плахо. Не ми отговори, а и аз не очаквах отговор. Само лежахме прегърнати и слушахме песничката, която беше написана сякаш за нас, защото в нея се разказваше как един мъж като мен преди зазоряване слуша нежния шепот на любимата си, която трябва да напусне след малко (вероятно по същите причини като мен), и плачехме без глас. Нямаше нужда някой да ни се кара ... Забранената ни любов с Бенито, ако не броя трите си любовни срещи с готвачката от ресторант „Ксанти”, за която ще ви разкажа по-нататък, и досега е единствената, от която не пазя лош спомен в живота си, а Бени все още е единствената жена, която съм обичал и на която не се сърдя за нищо. А и как може човек да се сърди на жена, която, любейки се, издава толкова сладки звуци! Докато в начало охкаше равномерно и с усилващ се ритъм, накрая грешната Бени изведнъж спираше за няколко секунди и след това надаваше такъв дълбок и страстен стон, че още се събуждам потен, щом я сънувам. Когато бившата ми жена ми изневери за пръв път, не можах да заспя четири поредни нощи. А сега най-нагло отивах при любимата си час или два, след като приятелят ù си тръгнеше от нейната квартира и я побърквах от удоволствие. Не ù звънях никога по телефона, а когато исках да ù кажа нещо важно, лайквах някоя нейна снимка в мрежата и тя ми се обаждаше. Наред с трескавото усещане за извършване на грях и нещо нередно през цялото лято, докато се срещахме, имаше и комични моменти в цялата тая история. Като този, когато веднъж отидох в десет часа вечерта пред блока на Бени и трябваше да чакам четири-пет часа в колата си, докато влезна при нея, защото съседите ù се бяха събрали да пият на една софра на десетина метра от входа. Към два и половина през нощта вече ми писна и казах на изгората си, че комшиите са отдавна пияни-заляни и няма 154 да ме видят как минавам зад розовия храст, който ме отделяше от тях … Не се разсърдих и когато Бенито изведнъж също спря да ми се обажда след два месеца, въпреки че всеки ден харесвах някоя нейна снимка. Колкото, толкова! Само веднъж, срещайки я в града сама, не се стърпях и казах: - Нали щяхме да се познаваме и след това? Не ми отговори и извърна глава настрани, за да не видя очите ù. И вече няколко години все още тайно се надявам, че някой ден ще ми позвъни отново. Казват, че старата любов ръжда не хваща, а аз го знам и от опит, както ще разберете по-нататък. Дано само вече не съм прекалено стар, когато Бени ми се обади. Като не броим нея и бившата ми жена, в живота ми не е имало други студентки. Веднъж, преди доста време, когато още бях млад асистент и си живеех сам, се появи една звезда от помашките села наоколо, която беше омъжена, но също като Бени ясно ми показваше, че ù харесвам. Пък тогава, за разлика от сега, имаше и защо. Обяснението ù обаче, което сигурно би изненадало повечето хора, беше не че съм ù бил симпатичен, а че съм бил добър човек. Сигурно защото не я скъсах, както заслужаваше, а ù писах тройка. Често се засичахме случайно в университетското кафе, където постоянно ми се оплакваше от мъжа си и майка му, докато в един момент не започнахме да го правим нарочно. Не ми беше много ясно какво точно искам от нея като цяло, на нея пък още по-малко ù беше ясно какво иска от мен. Веднъж я попитах с характерната си тъжна ирония: - Ако се бяхме срещнали, преди да се ожениш, щеше ли да се влюбиш в мен? - Предполагам … - Ами ако сега ти предложа да избягаш при мен, ще го направиш ли? - Ако ме вземеш заедно с детето ми … Усмихнах се саркастично и на нея, и на себе си, защото в онзи момент не бях сигурен какво точно бих направил, а и мъжът ù не ми беше сторил нищо лошо, че да му съсипвам живота. Още по-малко на детето им. Дяволчето отвътре обаче не спираше да ме човърка и продължих: 155 - А ако сега се изправя и тръгна към квартирата си, която не е далеч, дали би могла след малко и ти да станеш и да ме последваш на известно разстояние? Загледах я предизвикателно в очите, а тя ме погледна по същия начин и каза: - Направи го и ще разбереш. Изчервих се и макар че трябваше да влизам в час, скочих от стола, излязох от кафенето и тръгнах към квартирата си. Обърнах се чак на завоя. Помакинчето вървеше след мен. Но щом влязохме в стаята ми и след малко я погалих нежно по косата, тя изведнъж сякаш се пробуди от някакъв дълбок сън и ми рече: „Искам да си ходя …” Макар и със закъснение, успях да влезна в час под присмехулните погледи на студентите. Далеч не всички от тях са заслужавали доброто ми отношение. Помежду им е имало и доста тъпи и нагли същества. Веднъж, докато още бях асистент, спасих, вярно че не от първия път, но нямах друга възможност, една студентка от слаба оценка. Казваше се Йовка, от Карлово (една от малкото, показани с истинските си имена тук), а мъжът ù беше катаджия и въпреки че не се познавахме, идва да ми ходатайства два пъти за нея, първия от които неуспешно. След като с триста зора и благодарение на моята помощ получи тройка, въпросната патка излезе да изпуши една цигара пред университета и нейна състудентка я попита по какво е имала поправка. - По една глупост! – отвърна тъпата карловка, като нарочно наблегна на последната дума, за да ме подразни. Изгледах я презрително. Можех да се уредя пет-шест поредни пъти като квестор на държавния ù изпит и да не завърши в продължение на тричетири години, но за две десетилетия в университета само веднъж съм правил такова нещо, и то не спрямо нея, понеже ù стигаше, че е глупава. Направих го, защото цяла една групичка кухи, но нагли студентки ме бяха ядосали, а изпитът беше обикновен, семестриален. Никога не съм изнудвал и студентка да спи с мен за оценка. Смятам, че само един плужек може да стори подобно нещо, което е израз най-вече на неуважение към самия себе 156 си. Няколко месеца по-късно мъжът на Йовка от Карлово ме спря и ме глоби за дребно нарушение. - Вие как пишете двойки! – самодоволно се изхили дебилът. Изгледах го още по-презрително, отколкото бях изгледал жена му след изпита, и го попитах дали неговото и на глупавата Йовка от Карлово дете много се гордее, че баща му работи, и най-вече се държи като кокошкар. После му казах да не ме гледа като насран и се качих в колата. По същия начин, както жените усещат от пръв поглед характера ми и тези от тях, на които той не допада, веднага показват неприязънта си към мен, различните малоумни чиновници в полицията, банките, паспортните служби, митниците и редица други гангстерски учреждения многократно при първата ни среща са се опитвали да ме дразнят нарочно по служба или просто от вродена тъпотия, но видеокамерите, случайните свидетели на тези събития, и най-вече историята, са запаметили многократни случаи, когато, обратно на очакванията им, именно аз тях съм ги унижавал и съм ги навирал, където им е мястото. В интерес на истината, докато бях учител, съвсем не се държах толкова милостиво с учениците, както го правех по-късно със студентите и особено със студентките. Но нямаше как иначе да бъде точно в онези най-диви мутренски години, когато за пет години смених пет училища, последното от което беше известно в града като Зоопарка. Познайте защо! Та преди две десетилетия един от учениците ми в споменатия Зоопарк ме беше попитал: - Господине, защо станахте даскал, след като имате физически данни да станете полицай? Пък и сте умен, за разлика от полицаите. Щяхте да направите кариера, вместо всеки ден да си късате нервите с нас. Наивният юноша си мислеше, че в нашата държава кариера се прави от кадърни хора. - Защото, моето момче, ако бях станал полицай, щяха да ме убият на втория месец … Друг, по-трезвомислещ ученик, се обади ехидно от съседния чин и ме поправи: 157 - Не, господине, щяха да Ви убият още на втората седмица. Ама и без това, като гледам, едва ли ще си умрете от естествена смърт! Точно няколко дена преди този разговор ме бяха цапардосали с един камък в главата, докато влизах в училищния двор, така и не успях да разбера кой го направи и сега наглецът намекваше именно за въпросната случка. Погледнах го кисело и му посочих с жест да излезе на дъската. - По-важното е, че сега живея естествен живот. Я да видим дали си дошъл подготвен на училище … Когато вече имах връзка с бившата си жена, но още не се бяхме оженили, ми се нахвърли друга турска красавица. Не знам защо, докато бях млад, симпатичен и свободен, почти всички жени ме подминаваха като влак малка гара, а като се ожених, изведнъж започнаха да ме нападат, понякога доста агресивно. Въпросното момиче беше красиво, умно и, за разлика от бившата ми жена, много нормално и уравновесено. И по-младо от нея с две години. За толкова време в провинциален университет на пръсти се броят истински умните студентки, които съм имал. И тя беше една от тях, ако не най-умната. Толкова добра, че можеше да чете написан на английски учебник по старобългарски език и да разбира какво пише в него, за разлика от доста мои колеги старобългаристи. За да се отърва от провинциалната селяния, завист и злоба („Защо Айше има четворка, а на мен сте писали тройка?”), придобих навик по време на изпит да викам студентите един по един в кабинета, където изпитвам. Хубавицата, за която говоря, си имаше сестра близначка, с която не си приличаха съвсем. Първо изпитах сестра ù, после влезе тя. Естествено, предварително знаех каква оценка ще пиша на момичето, затова просто я заприказвах, както правя с всички, ако не броим съвсем елементарните, дето освен тройка в студентската си книжка не виждат нищо друго в мечтите си. На всичкото отгоре близначката умееше и много приятно да разговаря и да разказва за себе си и за не много приятния си живот на интелигентно турско момиче от селата наоколо, на което брането на тютюн не е любимо занимание. Докато не ù подадох книжката с нанесената шестица и не ù казах, че може да си ходи. Последното явно не ù допадна много и започна да се суети, сякаш иска нещо да ми каже. 158 - Какъв е проблемът? – попитах, въпреки че бях започнал да се досещам. - Не искате ли да Ви дам телефонния си номер, за да ми се обаждате и да си говорим пак? Беше ми много приятно… Изпълних се със смесени чувства, но само ù отговорих с горчивина в гласа: - Ти си много хубаво и умно момиче, но аз вече … си имам на кого да се обаждам и с кого да си говоря … Никога няма да забравя погледа, който ми хвърли на излизане. Трудно е да се опише с думи, а и на мен ми стана много мъчно за девойката. Това, което може би исках да кажа по-горе на мястото на многоточието, но не го изрекох, беше „за съжаление”. А все още не беше съвсем късно и поводи за споменатото съжаление не липсваха и преди, и след тази случка. След като се разведох, се опитах да разбера къде е и какво прави близначката. Беше в Белгия или Холандия, където учеше магистратура и вече имаше две деца. Не си мислете обаче, че непременно и целенасочено съм си търсил само омбудсманки, заместник кметици и студентки туркини за жени. Каквото дойдеше и както се случеше, докато все още мечтаех за голямата си любов. А съквартирантът ми от студентските години, за когото споменах по-горе, ми повтаряше, че всичко това е ала-бала, с жените един мъж трябва да се държи, като се възползва от тях, да не ги взима на сериозно и да не съжалява за никоя. - При жената няма логика, брат! – казваше ми моят приятел, с когото живеех в една стая като студент. – Винаги прави това, което най-малко очакваш от нея. А аз тепърва щях болезнено да се убеждавам в правотата на думите му и колкото и да е глупаво, трябваше да минат повече от двадесет години, докато разбера, че той е бил правият, а не аз. Човекът беше истински плейбой, какъвто и по филмите не съм виждал. Докато учехме заедно, за пет години през него минаха пред очите ми поне петдесет парчета. Значи ако искаме да разберем бройката на всички жени, с които е преспал през живота си, ще трябва да добавим поне десет за всяка следваща година. Имаше си и една хавлия, която стоеше под леглото му и с която бършеше 159 спермата от коремите и задниците на минаващите през конвейера му красавици. От време на време я переше. Та да се върнем отново на моите преживявания, а не на тези на съквартиранта ми, защото иначе ще се получи цял роман, а аз още от първи клас мразя да пиша. Доколкото си спомням, преди да се оженя и разведа, само веднъж изключително целенасочено съм подхождал към жена абсолютно безскрупулно, и то защото имаше прекалено лоша като за съпруга на един бъдещ президент слава. И не бих рискувал някой ден политическите ми опоненти да ме сочат с пръст, докато излизам с вдигнат юмрук от президентството, и да ми се подиграват, че на млади години са спали с жена ми. Фатмето беше готвачка в крумовградското ресторантче „Ксанти”, което беше собственост на тъста на един мой колега. Обичах да ходя да вечерям там, но никога няма да си простя, че освен дето опънах два пъти готвачката от „Ксанти”, на първа среща с бившата си жена отидох именно там. Вероятно Фатмето именно тогава ме е проклела, задето постъпих подло с нея, макар самата тя вече да беше омъжена, и бракът ми после не беше щастлив. След време ресторантчето фалира, както и ресторантът, където отпразнувах сватбата си. Дълго време ухажвах въпросното Фатме, докато вечерях в „Ксанти”, но тя упорито ми се опъваше, напук на репутацията си. Е, не искам да кажа,че беше мръсница, просто си беше наивна и глупава, макар и по селски хитра, и често я лъжеха (или просто тя им позволяваше да я лъжат) злодеите, какъвто и аз се оказах спрямо нея и в какъвто накрая окончателно и аз се превърнах, благодарение на бившата си жена, с която на първа среща отидох точно в ресторантчето „Ксанти”, където работеше и Фатмето, за която бях захванал да ви разказвам. Веднъж така се случи, че един злодей отмъкна Фатмето съвсем под носа ми, тъкмо когато тя беше започнала да дава признаци на обратна връзка и се бях наточил да я заведа вкъщи. И това ме ядоса страшно (ако не се познавахме, щях да му шибна два юмрука), но в никакъв случай не ме обезкуражи, защото знаех, че след една седмица готвачката отново щеше да бъде „свободен агент”, както обича да се изразява колежката Захаринка, с която заедно завършихме Публична администрация в Софийския. Освен това, човек се учи от грешките си, а аз никога няма да мога да забравя легените с мръсотия, които съм изхвърлял от глупост и които често сънувам. Не крия, че като истински мъж, джентълмен и рицар правех разни дребни подаръци на Фатмегюл, на които тя се радваше от сърце, както туземките от любимата ми Амазония се 160 радват на дрънкулките на бранкосите. Защото по душа Фатме си беше точно такава туземка, макар да не беше от Амазония, а от едно крумовградско село. И когато най-накрая успях да я съблазня (представяйки се доста зле на първия сеанс, защото не всеки може да прави секс без любов, но компенсирайки солидно на втората и третата среща), за което може и да не горя в ада, понеже съм преминал през своите адове тук, на земята, след третия път Фатмето изведнъж ми изръси: - Започнах да се влюбвам в теб. Дай да се оженим! Ако бях се съгласил, напук на всичко казано по-горе, можеше да си изкарах един хубав семеен живот с една скромна женица, която щеше да ме гледа в очите и да оценява всичко, което съм направил за нея, за разлика от редица други. Но Фатмето, като всички първични туземки, обичаше да послъгва и аз нямаше да мога да съм сигурен кога мога да ù вярвам и кога не. Затова просто я погледнах в очите и ù казах: - Не мога, Фатме. Не ми се сърди. Нека не се срещаме повече. При което тя ядосано изкрещя: - Животно такова, разглоби ме от клатене, а сега ме зарязваш! Човек, който не е израснал с комшии турци от петгодишен или пък не е живял в турски град, би се удивил от това как една миловидна кадъна може да носи у себе си и да изкара на показ с едно изкрещяване толкова отрицателна енергия. Но не и аз, който освен всичко друго след време щях да придобия десетгодишен семеен опит с представителка на турския етнос. Въпреки всичко, стана ми жал за момичето срещу мен. Ако трябва да сме честни, „клатене” не беше точната дума, която Фатмето използва, както и не би могло да се очаква от една първична крумовградска туземка, но поважното е, че не ме намрази, което именно заслужавах, и си останахме приятели. А аз след това се правех, че не забелязвам следващите злодеи, които я задяваха и водеха в квартирите си. Впрочем, един от тях излезе посвестен от нас, останалите, и се ожени за нея, а тя му роди три деца. Наскоро я видях на един училищен празник в читалището. Дъщеря ми изпълняваше някакъв танц на сцената, а Фатмето седеше с най-малкото си момиче на единия от редовете. Вероятно по-големите ù деца, или поне средното, също бяха в програмата. Не знаех, че дъщерите ни ходят в едно и също училище и в първия момент не я познах. После нещо ми просветна и 161 я погледнах по-внимателно. След което се обърнах към сцената и забелязах с периферното си зрение, че тогава тя на свой ред ме загледа. Играта се повтори няколко пъти и накрая върху лицето на Фатме цъфна лека усмивка, която успях да забележа въпреки слабото осветление. След като приключи грешният ми романс с Бенито, два месеца стоях на сухо, което беше нищо в сравнение с други, много попродължителни периоди. „Самичко не се живее!” – казват на село и отново реших да си опитам късмета с нещо руско, но този път ми дойде на ума да търся в по-надежден сайт – за православни запознанства, макар че самият аз не бях кръстен тогава и не мислех да се кръщавам. Регистрирах се и – хоп! – още на втория ден получих съобщение от една овдовяла преди двадесет години грузинка от Москва, която ме уверяваше, че желае да прекара остатъка от живота си с мен, да се грижи като родна майка за детето ми и да бъде доволна само от факта, че съм с нея. Речено-сторено. Ще трябва да се похарчи някой лев, но любовта изисква жертви. Стига обещаното да е истина. Е, оказа се, че е с две години по-стара, отколкото се представя, че едната снимка, която беше сложила, е на някаква актриса, а не нейна, но това са бели кахъри. Без това се налагаше да ида за седмица до руската национална библиотека в Москва, защо да не се срещна и с Марина? Ако не ми харесаше, просто щях да си свърша работата и да се върна. Както винаги става в подобни случаи, една моя позната, която току-що се беше развела, прояви интерес към мен точно в онзи момент, но беше закъсняла с цяла седмица. И трябваше да я разочаровам, а себе си още повече. 162 Марина работеше на хонорар като асистентка по психология и беше много разпиляна и разсеяна. От седем-осем години се опитваше да защити неуспешно дисертация. За мен главната дилема беше, че грузинката искаше да се покръстя, при това пред очите ù, в Москва. Казах си, че след като вече бях нарушил единия от житейските си принципи – да не ходя с ангажирани жени, ще мога да наруша и този да не се обвързвам с никаква религия, докато съм жив. Особено ако става въпрос за любов. Пък и не исках Марина да се чувства неловко, защото беше силно религиозна, за разлика от повечето женщини в споменатия православен сайт. Речено-сторено. Грузинката ми прати покана и заминах за Москва, където пристигнах надвечер. Макар че уж вече взаимно бяхме разбрали колко много се обичаме, посрещна ме доста предпазливо и така, сякаш не бяхме разговаряли два-три месеца по скайп. Първия ден не пожела да влезе в хотелската стая, която ми беше запазила. На втория ден се видяхме в библиотеката, където и тя ходеше постоянно, после вечерта склони да влезе и в покоите ми, където ми донесе цяла чанта с ядене и ме целуна на тръгване. Говореше ми, че не е била с мъж цели четири петилетки, което можеше само да ме радва, ако беше истина, естествено. На следващия ден ме заведе в близката църква, където беше ми запазила час за кръщение. Няма да сгреша, ако кажа, че основната ù цел май беше по-скоро да ме покръсти, отколкото да легне или да живее с мен, макар постоянно да ми повтаряше колко много ме обича и ме наричаше с галени имена и прякори. Винаги съм ненавиждал последното, защото всички, които са ми говорели галено, са ме прецаквали много гадно накрая. Важното обаче беше, че вечерта на същия ден с Марина от фотьойла се преместихме на леглото и след като я кандърдисах да махне стегнатия си колан, заради който не можех да пъхна ръката си нито нагоре, нито надолу под роклята ù, ми стана ясно, че за разлика от Хитлер, ще успея да превзема не само Москва, но и Тбилиси. Както и стана, след като тя ме помоли да спра осветлението. След месец, когато новата ми любов дойде за седмица в България, разбрах, че веднага след тръгването ми е отишла да се изповяда при попа, което много ме ядоса. Уж ме обича, а се изповядва, сякаш е извършила лоша постъпка! Имаше нещо съмнително в цялото ù поведение. Не ме покани в квартирата си, макар че преди това бях говорил по скайп дори със сина ù и бях виждал на снимки цялата ù кавказка родà. 163 Иначе не бих казал, че с грузинката ми беше зле. Раздаваше се всеотдайно в любовта, без да каже „ах” или „ох” като някои други, когато я изтормозвах с енергията си, ласкаеше ме че съм мъж за цял табор циганки, и търпеше просташките ми шеги, като само не спираше да си повтаря учудена, че не може да проумее как понася да ù говоря така мръснишки, та даже ù харесвало. Вероятно защото много ме обичала. А шегите ми не бяха чак толкова тъпи или груби, просто галех гърдите на Марина и ù обяснявах, че едната от тях отсега нататък ще се казва Голям Кавказ, а другата – Малък Кавказ. И други от тоя род. Когато обаче възлюбената ми ме посети в България, поведението ù беше коренно различно, макар повечето време и сутрин, и вечер да се раздаваше за мен в любовта. Отново се срещнахме на летището, сякаш ни беше първа среща. Още с влизането в квартирата ми обяви, че в нея нещо не е наред. Имаше предвид разхвърляните навсякъде книги и копия от статии. Обясних, че е дошла само за седмица и няма смисъл да правя генерален ремонт или генерално почистване по случай нейното идване. Като дойде за постоянно, тогава да командва. А тя се намуси и първата вечер не ми позволи да я докосна. На другия ден се почна мащабно чистене, при което Марина размести някакви оставени от мен статии и се ядосах, защото изгубих доста време, докато ги намеря. При чистенето навря връзка моркови някъде и след една седмица започнаха да гният и да вонят, та чак тогава ги открих. С две думи, очертаваше се провал, въпреки неспирния денонощен секс, с който исках да наваксам уж двадесетгодишния неин принудителен любовен застой. Все пак, когато я изпращах, все още се надявах и вярвах, че нещо ще се получи между нас и че ще се научим да живеем заедно и да търпим недостатъците си. - Нали ми каза, че ти стига единствено да бъдеш да мен, без да имаш никакви други претенции? - А ти да не ми повярва? – отвърна набожната грузинка и ме погледна странно. – Писàне (така ме наричаше тя), иска ми се още малко да поработя в университета, след като си защитя дисертацията тази пролет, преди да дойда да живея при теб … - Защо ли не съм изненадан? – отговорих. – Трябва да тръгваш за самолета. 164 Тя заплака, целуна ме и се отправи към регистратурата на полета. На летището в Амстердам щеше да има осем часа престой, докато се качи на самолет за Москва, но Марина въпреки това … изпуснала връзката. По някакъв луд късмет я качили на следващ самолет, без да ù вземат допълнителни пари. Тогава ми стана ясно, че наистина нещо не е наред, но не с мен … Когато една жена иска да отблъсне даден мъж, тя започва да го подлага на психоатаки, особено ако е и професионална психоложка, каквато беше Марина, съчетано с известна доза психопатство. Не мога да кажа със сигурност дали грузинката точно това целеше, или просто си беше луда, но след като се върна в Москва, започна да ме тормози по скайп, да ме ревнува и обвинява неоснователно, че си търся други мадами и прочее. Докато един ден ми писна от номерата ù и я отрязах. За което тя ме обвини в „нелюбов” и ми каза, че никога не съм имал сериозни намерения към нея. Няма да коментирам последното, но хубавото в случая беше, че разделите с всяка следваща красавица започвах да понасям все по-лесно и постепенно достигнах до прозрението, до което съквартирантът ми от студентските години беше разбрал доста отдавна. По същия начин, както бях почнал да вниквам в причините за странното от наша гледна точка поведение на азиатците (независимо от националността им или от това дали изповядват исляма, будизма или нещо друго), след като изкарах няколко години в Азия, сега нищо повече не може да ме учуди и по отношение на жените. Вече по никакъв начин не бих се учудил, ако свалям някоя колежка, а тя почне да ми обяснява колко статии е написала, вместо да ми скочи отгоре, както по-рано ми се беше случвало. Нито пък ако ида на научна ескпедиция в Бесарабия и някоя тамошна нашенка цял ден търчи след мен, а през нощта се покрие дълбоко. Подвизите ми с Тихомира, Бенито и Марина се случиха в рамките на една година, затова на последния за мен учебно-научен съвет, преди да се откажа от посещаване на това мероприятие, когато ставаше дума за научната ми атестация, на шега попитах шефката дали ще ми дадат някакви точки за това, че съм успял да сваля една студентка от нашия, една асистентка от Московския и една доцентка от Софийския университет. Както често се случва след мои изказвания, екна смях в залата, но любимата ми омбудсманка я нямаше, за да запише поредното ми остроумие. 165 Както обича да повтаря колегата Хаджипетров, истинският мъж никога не трябва да остава с пишка в ръка и по тази причина и аз започнах да умувам и да търся варианти за намиране на женска половинка, поне за временни забавления. Познатата ми, която ми беше писала точно след като се захванах с Марина, вече не беше свободна. Сетих се, че в съседния град, където бях изкарал едното си висше образование, имах състудентка, с която много отдавна бях имал връзка. Тогава тя беше разведена и си търсеше само временно забавление, докато пък аз все още гонех любовта на живота си. Историята завърши с печален край, в който аз останах да плача на една скамейка, а Галина тръгна към следващото си любовно изживяване. Не бях съвсем изненадан от въпросния край, защото като се срещахме, тя обясняваше вкъщи, че отива на библиотека с Мариана. И при едно от следващите ми позвънявания, когато я търсех, майката на Галина ми обясни, че … дъщеря ù е отишла до библиотеката с … Мариана. Беше изключително лоша актриса, макар че и тя си представяше живота като вид театър, но при всяка следваща наша връзка ме изненадваше с някой нов номер в любовния си репертоар. Няколко години, след като Галето ме заряза, съдбата пак ни събра на една магистратура и същата отново реши да ме сваля. Но аз ù казах да остави таз песен любовна и ако иска, може само да се срещаме понякога, без да влагаме никакви чувства. Тя го преглътна за известно време, но горделивото ù характерче не ù даде спокойствие, докато не си намери нов мой местен заместител, защото обичаше точно тя да диктува условията, а не на нея да ù ги диктуват. Та сега реших да видя какво е положението с въпросната личност и един мой братовчед полицай ми намери номера на телефона ù. Веднъж, когато бях отишъл по работа в нейния град, ù позвъних и ù припомних кой съм, като я поканих да пием кафе. Отговори ми, че си има мъж и в момента е на работа, но седмото ми чувство ми подсказа, че след време пак ще има … любовна авантюра, както можете да се досетите. Така и стана и след два-три месеца тя ме намери във фейса. За което аз по-често съжалявам, отколкото да се радвам, тъй като е трудно да се изтрайва да слушаш как някоя женица, която те е зарязвала не един, а два пъти, ти обяснява, че не може да живее без теб и че на времето те е изоставила, защото ти е мислила доброто. С две думи, Евгений Онегин и Татяна ряпа да ядат! За капак на всичко Галина непрекъснато ми повтаря, че вече не съм същият наивен и добродушен младеж, сякаш не заради нея и такива като нея съм се променил. 166 И този път новото начинание не мина без комични сцени, защото колкото и да имах нужда от секс, заради миналите преживявания с тази жена нещо ме дърпаше в обратната посока. Та макар да ми беше трето начало с въпросната звезда, с която първия и втория път практикувах див секс, отначало се изложих и за мое успокоение излязохме да се разходим с колата ми. Като се оказахме насаме сред природата обаче, безумната ми убийствена гордост се пробуди, извадих от автомобила един хлъзгав спален чувал и го постелих на леко наклонения терен. После, хлъзгайки се надолу по чувала и борейки се със зъби и нокти със земното притегляне и ужасния пристъп на хемороиди, който имах в онзи момент, защитих мъжкото си достойнство. Друг път, когато разполагахме с доста ограничено време и с никакъв друг терен за любовни подвизи, освен òпела ми, както си седях на предната седалка, паркирал в една тъмна уличка, а фактическата любов на живота ми се беше навела над скута ми, някакъв чичка мина покрай колата, спря и се загледа през прозореца. Това ми напомни за една подобна случка с любимия ми рок-певец Дий Снайдър, чиято глава се подавала през отвореното стъкло на машината, докато правел секс вътре, понеже е доста дълъг, и някакъв тип, минавайки по същия начин покрай него, го пошляпал съучастнически по едната буза и му казал: „Давай, не отпускай фронта!” Или нещо подобно. Само че моят чичка в първия момент не разбра какво точно става в колата, а аз не исках да смутя партньорката си и само го изгледах хладно и недоброжелателно в очите, както направих и с бялката преди, тропайки нервно с пръсти по облегалката на съседната седалка. Това подейства и натрапникът се изпари. Подобно на съквартиранта си, който две години, че и повече, размотаваше една хавлия изпод леглото си, аз пък в редките моменти на срещи с жени разкарвах насам-натам със себе си една пластмасова опаковка с интимен гел, който беше останал от времето на бившата ми съпруга, и го ползвах няколко години, докато не свърши, с различни красавици от различни националности, различни професии и различни точки на земното кълбо. Мина вече цяла седмица, откакто пиша тази история, и протестите срещу мутрата фашист и срещу мутренската подлога с каскета продължават. Клатят се, но не падат. Трябва да паднат обаче, няма друг начин, нито друг изход. Спрях да общувам с още доста от бившите си познати. Отрязах още един свой колега, защото имà наглостта да ме пита 167 как може да плюя законно избрания ни премиер. Зависи кой как възприема въпросното лице. За някого може и да е премиер, но за мен е обикновен бандит. А дали е избран законно или с изнудване, подкупи и фалшификации, е друг въпрос. То по тази логика не биваше да обиждам и законно избрания си бивш си началник, който взимаше незаконно, и найвече неморално, тринадесет пъти по-голяма заплата от мен, за сметка на това, че аз, колегите и студентите ми стояхме на студено. И всички трябва да си мълчим за всичко лошо, извършено от привидно законно избрани боклуци. Отрязах и един свой бивш преподавател, който ме ядосваше още като бях в университета с поведението си, защото ме нарече „рубладжия” в един коментар, тъй като съм русофил и не обичам многократно споменатия по-горе бандит премиер на Бананистан. Аз пък нарекох бившия си преподавател „доларджия”, защото си е точно такъв и той се опита да ме затапи с предупреждението, че него може да го отрежа, но поважното е да внимавам да не си отрежа някой израстък (интересно ми е как е толкова осведомен по отношение на израстъците ми – нали още не е чел този разказ). Не може да твърдиш, че си демократ, а да защитаваш едно престъпно и на практика фашистко правителство и злобата да е единственото искрено чувство, което излиза право и без всякакви заобикалки от душата и сърцето ти! Сякаш Путин му е виновен на бившия ми доцент, че сега искали да го пенсионират! Та няма да стои в университета, докато почне да се напикава по коридорите! И така. Разказах ви малка част от живота си, запознах ви с някои от хората, минали пред него, и за недостатъците им (вече знаете, че добрите постъпки никой не ги помни, включително и аз). През изминалата седмица се запознах с още една руска звезда – Алла Сахарова. От Архангелск. Аз отдавна не ги търся рускините, но те периодично се появяват и ми пишат. Знам предварително какъв е сценарият, но по инерция продължавам да отговарям на по-симпатичните от тях. Алла не била правила секс само от десет години. Съжалих я, казах ù, че е сладка като захар (ако някой случайно не знае, на руски тази субстанция се нарича „сахар”), че веднага след края на епидемията ще се кача на самолета за Архангелск и ще целуна Уралските ù планини (когато искаш да свалиш нечии бикини, много е важно да си запознат с географските особености на съответния регион), а после ще я разглобя от клатене (тук, подобно на Фатмето, и аз не използвах точно споменатата дума, а нещо по-вулгарно). Само че първо ще трябва да си купя нова опаковка интимен гел, защото предишният е 168 свършил. Алла обаче изведнъж се обиди, обяви ме за секс маниак и за простак и ме упрекна, че се отнасям с нея като с глупачка, което не беше лъжа. Сложно нещо е животът. Никога не съм се стремил да стана плейбой като съквартиранта си, а на стари години май по неволя точно в това се превърнах. Дали да не направя опит да събера на едно място всичките си Дулсинеи и да заживеем дружно в мир и любов? Ще си имам син в Москва, дъщери в София и на още няколко места, включително едно помашко селце, а също и три кучета и къща в Тайланд. И понеже вече наруших всичките си житейски принципи, освен един, време е да наруша и него и вместо да си умра аполитичен и безпристрастен, по примера на любовта на живота си, тоест Офелия, и на бившия си приятел Пецата, който пак даскалува и пасе крави в свободното си време, да се запиша в партията на Васко Черепа. Ако ще е гарга, нека да е рошава. Че те всички останали опозиционери са путьовци. Преди да довърша разказа си, пак влизам във фейсбук и виждам, че една моя позната, която беше докторантка в Щатите, най-накрая е отговорила на отправения ми до нея преди повече от месец въпрос дали е успяла да защити дисертацията си (грузинката Марина нарочно още не съм я питал, макар да минаха поне две години от времето, когато трябваше уж и тя да се защити, и не бих се учудил, ако още не го е направила). Радостина, така се казва познатата ми в Щатите, ми е писала, че защитата ù е преминала успешно, но цялото няколкогодишно преживяване е било един истински кошмар. Не се учудвам, защото преди нея една друга позната докторантка я бяха провалили тамошните университетски българисти, на които българският език не е роден, но се опитваха да я учат кое в него се казва правилно и кое не. Радостина обаче излезе по-упорита и не се предаде. Въпреки че непрестанно ми се оплакваше от тамошната суета и лицемерие, които според нея граничели с поквара и можели да се разберат само ако човек мине от другата страна на завесата. Това Емилия Намлиева не би могла да го разбере, защото такива думи минават край ушите ù, без да влизат в тях. Преди време тя беше на лекторат в Германия и веднъж се скъса да ме убеждава, че никога, по никакъв повод не била почувствала обида и унижение от западняците. Тогава ù зададох въпроса защо нейната приятелка Петя Цонева, която в момента е на въпросния лекторат, постоянно се жалва във фейса от швабите. Отговор не последва, 169 но за мен по-важното е, че Радостина е успяла да го начука на американците, като се е защитила. Мимоходом виждам, че Фикри, едно оправно турче от Джебел и мой отдавнашен аркадаш, е постнал някаква статия за натовския раздор между американците и немците и по инерция я споделям, за да дразня фанатизираните чуждопоклонници, които все още не съм изтрил от фейсбук контактите си. Не мога да си обясня как православен славянин може да харесва западняците. Арогантни и двулични животни, мислещи единствено за пари и за нищо друго! От тях шведите са ми найантипатични. Не само заради безобразно-безотговорното си поведение по време на коронавирусната епидемия. Един американец ми беше разказал как спасил от удавяне детето на някакви шведи и те, вместо да идат и да му благодарят лично, му пратили цветя по пощата. В чужбина известно време бях съсед на швед и източногерманка, които живееха заедно без брак. Когато жената, която на практика издържаше скандинавеца, се разболя от рак на гърдата, нашият човек най-безцеремонно се качи на самолета и я заряза. Сложни са били отношенията ми и с турците през целия ми живот. Макар повечето ми студенти и студентки да са такива, да имам много приятели турци и, както казах и по-рано, да съм спал с повече туркини, отколкото с българки, съм имал и доста екшъни с разни примитивни представители на този етнос (тук изобщо не визирам бившата си жена). Повествованието ми би било доста бедно, ако не спомена един турски субект, май се казваше Юзджан, от шести клас, но една или две години поголям от обичайната за същия клас възраст, който през време на задължителната обедна почивка на един пионерски лагер всеки ден мастурбираше самодоволно пред погледите на цяла стая примерни и не толкова примерни пионери. На някои от нас това ни идваше в повече, макар по-късно да се е случвало и ние най-просташки да опипваме момичетата в междучасията. Като бях във втори клас пък, една година изкарах по болест в Тревненския туберкулозен санаториум и там един турчин, по име Ридван, който беше в осми клас, жестоко ме беше пребил, защото някой го излъга, че аз съм го натопил, дето е пушил цигари. Аз обаче никак не му мълчах и докато той ме риташе в ребрата или ме хващаше за дрехите, вдигаше ме и ме удряше в земята, не спирах да го псувам на турска майка и да го заплашвам, че като заспи, ще го заколя, а 170 като порасна, ще си отмъстя на народа му и по други начини … През следващите години по подобни причини бях намразил и един див даалия, наречен Ерсой, и сериозно мислех някой ден да му го върна тъпкано и с лихвите. Но не знам защо от известно време вече не изпитвам лютата си омраза към много хора от предишните години. Сигурно пак е от старост. Лошото е, че войната се движи от запад на изток и след Босна, Косово и Македония в един слънчев ден ще дойде и нашият ред, когато тъпите янки решат да спечелят някой пробит долар и на наш гръб. И тогава точно споменатите Юзджановци, Ридвановци и Ерсоевци отново ще влезнат в ролята на башибозук и ще настанат нови баташки кланета. Но дано по това време все още имам сили да застана срещу тях или синовете им и каквото е писано … Изкарах основното си образование в едно селско училище, където непрекъснато трябваше да се доказвам с юмруци на всякаква паплач от български, помашки, турски, каракачански и цигански произход и това се оказа незаменим опит, който по-късно постоянно ми помагаше в живота. Казват, че всички световни диктатори – Хитлер, Сталин, Путин и прочее, били минали през подобна закалка като малки, съчетано с наличието на деспотични родители вкъщи. Дано пък и аз стана човек някой ден! Такива мисли ми минават сега през главата за политиката, живота и секса, но когато се развеждах, не можах да се сдържа и за свой срам заплаках пред съдебната палата. Колкото и онази, с която се развеждах, да не го заслужаваше (май прекалих с реването в тоя разказ!). А сега, когато вече дори не помня, че някога съм бил женен, при всяко позвъняване на телефона ми тайно се надявам на екрана му да се изпише името на Бенито, защото, както обича да казва бившият ми съквартирант: „На онзи му минава времето”. Даже и рима се получи. Всъщност, той не казва точно „онзи”, нещо по-вулгарно, но няма значение. Лутам се като муха без глава из празния си живот и по пътищата на света и както бях написал отдавна в едно свое стихотворение: „… от себе си напразно се мъча да избягам …” Или пък се мъча да намеря нещо. Кой знае. Чак в Архангелск може и да не ида, в Тайланд още по-малко. Но защо пък да не прескоча до Долно Осеново или до Добрич? Преди пет години пътувах от Благоевград към Пловдив и реших да се отбия по работа в едно помашко село, наречено Долно Осеново. Селото е на няколко километра от главния път и като кривнах към него, видях на 171 пътя да стои младо момиче. В първия момент го помислих за проститутка, макар помаците да ни биха я търпели да стои в такава близост до населеното място и да развращава женорята им. Махна ми с ръка в посока към селото и разбрах, че иска да я закарам дотам. Учудих се, че е толкова смела, защото на подобни разходки в коли на непознати мъже не се гледа с добро око в мюсюлманските села, но я качих. - От Осеново ли си? - Да. Много ти благодаря, че ме взе. Още като те погледнах в очите, разбрах, че си много добър човек и че ще ме качиш. Трябва да накърмя детето си след малко. - Ами баща му къде е, че те е оставил да вървиш пеша … - О, той ме заряза още като му казах , че съм бременна. Неволно си спомних за една сцена от филма „Източни обещания”, в която главния герой го попитаха дали познава някакво момиче и той отговори, че може и да го е срещал. Но когато му обясниха, че е бременна, той добави: „А, в такъв случай никога не съм я виждал!” - Слушай, на мен ми трябва да взема интервю за диалекта на селото от някоя баба. Ще ме заведеш ли, където трябва? - Нямаш проблем. Така и стана. Но когато попитах Мима (така се казваше момичето) дали ще ми даде номера на телефона си, тя ми отговори, че няма телефон. Дали ме излъга, нямаше никакво значение. Беше само на деветнадесет години. Безнадежден случай. По-млада и от Севинч даже. Месец по-късно минах през Добрич, отново по работа, и бях шокиран да видя, че цялото околовръстно шосе на града е пълно с проституки. Един 172 малък символ на това, в което се превърна държавата ни. При това доста от тях бяха българки, което не бях го виждал в Южна България. Както си карах по шосето, пред мен изскочи една мургава сладурана с къса поличка на около шестнадесет години и едвам не ме вкара в затвора. Набих спирачки с всичка сила и отворих уста да ù кажа какво смятам да направя с нея, но изведнъж осъзнах, че тя точно това иска и очаква от мен. Мургавата красавица мушна глава в колата през полуотвореното ми странично стъкло и изчурулика: - Желаеш ли секс, бате? Апетитен шоколадов бонбон! Ако бях сигурен, че няма СПИН или нещо друго, хич нямаше да ù се кръстя, както пък казваше един мой ученик, Стамбето, с когото заедно ходехме на фитнес. - А какво предлагаш, малката? – хванах се за разговора аз, понеже също като Йордан Йовков не мога да устоявам пред женската красота и вероятно затова не пиша двойки на студентките, които ги заслужават. - Всичко, за което можеш да се сетиш, готин. - Френската с презерватив колко е при вас, красавице? - Петнайсет лева, батка. Беше с пет лева по-евтино, отколкото в Южна България. - Вземи десет кинта да се почерпиш и си намери един свестен младеж от вашите, преди да си хванала някоя болест! - Много си добър бе, господине! Жив и здрав да си. Женен ли си? - Добър съм ами! От това си патя цял живот. – Казах и натиснах педала на газта, без да отговоря на последния ù въпрос. 173 УЖАС Колкото и безумно да го желая вече, все не мога да сложа точка на книгата с академичните си разкази, която бе планирана като кошмар за други хора, а се превърна в проклятие за самия мен. Миналия месец, когато си въобразих, че вече е готова и само чакам последната илюстрация, за да я пусна в обръщение, написах два нови разказа. Което е нищо в сравнение с преживяното през изминалата седмица, когато само за три дена съчиних още пет парчета, които даже не се оказаха последни. След този шедьовър тук обаче спирам окончателно, дори ако някой дойде и ми предложи милион долара, за да скалъпя поне две страници повече! Лайняна история. В прекия смисъл. И повече не се трае! В събота отидох за пореден път в съседното село, където има конна школа, за да пояздя. Въпреки че бях направил по-голяма пауза в язденето, отколкото трябва, след предишното си посещение там, за разнообразие си поръчах по-буйно животно, от което дватри пъти щеше порядъчно да се изтръскам на земята. Веднъж звярът, още в началото, докато гледах от гърба му една млада вдовица в близкия двор, изведнъж рязко наведе глава, за да си откъсне стрък сочна трева, и щях да се търкулна напред, защото тотално бях изненадан от маневрата, която предишният позастарял жребец нямаше 174 навик да предприема толкова застрашително. След малко, като излязохме от селото, животното неочаквано и самоинициативно се понесе в галоп и щях да се изсипя от лявата му страна, докато се чешех, понеже с предишния кон полагах доста усилия, за да го принудя да препусне дори в тръс. Но неслучайно съм чел „Харка, синът на вожда” седемнадесет пъти! Иначе щях да направя кефа и на жокейката, която ме съпровождаше върху мързеливата кранта, на която вече няма да се кача и която жокейка по неведоми за мен причини май много иска да ме види как изхвърчам от седлото, въпреки че от мен си печелят редовно. Ама и аз я издразних, когато в края на ездата ù показах как препускам с крака извън стремената! Обичам да се дразня и това е! Мен в казармата командирът ми на полк, известен с индианското си име Янко Папура, не можа да ме стресне, та някаква си четиринога мърша ли ще се опитва да ми предава номера!? Вярно е, че Янко имаше защо да ме мрази, обаче за жокейката и за коня не мога да се досетя поради какви причини го правят. На едно полково учение антената върху танка на Янко се счупи в един клон. После, по време на рекогносцировката, докато ужким разузнавахме позициите на 96-ти Одрински механизиран полк, които се канехме да атакуваме на зазоряване, след като получих бойната си задача от командира на батальона (ротният беше болен и аз по време на полковото го замествах), внезапно се хванах с две ръце за корема, направих мъченическа физиономия, изстенах геройски и с последни сили се обърнах към висшестоящия си командир на полк, когото по време на война най-хладнокръвно бих разстрелял при първа възможност: - Другарю майор, разрешете да се отделя за няколко минути! Майорът всъщност беше започнал кариерата си от сержантското училище и имаше манталитет на старшина, заради което си беше спечелил прозвището Фатмака, и не можеше да ме понася, затова ми изкрещя с характерния си педалски фалцет: - Марш оттук, другарю старшина-школник! От едно учение ще се посереш, камо ли да тръгнем утре на война! „За теб ще е по-добре да не ходим в истинско сражение!” – помислих си ехидно аз, докато търчах към храстите и псувах наум кимафа си (тоест механик-водача на танка), задето преди полковото беше откраднал от 175 склада развалени консерви с русенско варено и по този начин беше направил небоеспособен целия ни екипаж (за мъченията по време на петчасовите бойни маршове без излизане от танка не ми се говори, но те ме калиха и за историята, която предстои да ви разкажа). Набързо си свърших работата в горичката и докато седях клекнал в шумата, през клоните съзрях командирския танк на една съблазнителна дистанция от двадесетина метра, порядъчно и преднамерено скрит от останалите ни бойни машини, и най-вече от разузнавачите на противника, чиито дъщери след време щях да обучавам на български език при служебните си командировки в Одринския университет, когато последните щяха да усвояват занаята на бащите си. Оставаха ми само две седмици служба и никаква по-добра възможност да си го върна на тъпия шапкар за едногодишните преднамерени унижения не само спрямо мен, но и към останалите взводни командири. Без да се замислям за секунда, изскочих безшумно от гората, в чийто блатясал край растяха няколко стръка камъш, откъснах едно стебло, метнах се върху командирския танк и го набучих върху основата на антената му. После, прикривайки следите си като Гойко Митич, задъхан се върнах на мястото на рекогносцировката, която батальонният довършваше в присъствието на майор Янко Фатмака, който от днес нататък, чак до пенсия, щеше да се превърне в Янко Папура (другото название на камъша). Същият беше най-безпринципното и наймразеното същество в целия полк след началника на щаба, с когото дори той не можеше да се мери по мерзост. Каквото се случи после, не е за разправяне. Янко крещеше пред всички, които се хилеха гадно под мустак с наведени глави, че като се върнем в казармите, ще ме вкара за десет дена в ареста и ще ме даде на военен съд, пък аз му отвръщах в очите, че няма право да ми говори по този начин пред войниците, защото уставът не го позволява. Оправдавах се, че един достоен взводен, а в случая и ротен командир от Българската народна армия, който е по-подготвен от половината офицери в полка по теория на военното изкуство, не е способен на подобно подло и предателско деяние, на което даже един свидетел не можа да се намери въпреки заплахите и обещанията. А комбатът, който не по-малко от останалите ненавиждаше общия ни началник, толкова изнагля, че дори се осмели да измърмори пред всички как аз, вместо да бъда пращан в ареста или в дисципа, трябва да бъда повишен в звание младши-лейтенант заради отличното си 176 представяне като ротен командир на полковото учение („При това с жестока диария през цялото време!” – добавих наум). Останалите двама командири на батальони, а също и ротните, включително един мой адаш по фамилия, злокобно известен сред аскера с прякорите Леонсио (злия надзирател от сериала „Робинята Изаура”), Бостънския удушвач и Кьопека (тоест Кучето), одобрително закимаха с глави в знак на съгласие с моя комбат и Папура трябваше неохотно да се откаже от намеренията си да ме праща в дисциплинарния затворнически батальон в Плевен. - Никакъв младши-лейтенант! – изкрещя все пак злобно майорът – Да се не ми се мярка пред погледа през останалите две седмици! Само да го видя пред себе си, ще го острижа и ще го вкарам в ареста! – това беше дежурният завършек (със специфична и неизменно повтаряща се възходящо-низходяща интонация) на познатата ни до болка тирада, с която ежедневно бе „награждаван” някой от взводните командири в полка. Тоест някой от тези, които утре или вдругиден трябваше да поведат танковете си срещу низамите от 96-ти Одрински механизиран полк в защита на Родината, преди янките, френците и ингилизите, които две години се учих хладнокръвно и с кеф да трепя, да я съсипят тотално (за сведение, старшини-школниците не можехме и да бъдем стригани при вкарване в ареста, колкото и да се нарушаваше това правило непрекъснато). Скоро се уволних, още на следващия ден заминах да следвам като студент, а останалото или вече го знаете, или някой ден предстои да го научите. И така, след като преди време нито изкукуригалият и комплексиран командир на полк, чието място беше навсякъде другаде, но не и в армията, нито един подивял от чувство за свобода кон съвсем наскоро не успяха да ме хвърлят на земята и да ме смачкат, аз се прибрах от езда вкъщи и най-неочаквано сам се строполих на леглото. Цялото ми тяло ме заболя, повърнах и не помня колко пъти с мъка се довлякох до тоалетната заради изведнъж появилото се стомашно разстройство, пред което онова в танка по време на полковите занятия изглеждаше като романтична приказка. „Няма начин да не е корона вирус!” – сянката на съмнението мина през главата ми. Дали беше това, или не, няма значение, но два дена се мятах като риба на сухо и периодично извършвах набези до тоалетната, чудейки се в понеделник ще успея ли да се вдигна на крака и да ида на работа. И, недоумявайки как ще се замъкна с автобуса до града, в който работя. 177 Освен че съм чел по 15-20 пъти някои книги, 18 пъти съм гледал и „Теория на конспирацията” с Мел Гибсън, както и деветкратно всички сезони на курсовете по оцеляване с Беър Грилс. Затова съм подготвен за всичко гадно и мръсно в тоя подъл живот и нито изригване на вулкан, нито ухапване на гърмяща змия, още по-малко някакво си стомашно разстройство могат да ме съборят за повече от две денонощия, нито пък да ми попречат да ида до любимата си работа, където младите студентки ме гледат усмихнати право в очите, очаквайки да им предам познанията си за живота. Периодично се самоподлагам и на изтезания, като ту се давя в каца с вода, ту се режа с бръснарски ножчета, та винаги да съм в готовност да изтърпя и най-жестоките мъчения от страна на ЦРУ или Мосад. Затова стискането в тричасовото пътуване с микробусчето до работа го чувствам само като загрявка за предстоящи сериозни изпитания. Каквито неочаквано ще ми се стоварят върху главата още щом пристигна в любимия си град. Просто си представям, че съм на кòла на мъченията и команчите леко и неангажиращо ме кълцат с томахавките си, а аз геройски понасям всичко. Първата ми работа след пристигането е да ида до портала на университета и да си взема ключа за стаята, в която нощувам. Извършвам споменатата рутинна процедура и с багажа си се запътвам през паркинга към сградата, където ни настаняват. Подминавам го и на излизане от него виждам едно лайно, което си стои там от доста време. Веднъж или дваж май направиха опит да го изчистят, но някой упорито си го пльоска все на същото място. Друг път ми е безразлично, но сега споменатият обект ми действа катализиращо. При това в две направления. Едното си го знаете – майсторите на перото като мен и лайната в поезия превръщат. Резултатът е известен, но тук ще ви го спестя. Обаче другият аспект от случката ме кара с последни сили да се затичам към „резиденцията” си, и конкретно към тоалетната. За пореден път успявам, напук на всички класови и вътрешни врагове. За ЦРУ и Мосад да не споменавам! Още по-силно ми се присира, като си спомням ядосан как вчера студентката, която рисува илюстрациите към академичните ми разкази, ми се оплака, че заради тях началниците са я разпитвали по полицейски. Аз шефката не съм я виждал от две-три години. Онзи ден няколко колеги се пенсионираха, едно „довиждане” не им казаха, да не говорим за „благодаря”, а сега устройват инквизиции със студентите! Това ще да е идея на новия ни Върховен вожд, по-точно на жена му. Предшественикът 178 му крадеше и с гъза си, ама поне грозната му жена не го командваше, за разлика от тоя! Срам и позор. Но момичето правилно им е отговорило, че ако някой се е познал в книгата ми, това си е негов проблем. Тези хора упорито не искат да разберат, че академизмът и нещата, с които се занимават, са от напълно различни измерения. Все едно да сложиш Алберт Айнщайн за квестор на някой изпит и да очакваш, че ще рови под полите на студентките, за да търси там пищови за преписване! После търча набързо до училището на дъщеря си, за да я видя за петнадесет минути, взимам я оттам и я водя до квартирата, където живее с майка си и сегашния ù мъж. Преди пет години споменатото лице, което е любител музикант като бившата ми жена, ми я отне, след като я очарова с единствената си композиция, озаглавена „Мирише на лайна” (той и профилът му във фейсбук съдържаше някакви лайняни елементи в названието си доскоро). Предавам детето си на въпросния човек и при вида му стомахът ми отново започва да се бунтува. Но аз три часа се стисках в буса, та сега ли ще се предам, когато съм само на десет минути ходене от тоалетната! Справям се със ситуацията и после изкарвам един урок по английски с детето на мой познат студент. След което вече мога да се отдам на себе си. Имам две книги (освен тази) и десетина статии за довършване, някои от които със срок, ала от тия тъпи разкази не мога да им отделя необходимото време. Сядам да дописвам една от най-спешните от статиите, но климатикът, който от известно време постоянно трака и хлопа, вече е станал непоносим и заради него не мога да работя. Принуждавам се да го спра, обличам допълнителна фланела и пак сядам, за да си доработя материала. Не си мислете, че само детето ми и обичта към работата ми дават сила да пътувам геройски дотук. Наскоро свърших услуга на една своя позната и тя сега много настоява да пием кафе заедно. За какво става въпрос ли? Брат ù следвал лингвистика в Германия, поискали му да напише курсова работа по история на българския език. Сетила се за мен, естествено. Имах си достатъчно грижи, но заради тоя мой мек … характер, се съгласих и свърших работата на човека. Оттогава се почнаха въпросните маневри със съвместното пиене на кафе. Тъй като жената е доста по-млада от мен, пък и самотна (по нейните думи), малко се задърпах, щото знаете какво се случва в такива моменти – аз ще я докосна случайно някъде под масата, тя ще ми отвърне по същия начин и ще се образува поредната каша. Не че по 179 принцип съм против такива бъркотии, но ù обясних няколко пъти, че правенето на добрини ми е в кръвта и ако иска да седнем заедно на кафе заради самия мен, не съм против. Обаче ако е само за да ми върне услугата с някакво пиене на кафе, няма нужда. Тя обаче продължи да настоява и тази вечер трябваше да ми се обади, пък още не ми е звънила, въпреки че вече минава девет и тридесет. Затова почвам да се изнервям. Така правя, като ме лъжат. После изкарах безсънна нощ, но не само от разочарование. Тъкмо изключих климатика и седнах да дописвам статията си, когато крушката в стаята изгоря. Луднах от нерви, защото срокът за предаване на материала изтича. Казах си, че утрото е по-мъдро от вечерта и си легнах с дрехите, но изведнъж колежката по философия, която спеше на горния етаж, се развика: „Илиев! Илиев! Помощ!” Видях се в чудо, грабнах ловджийския си нож и хукнах да я спасявам. Оказа се нищо работа – мишка! Набързо я утрепах и се проснах пак в леглото, защото сутринта освен всичко друго трябваше да ида да си платя месечната детска издръжка, преди да ми започнат лекциите. Споменатата философка е жив пример за това как хора, които не са ме познавали и не са ме обичали, после са си променяли мнението за мен. Като се замисля, то в университета май няма човек, на когото да не съм помагал и после да не ми го е връщал по обратния начин. Но тази излезе по-свястна от другите, макар че в началото и аз нямах добро мнение за нея. Когато решиха да ù слагат отрицателна атестация като наказание за съвсем други провинения, а в същото време бяха оценили положително един чукундур, когото и в селско училище не биха търпели, аз се възмутих и се възпротивих. Беше си типичното кокошкарско поведение на шефовете, които не знаят как да постъпят и слушат глупостите на тоя или оня. Колежката оцени жеста ми и дойде да ми благодари. А ето, че сега и живота ù спасих от мишката! Сутринта се изсипва проливен дъжд и не успявам да ида до банката, за да си платя таксата. Ще трябва да отложа за утре. Градът ни е известен с водното си огледало. „Злите“ езици, включително една моя студентка преди минути, казват, че заради него някои хора са се сдобили с хотели в Риека и други градове перли от хърватското крайбрежие. Мен това обаче не ме притеснява толкова, колкото фактът, че след такъв дъжд винаги спират водата в града и след ремонта няколко дена от крановете тече кал. То за хотелите в Хърватия е ясно. Пък и само блатясалото вече „огледало” 180 ли е? Вървиш по улицата и, минавайки под плакатите на великите гербаджийски и депесарски ръководители, гледаш как разбиват здравата настилка на тротоара, за да поставят съвършено ненужна нова, а заедно с това и някой лев в джобовете си. Оказах се прав и за последиците от дъжда, защото сутринта, като пуснах тоалетното казанче, то се изпразни и повече не се напълни. Затова сега от добро възпитание не мога да ида нито до университетските тоалетни, нито до тези в „разиденцията” ми, колкото и да ми е наложително за пореден път, а просто се хиля глуповато на студентите си, намигам на симпатичната Дора, която ми отвръща с чаровна усмивка, и докато обяснявам старогръцките спрежения, си представям, че този път сиуксите са ме стегнали във въжените си примки и ме дърпат, галопирайки из прерията. Ама аз, както знаете, от галоп не се плаша. Криво-ляво си изкарвам часовете и отивам отново да взема детето от училище – този път за два часа. Малката ме посреща с изречението: „Тате, ака ми се!” Сега я втасахме! Майка ù не си е вкъщи, моята работа е далеч, освен това сигурно по това време на деня и заради безводието вони страшно, а временното ми жилище също не е подходящо за такива процедури при липсата на вода. - Хайде да те водя в парка зад стадиона. Ще изтърпиш ли? – Въпросът е риторичен. Нали ми е дъщеря! - Ще се опитам … Отиваме на указаното място и аз за пръв път в живота си завистливо наблюдавам как любимото ми създание прави нещо, подканяйки я нервно да побърза, докато не е минал някой човек. След час я карам до офиса на майка ù (който е още по-далеч) – една езикова школа, която преди пет години създадох, и от глупост, за да не плащам уж допълнителни данъци, я записах само на името на бившата си жена, от което тя се възползва и ми я открадна, но сега не ми е до нея. Връщам се в университета, за да предам обратно ключа от аудиторията, за който всяка сутрин и вечер се подписвам като затворник, и питам една чистачка дали случайно водата не е дошла. Наскоро подхвърлих на заместник-директора по някакъв повод, че като ги няма известно време началниците при нас, не само преподавателите, но и чистачките престават да работят и настава пълен хаос. Просто му намекнах, че като него и шефката работа не се върши. Той, както обикновено, не разбра какво точно искам да му кажа и съобщил на хигиенистките как аз ги 181 топя, че са мързеливи. Затова последните сега ме гледат сърдито и тази, на която задавам въпроса, ми измърморва, че цели три дена в града няма да има вода. По радиото били казали. Ядосвам се на некадърния кмет, който заради хотела си в Хърватия и заради получената си на аванта диплома за агроном се мисли за много важен, макар да си е прост гагаузин от едно съседно село. Качвам се в катедрата и от служебния компютър пускам в интернет пространството поредния си лайнян шедьовър в стил Франсоа Вийон, както бях обещал в предишното си стихотворение. Този път го озаглавявам „Суша”: За водното ни огледало отива толкова вода, че пълна екокатастрофа грози околната среда. От жажда хората загиват и съхне родната гора. Кажете ми, градоначалник, къде да ида да серà? Предал се вече духом, минавам през магазина и купувам десетлитрова бутилка с минерална вода. Дотътрям се до мястото, където нощувам, и философката още от вратата ме пита дали не знам кога мухтаринът ще ни позволи да се радваме на скъпоценната течност. Явно и тя е на зор, горката. Шокирам я с информацията за трите дена и влизам в тоалетната, хлопвайки вратата под носа ù. Не ми дреме, че стои на два метра от мен. Представям си, че съм в Централния софийски затвор и заедно с мургавите ми съкилийници разполагаме само с една обща тенекия от саламурено сирене за тоалетна. После си спомням как нашият танков екипаж изоставаше от колоната по време на полковото учение в славните дни на Варшавския договор, когато след пет часа тръскане вече не можехме да се стискаме, спирахме за две минути и, наредени като лампени шишета един до друг на трансмисията на машината, замърсявахме красивата природа в полигона на село Корен, Хасковско, с разваленото русенско варено, а после скачахме обратно през люковете вътре и потегляхме да тепаме турците. Или гърците. И всеки, който се осмелеше да застане срещу нас. С 182 облекчение отварям десетлитровата бутилка и започвам да почиствам мръсотията след себе си. Както пише по вратите на тоалетните в мизерните евтини московски хотелчета: „Обърни се и виж дали съвестта ти е чиста!” Усещам пръски мръсна вода от тоалетната чиния да полепват по голите ми до лактите ръце, че и по лицето. Изпсувам грозно, та колежката с ужас избягва нагоре по стълбите и в същия момент чувам звука от шума на изпразненото сутринта и пълнещо се сега тоалетно казанче. Мамка им и чистачки! Как ме прекараха! Спокойно можех да се стискам още два-три часа … Обаче не унивам, просто си представям, че агентите на ФБР ме измъчват в някой американски пандиз, избърсвам се с мокри кърпи и отивам в стаята да си взема чисти дрехи. Още повече, че вече нямам разстройство, а се изхождам напълно нормално. Това, което не ни убива, ни прави по-силни! Посягам към чифт чорапи и бельо, за да се изкъпя, и виждам нещо нечовешко и ненормално за нашата фауна до чантата си. Огромен паяк, с размери на тарантула (за момент дори се замислям дали наистина не е точно това и дали някой не я е пуснал в стаята ми, за да се отърве от мен). Обръщам се, за да потърся камерата и да снимам гадината, но се сещам, че този път не съм я взел със себе си. През главата ми минава мисълта да викна колежката от горния етаж да дойде и да щракне противната твар с телефона си, но е ясно, че тя няма да може да спи повече в същата сграда, ако го направя. Историята с мишката ù стига! Кумирът ми Беър Грилс такива изчадия ги яде сурови, но аз чак до такива геройства няма да прибягвам, а просто ще смачкам тарантулата или, каквото и да е това, с чехъла си. След което изпадам в ужас, понеже от тялото ù мигновено излизат стотици черни дребни гадинки и плъзват из стаята на един периметър от около два квадратни метра. Тъй като не съм нито беолог, нито хемик, в първия момент се заблуждавам, че паякът се е натъпкал с мравки, които сега излизат от корема му, подобно на Червената шапчица и баба ù от търбуха на вълка, а аз се явявам в ролята на добрия ловец. После осъзнавам, че това са рожбите на паячката, и започвам да ги мачкам безмилостно с чехъл. Трепането продължава пет минути. Замислям се дали да не пренеса в коридора телата на убитата мишка и убитата тарантула, за да дразня чистачката, която само сплетничи с враговете ми по университетските тъмни коридори, гледайки ме накриво, и редовно ми подхвърля някакви мизерни останки от тоалетна хартия, когато съм сам в служебната сграда, макар никога да не съм се заяждал с нея, но се отказвам. 183 Не само заради колежката отгоре, а и защото утре пак ще имам урок по английски със споменатото дете тук. След което полугол потеглям първо в тръс, а после на галоп към банята, без да се замислям, дали философката не е някъде там. Влизам вътре, пускам водата и с наслаждение заставам под душа, от който върху мен се изсипва гадна кална течност, с мирис на блато и примеси от мазут и други мръсотии. Изтръпвам, но за пореден път просто си въобразявам, че някой вътрешен враг ме е наклеветил и колегите от КГБ само ме изтезават под формата на рутинна проверка. Нали проверките бяха висша форма на доверие в света, в който прекарахме първата половина от живота си! Следва нова безсънна нощ, през която най-накрая довършвам статията си. Наскоро един колега филолог и писател, с когото си симпатизираме във фейса, ми беше написал коментар, прочитайки няколко мои разказа, че е време да сменя коловоза – тоест от диалектологията да се прехвърля в литературата. Нямам нищо против – нали съм разностранна и креативна личност! Освен коловоза обаче бавно започвам да сменям и цвета на кожата си под дỳша и да заприличвам на воин от племето на ирокезите. Стар моя мечта, между другото. Само трябва да внимавам да не взема да сменя и резбата, както стана модно напоследък … След седмица, изпълнена с перипетии, се прибирам на село. Вече не ми дреме колко трае пътуването, защото не съм на зор. Сядам на масата вкъщи и започвам да ям. Баща ми за вади някакво писмо и уж без да се интересува особено, но вътрешно напрегнат, ми съобщава че е за мен, че е от прокуратурата и ме пита за какво е. Леко ми пресяда, но в последно време и аз се превърнах в заслужил артист на републиката, та просто му отговарям, че не знам, което си е така, и че сигурно писмото ще да е за някаква глупост (както се и оказва). Обядвам дълго и апетитно, като се правя на разсеян, но не спирам да се питам кой пък сега е решил да се занимава със скромната ми личност. Вариантите са толкова много, че през цялото време на обяда не успявам да ги прехвърля през мозъка си. Ставам, сгъвам небрежно прокурорското писмо и го мушкам в джоба си. Излизам от къщи с хладното си оръжие в ръка, вървя триста метра и напускам селото, като стигам до един изгнил орех, върху чийто дънер тренирам уменията си в мятане на ловджийски нож. Отварям писмото и се втренчвам куриозно в него. След което започвам да се хиля с глас, защото е свързано със случка отпреди половин година, за която съм забравил и в 184 която самият аз бях жалбоподател. Един наглец окупира селския кър и го загради, като пусна животните си да пасат по него, а също и четири злобни кучета да ги пазят. Няколко пъти ме нападаха кучетата и ги прогонвах, но последния път бях със слушалки на главата, докато слушах езикови уроци, и забелязах зверовете едва на десетина метра от себе си. Изкарах късмет, че наблизо имаше няколко камъка, иначе щяха да ме разкъсат. Затова пуснах жалба при селския полицай, най-вече същото да не се случи на друг човек, особено на дете. Както можеше да се очаква, прокурорът просто ме уведомяваше в писмото си, че тъй като съм още цял и невредим, не възнамерява да образува съдебно производство срещу собственика на песовете. Не бях и искал подобно нещо от него, а само човекът да си връзва гадините, та да не скачат по хората. Изкрещях бойния вик на сиуксите, после този на команчите, накрая и на ирокезите, след което изпсувах на турски, на корейски, на руски, на английски и на всички останали езици, на които мога да псувам. Поставих смешното писмо, което напразно ми беше изкарало акъла, върху дънера на дървото и го накълцах с ножа си на стотици дребни парченца, всеки път забивайки острието в хартията при изричането на поредната обидна дума. 185 ЩО Е АКАДЕМИЗЪМ И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС? Уж съм от тези, дето редовно си пият дезинфектанта, пък колкото и да се мъчих, не успях да заприличам на американец. Дори не можах да намеря поне един от тях, който да ми е симпатичен. Обядвам веднъж кучешко задушено в столовата на Китайския университет за чужди езици в Пекин по времето на лектората си там. Престоят ми в Поднебесната империя общо взето съвпада с мандата на американския президент Барак Обама – човека, който уж щеше да спаси света, а го забърка в най-големите лайна от Втората световна война насам (по същото време един Тропнал пръдльо по масата, както го наричаше Батето, назначен за американски посланик в Бананистан, всекидневно правеше скандални изявления по наш адрес, размахваше ни гневно пръст и ръсеше мозък как трябва да се променят границите на Балканите). Към масата ми се приближава надуто бяло копеле от Нова Англия – един от тези, дето не ги обичат дори сънародниците им от останалите части на страната. При други обстоятелства не би се унижил да седне при мен, но сега е найнатовареното време в кафетерията и никъде другаде няма свободно място. - Може ли? – пита, след като вече нагло се е настанил срещу ми. Защо да не може? – отвръщам небрежно. Ти откъде си? – пита високомерно. От България. Това някъде до Швеция ли е? Тези пуяци са толкова самовлюбени и уверени в олигофренските си познания, че няма смисъл да го посвещавам в географията на Европа. - Там някъде. А ти какъв си по националност? – правя се на разсеян. - Американец, естествено! – изрича го със самочувствието на слязъл от Олимп гръцки бог. - Сериозно? Мислех, че всички американци са черни … Очите му присвяткват гневно, но се овладява и ми измърморва: - Вие, източноевропейците, май нямате много богата обща култура! - Имаме дотолкова, че да не слагаме страна от Балканския полуостров 186 в Северна Европа или пък Куба някъде до Аляска. А-а, сега се сетих, че съм чувал за Ку-клукс-клан и за бяло малцинство в Щатите! Ти от ирландски произход ли си, или италианец? Грингото се сконфузва, защото съм го ударил по болното място, и отвръща с по-мек тон: - По малко от едното и от другото. Ти май не обичаш американците. Ако не бяхме ние, още щяхте да сте под руския ботуш. - Лично аз под него се чувствах по-добре отколкото под вашия. Защо? Какво имаш против нас? Не искаш ли да посетиш Щатите? Искам да видя Ниагарския водопад и Големия каньон. Само толкова ли? Не би ли желал да получиш зелена карта или американски паспорт? - Не. - Защо бе, човек? - Ами защото не съм индианец! Виж словачката Нина на съседната маса. Тя вероятно би минала гола през столовата заради твоята зелена карта, но мен ме бъркаш с някого. Тълпата често променя възгледите си, ала за мен отстояването им е въпрос на чест. По същия начин, както „стопроцентовият американец” се гордее, че е бял, протестант и англосаксонец (със замаскирана шотландска или полска жилка), аз държа на славянските си корени и на православието, въпреки че не съм набожен. През първата година от военната ми служба официално поддържахме изповядваната от десетилетия доктрина за настъплението като основен вид бой. После изведнъж, забравяйки, че найдобрата отбрана е нападението, се насочихме към отбранителна стратегия и само след година-две системата ни се срути! Животът ми премина между дългите ръце на КГБ и ЦРУ. В битката за оцеляване побеждават силните или гъвкавите. Тези, които умеят да се налагат над другите или да лавират между тях. Аз, колкото и да се напъвах, винаги бях втори или трети по сила – било в класа, било във взвода или където и да е и никога не успях да стана първи. Въпрос на физика. За лавиране няма смисъл да говорим. Защото на инат все правех точно онова, 187 пред което другите се мръщеха. И си спечелвах или злобата, или завистта им, съчетани обаче с известна доза респект и малко или много страх от мен. Имам си свой собствен начин да оцелявам. Нали съм и учен, и писател. Или поне си въобразявам, че съм такъв. Което, ако е вярно, означава, че съм по-наблюдателен от другите. И с по-комбинативно мислене. Седя си кротко, гледам, слушам, анализирам и запомням слабостите на околните. После, ако се наложи, се възползвам от тях. Най-често при неизбежна самозащита. Защото, както би казал моят любим писател Карл Май, найхарактерната за един глупак черта е, че никога не се мисли за глупак. Става свидетел на това, което се е случило преди време с останалите ахмаци, но си мисли, че е по-различен от тях и в крайна сметка свършва по същия начин, както и те, вървейки по стъпките им. Когато реши да ме дразни, естествено. Скоро във фейса бяха пуснали илюстрация, изобразяваща обществото на плъховете. Един дерибей си чеше опашката, двама-трима идиоти търчат да му търсят храна, а встрани от тях седи необезпокояван плъх единак, за когото мишешките закони не важат, защото си живее по своите собствени. Не е трудно човек да се досети, че дерибеят може да се приеме за аналог на всеки един началник, с когото съм се сблъсквал пo житейския си път, аз съм този, който сам си определя правилата, а останалите са обикновените мишки. То при нас сега цари тотална тирания – и в държавата, и в университетите, та дори и в някои столетни политически партии, които вече на нищо не приличат, смачкани под чехъла на внедрена отвън кариеристка, дето по времето на Сталин биха я разстреляли като вътрешен враг, каквато си е всъщност. Но на такива като мен не им дреме. Само се чудя защо не вземем да се намерим с колегите единаци, ако въобще има и други такива, и да се съюзим. Сигурно защото сме единаци и би се получило противоречие. Преди време, когато уредих бившата си жена с някакви часове във факултета, тя ми каза: - Само шеф на катедра си, а ходиш като ректор по коридора и всичките ги е страх от теб! Учудваше се, сякаш не беше стояла с мен четири години в Пекин, където уж преподавах нашенски на китайците, а всъщност следвах във 188 висшата театрална школа на живота, след чието завършване балканските мурафети вече ми изглеждаха като детски куклен театър. Не знам дали ще ми повярвате, но в края на третата и през цялата четвърта година азиатците бяха вдигнали ръце от мен, защото буквално ги направих на луди, докато разни надути шваби или „тексаски рейнджъри” трепереха от страх пред тях. Пък нали в университета живеем по затворнически правила и в панделата често става така, че на практика командва някой, който се намира в килията, а не шефът на затвора. Защо и в нашия факултет да не е по същия начин и защо да не се разхождам като ректор по коридора? Ако Младен Старцев, зад когото на всички снимки в интернет стои покровителят му, бато Незапрян, беше истинският бос на Патагонския университет, нямаше да го е страх да се покаже пред очите ми, вместо само да ми праща тъпи заповеди по електронната поща! Стоим си с бившия ми състудент Кольо Хипотезата на една кафетераса в Търново година или две след дипломирането ни и си говорим. Работя на смени като възпитател в общежитието на казанлъшката Художествена гимназия и сега, в интервала от три почивни дни, след като съм взел смяната и на колегата преди това, съм отскочил до старата ни столица, за да подишам въздуха на свободата. Далеч от селянията, даскалъка и селските нрави. Оплаквам му се от безумната система на средното образование, която още на втората година от учителската ми кариера ме кара да разбера, че няма да мога да се задържа в нея. Той пък ми се хвали, че почнал да учи второ висше – по философия. Негова си работа. - Чудя се дали да не почна да пиша разкази. – промърморвам разсеяно, за да сложа край на досадните му философски разсъждения. Очаквам Кольо да ми се изсмее, но за моя голяма изненада той не го прави и за разлика от самия мен ме взима на сериозно, като ми отговаря: - Трябва първо да придобиеш сериозен житейски опит. Иначе няма да се получи! Тайно, а дори и пред самия него, заради неспирните му мъдрувания всички от курса се шегувахме с въпросния човек, който сега ме застреля само с две изречения. Чувствам обаче колко е прав в случая и нищо не мога да му възразя. Връщам се със следобедния влак в Града на розите и от 189 гарата се отправям към работното си място, за да сменя колегата и да почна поредната си нощна смяна. Чувствам се, сякаш се прибирам в казармата от градски отпуск. Мръщя се, като си представя, че пред стаята, в която дежуря, вече се е събрала тълпа ученици и ученички и една ще ме врънка да ù пиша домашната по френски, друг по английски, а трети по история или български и литература. Ще ги гоня от стая в стая, за да не им позволявам да пушат цигари, заради което вече съм си спечелил прякор Надзирателя, а Силвия от Стара Загора нарочно ще минава полугола през пет минути по коридора, пред отворената ми врата, за да ме дразни. Отврат! На всичкото отгоре започва да вали и стигам мокър до гимназията. Със Слави Тилев, така се казва вторият от общо тримата възпитатели (третата е колежка), се разбираме почти без думи. Само с поглед. По-голям е от мен с около двадесет години, но аз винаги съм имал по-възрастни приятели. По навик, преди да го сменя или обратно, си говорим десетина минути, защото откриваме общи интереси – спорт, наука и прочее. - Като гледам, пак си напълнил шкафа тук с книги … – подхваща първи той. - Ами да, отново уча за асистентски конкурс. - Кой по ред? - Втори. – още не знам, че няма да ми е последен, а след него ще има други три или четири. - Дано успееш този път! - Не съм оптимист. Съдбата ми е да съм вечно на второ място. - Е, все някой ден ще станеш и първи. – успокоява ме Слави. Освен че е маратонец, колегата е и бивш научен работник. Бил е сътрудник в закрития вече Институт по пневматика, автор е на над четиридесет публикации, а аз засега мога да се похваля само с една. Но е изключително непрактичен. Така и не успял да защити дисертация, за разлика от някакъв тип по-високо в йерархията, който се възползвал от труда му, изплагиатствал го и се уредил вместо него. В очите ми нехайството на колегата с инженерска диплома изглежда като престъпление. Един си къса задника, за да се докопа до място в научен институт или университет, а друг го получава и пропилява шанса си. 190 - За убиване си ти! Да имаш такава работа и поне кандидат на науките да не станеш! - И какво, като стана? – отвръща. – Дори едно магаре да вържеш в института или университета, не до кандидат, ами до професор може да стигне. Но мислиш ли, че това на практика означава нещо? Ти, като искаш да се занимаваш с наука, просто се занимавай. Пиши, публикувай, развивай се, ставай известен. Титлата е само украшение към името, което в повечето случаи няма покритие. „Лесно ти е на теб да говориш така.” – разсъждавам. Сещам се за спора на Христофор Колумб с опонентите му, които казвали, че ако и те били тръгнали на запад през океана с кораб, също щели да открият Америка. А Колумб им посочил съществената разлика между себе си и тях – че той извършил откритието, а те само биха могли, обаче не са. Но нищо не отговарям на Слави, който ми казва „довиждане”, и сядам зад бюрото си да пиша домашната на Моника по френски. Че разведената ù майка такива цици има, та чак ме събаря на земята, щом ги погледна, без никога да ме е удряла с тях! Оттогава мина четвърт век. И житейски опит придобих, и разкази прописах, и след пет-шест конкурса вече отдавна съм в системата на висшето образование. Исках просто да бъда част от нея, а станах найдобрата от съставните ù части. Тоест надминах мечтите си! И с всеки следващ ден се убеждавам колко прав беше Слави Тилев. Видях много магарета и магарици да стават и доценти, и професори, защото може да си написал десет книги, да знаеш десет езика и да бъдеш професор, а може да имаш само една книга, която прилича на телефонен указател – с уводче и заключение от по пет-десет изречения, всичко останало – само лични и фамилни имена, да знаеш само един език, но пак да си такъв. И не спирам да си задавам въпроса: „Що е академизъм и има ли той почва у нас?” Отговорът е, че определено почва за академизъм в страната ни няма. Но което е по-жалко, не само у нас, а и никъде другаде по света, напук на всичките ония, дето се бият по гърдите и се смятат за уж демократични и академични люде, та някои от тях дори се кичат с титлата „академик” пред името си. Единственият лъч светлина в тунела е този, че наред с изфабрикуваните на конвейер Лангеншайдовци (тоест професори и професорки осли и ослици), в системата, макар и рядко, се срещат и 191 почтени хора, успели да оцелеят, минавайки геройски през всичките ù водовъртежи и спечелвайки си в замяна я диабет, я нещо по-лошо. Съдбата ме срещна с един такъв истински, а не измислен професор и дори членкореспондент на БАН. В безценните моменти, когато имах възможност да разговарям с него, попивах жадно всяка от думите му. За мен човекът беше, и още е, Бог на знанието. Наред с професионалните съвети, които ми даваше, моят професор ме учеше и да оцелявам в „академичния” зверилник: „От декан, включително, нагоре всички са корумпирани. Няма как иначе и да бъде!” – учеше ме научният ми ръководител. – „Ала ти няма да се предаваш, както не се предадох и аз. Разни мръсници ме заплашваха, че докато са живи, няма да стана такъв или онакъв. И като взеха да умират, някои почнаха мен да обвиняват за смъртта им, понеже същевременно бях станал онова, което уж никога не биваше да бъда”. Замисляли ли сте се как изглежда съвременната академична личност? Тя е същата, която преди години е отказвала да ви даде препоръка, за да се явите на някой конкурс. Или три пъти ви е проваляла на него. Сега въпросната персона, която ви е назначена за рецензент, може да ви накара с години да чакате рецензията, от която имате нужда. Докато не ви писне и не си потърсите друг оценител. Така стана с един колега, който беше разиграван от известния ви Тигър на седемте тепета. След двугодишно чакане познатият ми най-накрая се престраши да се обърне към по-свестен учен, който да го рецензира ... Днешният академичен човек обикновено е успял да се уреди на висок административен пост и същевременно в редакцията на научно издание. Когато му изпратите научна статия за публикуване, често няма да ви забележи половин или една година, преди да ви отговори, ако изобщо го направи. После ще ви мотае още толкова време и накрая ще ви каже, че не сте достоен за ръководеното от него списание, посочвайки ви абсолютно идиотски причини, които нямат нищо общо с действителността или с научната истина. Закостенелият средновековен търтей, който често дори компютър не може да ползва, обаче си мисли, че върви в крак с времето. Защото по най-новата мода е започнал да изисква английски резюмета, че и ключови думи на същия език за статиите, които му пращате, макар да не ги приема за публикуване. С това вероятно цели поне малко да се приближи до онези хора отвъд Голямата вода, с които почнах разказа си и които слагат България на Скандинавския полуостров, пък освен това, по съвет на „мъдрия” си президент, борят корона вируса с дезинфектант. Наскоро видях сборник в 192 чест на известен наш лингвист по случай кръглата му годишнина. Пълен със стойностни изследвания, пред които се мъдреха неграмотно скалъпени резюмета, написани със стотици грешки на езика на Байрон, от които ми стана лошо, като ги погледнах. Защото съвременният академичен тип не обича да харчи пари и вместо да плати на някой англичанин или американец, за да редактира текста, прибира жълтите стотинки в джоба си. Ако ли пък търтеят все пак ви позволи да пуснете статия в платен сборник срещу скромната сума от сто лева, най-често ще я съсипе, като не използва пратените от вас специфични шрифтове. Пък една бивша заместникминистърка, която се има за голяма работа и се опита да ме провали на защитата ми преди години, изпльоска грешно написана глаголическа буква върху корицата на друга такава книга, посветена на почтен български учен, с което на практика я осра, а него постави в неловка ситуация. Вече почти година неуспешно се борим с корона вируса, но докато израелските колеги цяло лято снимаха пълни курсове с видеолекции, за да не се струпват студентите по аудиториите и да не разнасят заразата, ние през ваканционния сезон традиционно си чесахме задниците и дори само седмица преди началото на учебната година не знаехме присъствено или онлайн ще учим, защото едва тогава започнахме да умуваме какво трябва да сторим по въпроса. Академичното ни общество по принцип е пълно със смехории и със Смехурковци, само дето не са „драги”, а понякога дори доста отвратителни. Комплексирана професорица от Града на тепетата, за да се направи на много велика, така си беше преброила цитиранията, че ги изкара десет или двадесет пъти повече, отколкото са всъщност. Ако една и съща нейна работа бе спомената шест или седем пъти от даден автор в изследването му, включително на една и съща страница, нашата Богиня на лова и цитирането беше отбелязала в доклада си шест или седем цитата само от въпросната страница, вместо едно, както се прави навсякъде по света (предполагам, че се сещате за петдесет страници колко повторения на едни и същи заглавия ще се съберат). За да уважа единия от университетите, в който учих, реших да участвам в организираните от него „Йоан-Екзархови четения”. Похарчих около двеста лева, естествено от собствения си джоб, за път, престой и други разноски, а после се оказа, че сборник така и не беше издаден, понеже организаторът на мероприятието се разсърдил, задето го пенсионирали. На следващото подобно събитие не само аз не отидох, но и колегите по катедра на същия вече пенсиониран учен, понеже и те се засегнали заедно с него. Инфантилна история! Някои 193 хора по принцип много обичат да се сърдят. Една от споменатите обидени преди време и на мен ми се беше нацупила. Като бях на лекторат в Китай, я попитах с имейл дали има търсена от мен книга. Отговори ми положително и я помолих да ми каже по какъв начин да ù пратя пари, та да ми я копира и пусне по пощата. Все пак не става въпрос за пратка до Павликени или Лясковец. Жената се ядоса и ме попита гневно за дребнава ли я смятам. И понеже нито я смятам за дребнава, нито пък тя наистина е такава, копие от книгата така и не получих. С друга персона от същия град случайно се видяхме на конференция в Института по тракийски език и култура, където работи доцент Хитринов, за когото ще стане въпрос понататък. Познатата ми стоеше като изпъдена в коридора и като я попитах защо не влезе в залата, ми отговори, че колегите от нейния университет и колегите от същия този институт от години враждуват заради научен спор кой древен тракиец е открил киселото мляко. Според едните това бил Орфей, а според другите – Спартак. На петдесет и кусур години вече толкова ми е писнало от тиквенската тирания в държавата, че решавам да намеря съратници, с които да я преборя. И понеже всички останали са лигльовци, решавам да взема страната на един, за когото напоследък медиите тръбят, че е най-големият бандит у нас. Няма лошо, врагът на моя враг е мой приятел! Разравям интернет пространството и намирам сайта, където е обявена политическата платформа на нашенския Ал Капоне. Попълвам онлайн формуляра за регистрация и зачаквам с надежда някой гангстер да се свърже с мен и заедно да умуваме кога и как ке падне Боко Тиквата. Същевременно получавам фейсбук съобщение от студентка, която преди шест години ме води на теренно изследване в селото си и после заедно писахме статия, с която същата участва на студентска конференция и зае второ място. Момичето притеснено ме пита дали бих могъл да ù обърна внимание във връзка с неин проблем. Трябвало да е завършила преди две години, но още не е. Заради изпит при корумпиран колега. Отговарям, че мога да ù отделя време. По принцип единствено за такива работи ме търсят, макар че съм само обикновен преподавател. Защо ли винаги се обръщат първо към мен, а после към хората, които получават пари, за да намират изход от подобни ситуации … Риторичен въпрос. Сибел, както ù е името, ми обяснява, че се е явявала шест пъти на поправки при споменатия човек и е загубила студентски права. Казва, че не се смята 194 за отличничка, но и не мисли, че заслужава слаба оценка. Още повече, че много по-неуки от нея момичета са връзвали тройка, носейки чанти с баници и баклави на горепосоченото лице. Вече я било срам да се покаже в селото си и да погледне родителите си в очите. На едно катедрено преди година бях предупредил шефката за хроничните проблеми от същия род със споменатия колега. Тя тържествено обеща, че ще вземе мерки, но явно ми е хвърлила прах в очите. Ядосвам се и на студентката, че ми казва за ситуацията чак сега. Съветвам я първо да поиска среща със заместникдиректорката и да се опитаме да решим въпроса цивилизовано, но последната упорито се крие цяла седмица. Дори не вдига телефона си. Ядосвам се и пиша предупреждение във фейсбук страницата си. Обяснявам, че ако не се вземат мерки, сериозно ще се ядосам. А те знаят какво означава това, но пак се правят на разсеяни. Отивам на лекции. Вчера започнах нов курс по езикознание и наперена студентка, която не само няма да има проблеми с взимането на изпити, но след дипломирането си дори ще запише докторантура, през цялото време ме фиксираше с поглед от последната редица, като вкарваше къде остроумни, къде тъпи забележки, естествено нямащи нищо общо с учебния материал. Обясних ù, че такива неща може да си говорим, ако седнем да пием кафе, а не тук. Сега същата се разминава с мен в коридора (явно е решила да пропусне днешната ни бизнес среща). Правя се, че не я забелязвам, а тя изведнъж ни в клин, ни в ръкав ми изръсва като старо гадже: - Кво ста’а, Илиев? За секунда изгубвам дар слово. Вярно, че изглежда по-големичка от останалите, което вероятно ù дава самочувствие, ама чак пък толкова! Включвам компютъра в главата си и системата мигновено отчита, че въпросната звезда се казва Диана Гаргова. - Ами нищо, Гаргова, отивам на работа, за разлика от теб. Заинтригувам се от колежката и в междучасието търся профила ù във фейсбук, но не съм сигурен дали е тя, защото в нейната страница има само две снимки, които малко се разминават с реалната персона. Пиша в месинджъра: 195 - Ти ли си тази, дето ме попита преди малко какво става? - Да, аз съм. - Добре, радвам се. Надявам се да се видим скоро. Връщам се в аудиторията и продължавам с лекциите. За моя голяма изненада, когато към четири следобед отивам във фитнес залата, Гаргова е там. Усмихвам се и я поздравявам, но тя не ми отговаря, а ме гледа странно. По принцип тренирам поне два часа. По едно време красавицата звъни на някого по телефона и след малко спортен тип по анцуг влиза във фитнеса. Познавам го по физиономия, защото дъщерите ни ходят заедно на бадминтон и същият вероятно досега е бил в съседния салон, където се занимават децата. Не ми е ясно какъв се пада на Гаргова, а също и дъщеря му, но не ме и интересува. Ясно ми е обаче, че дойде заради мен. Започва да вдига на лежанката, стига докъм 80-90 килограма и толкова. После аз отивам на същия уред, вдигам 100, 105 и за 110 килограма дори го моля да ме пази за всеки случай. Студентката уж върти педалите на велоергометъра, но забелязвам как ме следи с периферното си зрение и не се чувства щастлива, че избутвам по-голяма тежест от нейния познат, мъж или каквото и да е. След известно време съвсем случайно научавам от хората, че ходя във фитнес-залата не за да спортувам, а заради Гаргова и че някакъв маниак тормозел нашата звезда от фалшив профил в социалната мрежа, пък тя разправяла, че това вероятно съм бил аз. Тогава ми става ясно, че дъската му хлопа на момичето, но какво да се прави? Доктор по филология съм, а не по психически болести. Пък на нея без това не ù трябват лекари, защото си има познати в ГЕРБ. След изморителните лекции и фитнеса се прибирам в служебната стая, където нощувам, и виждам, че, прочитайки критиката ми по отношение на тоалетната хартия, която изразих в предишния си разказ, чистачката се е стреснала и ми е оставила чисто ново руло от споменатия хигиеничен продукт. Наясно съм, че писането във фейса е единственият начин за комуникация между скромната ми персона и онези, които се водят за наши началници и получават заплати за тази работа, а избягват да се срещат с мен и колегите. Катедрената ми ръководителка постоянно се хвали, че гледа внимателно какво пиша на страницата си (най-вече защото се страхува да не публикувам нещо лошо за нея). Заместник-директорката няма нужда да го прави. Платил съм си опцията да следя кой ме чете и цитира в един сайт, където слагам писанията си. И преди месец видях, че 196 споменатата личност е свалила въпросите ми до министъра на образованието. Та сега чакам реакция, но пак не дочаквам. Когато избирахме катедрената шефка, гласувах за нея, за разлика от предшественика ù, срещу когото бях против. Но явно Малката вождка не е оценила жеста ми. Разбирам се с хората до момента, в който почват да ми играят театър. После обръщам дебелия край. Скоро същата ми обясняваше, че не знаела това или онова за проблемния колега, който обича да изнудва студентите. Хайде стига бе! Уж всичко следим и всичко разбираме, пък не сме чували нещо, което се знае в цялата област! Известно ми е къде ги сърби моите началници. Прекъсналите момичета (защото има и други освен споменатото) ще платят сериозни пари, за да възстановят студентските си права. А ние само за пари мислим и само заради тях живеем. Освен това почти всички сучем и от едно място, свързано със споменатия корумпиран колега, пък човек не бива да сере там, където си вади допълнителните жълти стотинки. Вбесявам се и предупреждавам, че ще отида в прокуратурата да подам жалба, като същевременно се явя и в роля на свидетел, защото с години мълчаливо съм наблюдавал подобни мръсотии да се извършват пред очите ми. Чак тогава се размърдват, правейки ми се на обидени, и назначават допълнителен изпит, на който късаните шест пъти преди това студентки получават петици. Голям резил за ръководството, на което му беше по-удобно да не забелязва и умишлено да омаловажава проблема. Виждате ли, тези кокони последните два пъти, когато се явявали да ги оценяват, предавали празни листове! Ама дали наистина е така? Не ни интересува! За нас е важно да става алъш-вериш и ако някой по закон има право на десет облаги или привилегии, с триста зора да му подритнем една от тях и после до края на живота си да му натякваме, че ни е задължен. Един от спуснатите ми с парашут отгоре шефове обичаше да повтаря: "Колеги, аз съм при вас само за един мандат (беше пред пенсия горкият), затова не мога да ви реша проблемите!" Ето защо си мисля, че би било изключително справедливо всички началници в Бананистан да се назначават пожизнено. Така те ще имат неповторимата възможност да решат поне един проблем през живота си и да останат в историята! Впрочем, въпреки че постоянно ги плюя, повечето от началниците, които съм имал, винаги са били будни хора. И не спяха по 24 часа в денонощието. Осем часа крадат или правят мръсно на околните, осем часа мислят какво да откраднат или какво мръсно да сторят на подчинените си и осем часа 197 тъгуват, че не са успели да откраднат нещо или да направят мръсно на някого. Истински народни будители! Преди малко чух от писателката Здравка Евтимова много мъдра мисъл в едно телевизионно предаване. Че талантът е отрицание на раболепието. За последното мога да напиша цяла книга. Имахме колежка, която се пенсионира като асистентка и беше негово превъплъщение. Щом се случеше аз или доцент Скорчева от София да надигнем глас на протест за това, че сме пътували от къщи до работното си място по 3-4 часа само за да разберем, че една злобна фея, която не ни обичаше и отговаряше за съставянето на седмичната програма, е вкарала външен лектор при студентите ни, споменатата асистентка шумно се възмущаваше от нас: "Гледай ги тия! Много ясно, че външният човек има предимство!" На мен и на доцент Скорчева хич не ни беше толкова ясно какво е много ясно, щом сме похарчили пари, за да дойдем на работа напразно и на всичкото отгоре една елементарна мръсница се е подиграла с нас, но дори не благоволявахме да обърнем внимание на въпросните демонстрации. А понеже червеите с право ги е страх от кокошките, а не от орлите, пък ние със Скорчева не приличахме на кудкудякащите гадини, Слончева (така се казваше асистентката) не се боеше от нас, а от споменатата фея кокошка. И макар че след време колежката Слончева доста си изпати от същата, акълът хич не ù дойде в главата. Чак до пенсия. И още на другия ден, след като раболепната асистентка се пенсионира, началниците, без дори да я потупат по рамото, побързаха да напръскат още топлия ù стол с дезинфектант против Ковид-19, за да може на него да седне младо пиле с обещаващо кокоше бъдеще, излюпено под крилото на герест петел. Фактът, че помагам на три мачкани от няколко години студентки ме радва почти толкова, колкото и личното ми удовлетворение от отмъщението към споменатия неморален колега. Веднъж ме предаде и му простих, но когато някой ме предаде повторно, какъвто е случаят, го стъпквам като червей! За да замажем излагацията с малтретираните в продължение на две години студентки, обявяваме на всички учащи се и преподаващи в университета ни, че до края на другата седмица трябва да си отворят служебни имейли в университетския домейн (за да ги шпионираме, естествено). Брех, майка му стара, откакто ни бяха юрнали да си правим нови учебни програми с лого върху всяка, изгубих усещането си за академичен екшън и животът ми доскуча. Ето пак повод да се 198 почувствам нужен на хората, създавайки си адрес, който никога няма да използвам, в безобразно функциониращата университетска поща. Размишлявайки по този начин, си отварям мейла и виждам заповед от декана на факултета. Същата не е нито подписана, нито подпечатана. С нея наистина искат от мен да се регистрирам в материалната книга с паролата си, за да могат да влизат в профила ми при онлайн обучението, което започваме от днес заради корона епидемията. По дяволите! Няма ли веднъж и аз да сбъркам! Нито са ни разяснявали как се работи със системата, която искат да ползвам, нито нищо. До днес си водих лекциите присъствено, за разлика от всичките примадони, които използваха случая да се изпокрият по къщята си, а от утре – прас! – изненада. Няма да стане на тяхната! По конституция никой не може да ме следи. Да си гледат работата, ще се съдим! Спомням си как същото се беше случило по време на лектората ми в Китай, докато се борехме със свинския грип. За да ме шпионират, китайците настояват да им разкрия паролата си. Там, за разлика от тук, нямам тайни от никого и им я пиша: „DAEBAREKTORAVGAZA100PATI”. Те обаче освен настоятелен са и любознателен народ и искат да знаят какво означава магическото ми заклинание. Обяснявам, че по нашенски смисълът му е нещо като „Да живееш 100 години!" Стават още по-любопитни и изгарят от нетърпение да разберат как сe отвръща на подобен поздрав. Казвам им, че отговорът е „IAZ”. От този ден нататък всичките, когато се срещат по коридорите на университета, започват да се кланят един на друг и като роботи почтително си разменят репликите: - DAEBAREKTORAVGAZA100PATI! - IAZ! Сега вече сигурно ще ми повярвате, че азиатите наистина бяха луднали от мен, докато бях при тях, и че скоро и тези ориенталци тук ще се сблъскат с бързия влак София – Бургас. Защото когато направиш някого за смях, вече си го смачкал наполовина и ти остава само да го довършиш. На другия ден от 13.30 до 14.00 трябва да чета онлайн доклад за конференция, която се провежда в Одеса, но няма откъде. В катедрата имаме компютър, където мога само имейла си да проверявам. От една седмица даже във фейсбук не мога да влезна от него, та за тази процедура се налага да досаждам ту на счетоводителката, ту на онези в Учебен отдел или на касиерката. За клавиатура, слушалки, микрофони, скайп и други екстри да не говорим! Добре, че колегите от Украйна ми влизат в положение и приемат работата ми за печат непрочетена. Докато 199 нашенските капацитети всячески се мъчат да се лигавят с мен, украинците ме ценят. Вероятно за да не им попречим да влезнат в Европейския съюз, а не защото съм най-добрият лингвист в света ... За пореден път си задавам риторичния въпрос за почвата под краката на академизма и за пореден път си отговарям отрицателно. Но нищо, сега с колегите бандити като вземем властта, ще настъпи вечна пролет, хората ще се обичат като братя и няма да си правят мръсотии! Обаче получавам имейл от партийните си босове, че очакват да направя видеоклип, не подълъг от минута, в който да изложа възгледите си за промяна на прогнилото ни общество. Първо сядам и нахвърлям върху лист хартия максимално кратко кое според мен е най-важното в случая и решавам да се запиша с камерата. Оказва се обаче, че словото ми трае пет минути. Но не това ме кара да изругая съпартийците си, които не познавам и които като шефовете ми в университета ме командват дистанционно като робот, а фактът, че започвам да се чувствам като участник в шоуто „България търси талант”. С тези заедно ли ще събаряме властта!? Да си гледат работата! Явно са си объркали професията и изглежда у нас и набедените за бандити са като шпионите, политиците, набедените академици и всичко останало. За пореден път съм сам срещу останалия свят. Ама мен целият китайски народ не можа да ме уплаши, та от нашенските тикви ли да ми пука! Освен това, както казва Робърт де Ниро в един филм, всеки може да е престъпник и да краде, но не на всеки му стиска цяла седмица да става за работа в пет часа сутринта! Отрезвяването ми от политиката отново ме връща в сферата на академизма. Ако случайно сте забравили какво означава понятието, това е, когато някой с научно звание или титла ти прави мръсно. По конкурси, по конференции, по факултетни съвети, при опити за публикуване в списания и прочее. Ето, например, доцент Хитринов – светило на диалектологията, който преди десет години продаваше цървули на пазара в Илиенци, а сега работи в реномиран институт, но не различава рода и числото на съществителните в езика на траките, пак ме е оплюл нагло и безобразно в столично научно списание (преди време доцентът изслуша мой доклад за диалекта на племето беси на конференция в София и докато чакахме три години сборникът от същата да излезе, нашият герой го публикува под свое име в едно списание). От изданието, естествено, отказват да ми дадат право на отговор, което в други държави се счита за престъпление. Те обаче не са чували за това, нито пък за съществуването на интернета, 200 защото още си живеят в края на 19 век. Сядам и правя на пух и прах споменатия кретен, след което пускам написаното във виртуалното пространство и за седмица хиляда души прочитат статията ми. Десет пъти повече, отколкото ако бях я отпечатал на посоченото място. Забелязвам, че дори професор Майнов – директор на институцията, където работи светилото, е свалил шедьовъра ми от сайта, в който съм го качил. Преди години този човечец идва да чете лекции в нашия факултет и докато го гощавах с пържоли вкъщи, ми предложи да се прехвърля в поверения му институт. После работата нещо се обърка и същият, вместо да ми се извини, ме наруга по телефона. Отдавна на малкия ми пръст не може да стъпи Майнов, но за сметка на това ще остане в историята като човека, назначил Хитринов на работа при себе си в качеството му на тайно оръжие срещу македонизма, елинизма, комунизма и най-вече срещу академизма. Истинския, а не този, който се практикува по света и у нас. После виждам, че някаква асистентка от Видинския университет е издала книга по история на нашенската лингвистика, но в нея не е споменала името на най-добрия ни лингвист. Защото хората, които са я вкарали в университета, вече са пукнали, уж заради него (спомнете си какво ви казах по-горе). Все едно да напишеш история на България и да не споменеш хан Аспарух! Наритвам я и нея хубаво, с което си спечелвам ненавистта на единствената „оцеляла” след академичното израстване на професора по лингвистика, който ме направи човек и учен. Оцелялата (вероятно с помощта на КГБ) персона ми го връща, като отхвърля подадената от мен статия до редактираното от нея списание. Предлогът, както може да се очаква, е тъп и непрофесионален, но тези от нейния сорт са гьонсурати без чест и достойнство и фактът, че сами си осират репутацията, не ги бърка, стига да изкярят нещо или да направят мръсно на някого. Не ù оставам длъжен и на нея, като в нова своя работа, посветена на гръцките диалекти в България, споменавам, че досега са останали непроучени, тъй като същата кагебейка, вместо да ги изследва, тридесет години е писала доноси до Държавна сигурност срещу колегите си. Набеден за историк агент като нея, който не слизаше от телевизионния екран и постоянно бълваше глупости от него, за да отмъсти на професора ми за нещо, плащаше на разни себеподобни да го плюят, но и той наскоро опъна петалата. 201 За известно време решавам да напусна тъжната балканска действителност и да се гмурна в световния академизъм. Но след скока, който правя, болезнено се удрям в подводна скала, вместо да потъна в глъбините на академизЪма. От едно славянско лингвистично дружество със седалище в щата Индиана, ръководено от разни славянски лелки, щастливо омъжени за местни индианци или каубои, ми крадат парите от членската такса и ми бият шута в задника, вместо да ме допуснат до участие в организираната от тях конференция (по-рано наивно мислех, че е съвпадение, дето дружеството се намира точно в този щат, но сега вече съм сигурен, че няма нищо случайно в споменатия факт). Възмущавам се и им го втъквам анално под формата на унищожителна критика, която хич не ми е трудно да напиша, защото са си оставили ръцете в издадения след конференцията си сборник. Поради което колегата Доналд Дайер ми връща почти приета за печат статия в американското списание „Македонистика”. Лицето, набедено за рецензент на труда ми, не може да различава свършения и несвършения вид на македонските глаголи. Дали да не го препоръчам на професор Майнов като подходящ кадър за института му и колега на доцент Хитринов? След описаните две случки ставам враг номер едно и на ЦРУ, като снимката ми с надпис „Търси се!” започва да се разпространява по новините, заедно с портрета на Осама бин Ладен. Решавам се на отчаян предателски ход и пращам статията в македонско списание, но ЦРУ ги предупреждава да не я взимат и братята македонци ми я връщат. Колежката Елени Бужаровска, която го редактира, поне има достойнство и си подава оставката като редактор. Оказва се по-голяма българка от нашите, дето се правят на патриоти и патриотки! Отправям ръкописа в чешкото издание „Sklavia” при колежките Ева Шлауфова и Каролина Шкварска, но ЦРУ и там ме намира и резултатът е същият. Знам си аз, че съм в черния списък на янките още откакто написах баладата, посветена на Димитър Списаревски, но сега вече минах границата на позволеното! Затова не се изненадвам, когато ми попречват и да ида на работа като лектор в датски университет. Оправданието този път е, че в труда, с който кандидатствам за лектората, имало сгрешени полски примери. Дразня ги, като им казвам, че в чешките и украинските ми примери също има грешки, но те явно са тъпи и не са ги открили. Майната им! Отново се връщам по нашите географски ширини. Откривам, че са ми пратили имейл с покана да участвам в сборник, посветен на друг деятел от 202 КГБ академията, дето по най-нечестен начин, с помощта на университетската мафия, отмъкна най-високата академична титла от човек, който наистина я заслужава. Не знам защо ме канят. Споменатият нашенски пуяк се мисли за основател на сексолингвистиката в Бананистан. В една своя статия, с която на свой ред слагам началото на малцинствената (!) сексолингвистика в света (а не само в страната ни, както стори академикът), го правя на пух и прах, но явно фенките му още не са я прочели (материалът за разработката ми беше ексцерпиран от информаторки туркини, циганки, каракачанки и рускини липованки). Цяло лято работя върху новата си тема на проучване в областта на сексолингвистиката и успявам да завърша и пратя творбата си точно в деня на изтичането на срока за подаване на статии. Същевременно обаче ЦРУ ги запознава с непрочетената от тях моя работа и участието ми в сборника става нежелано. Поради което ме отрязват, естествено, отново с найидиотски оправдания (че задниците на жените от малцинствата не били закръглени като на нашенките, а плоски, затова употребата на епитети като „кръгъл”, „овален” и прочее от мен не била подходяща). Този път не ми се занимава с нещастниците. Само им пращам копие на страница от книга, където ясно е записано – не от мен, а от друг учен, че доводите им не са верни, а аз съм прав. Ама те и сами си го знаят, щото са целували доста гъзове и други органи на разни гербаджии, комуняги, седесари и депесари, та могат да направят сравнение. Майната им и на тях! Бившата ми интимна приятелка от СУ-то, която е сред факторките в нашенското сексолингвистично дружество, много се възмущава, когато вместо „задник” използвам нецензурна дума от сорта на „гъз”, но намира за нещо нормално основателите на сексолингвистиката и техните последователи да спят с докторантките си в замяна на академична сигурност. Объркан свят! Смятам едната от организаторите на конференцията уж за по-свястна от другите и я съветвам да не се злепоставя, като се мъчи да угоди на висшестоящите си. Тя се обижда от факта, че я приемам за угодничка. Но защо? Ако наистина не е такава и си го знае, по какъв начин думите ми биха могли да я наранят? На другия ден отивам на работа. Среща ме студент, който е разбрал как съм спасил колежките му от корумпирания преподавател и от плащането на високата глоба за възстановяване на студентски права. Поздравява ме и ми казва, че ми се възхищава. Не разбира защо никой друг не се е намесил, за да ме подкрепи. Точно такива моменти ме карат да се чувствам щастлив 203 от работата си, както и когато някой ми пише, че е прочел мое стойностно изследване. Или пък като слушам как чистачките си подхвърлят на шега с дърводелеца и портиера реплики от академичните ми разкази и се питат какво ли е искал да каже авторът с дадено изречение. Благодаря на студента за добрите думи и го поглеждам със съжаление. Може ли да очаква подобно нещо в страна, където най-големият простак е премиер, най-опасните малоумници след него традиционно работят в министерството на образованието, престъпниците се пазят от служителите на НСО, „патриотите” всъщност са национални предатели, служителките от „Закрила на детето” са най-голямата заплаха за децата в държавата, полицията е пълна с мутри, някои преподаватели по руска литература не са чували за Рахметов, а за ректори се избират подставени безлични субекти, които преди това твърдят, че не искат да заемат тази длъжност, и жените им, които не могат да съберат две и две, работят като счетоводителки в същите университети! Идва ден, в който оставаме без студенти, защото всички млади хора отиват да чистят тоалетните в чужбина. Факултетът ни фалира. За подигравка ми предлагат да дочакам пенсия на поста пазач на Хемикобеологичния факултет. Изпсувам ги на майка и се кандидатирам като независим кандидат за кмет на родното си село. Избират ме, след което до края на мандата си, подобно на Богомил Бонев, пречупвам гръбнака на организираната престъпност в общината. С цената на това, че два пъти ми палят къщата, три пъти ми взривяват колата, веднъж ме мушкат с нож в корема и един път ме гърмят с ловна пушка в задника, от което хемороидите ми оздравяват без операция. Но не успяват да ме сломят и излизам победител. Както винаги напоследък (времето на вечно втория отдавна отмина безвъзвратно), макар че никога и никъде не успях да бъда най-силният физически. Нито в училище, нито в казармата, най-малко в затвора! Но докато по-яките от мен цял живот подвиваха опашки пред шефовете си, аз същите тези началници ги гледах в очите и през всичкото това време им срах в устите, подобно на любимия си Франсоа Вийон. Сега, след края на кметския си мандат, мога да изкарам последната си трудова година спокойно, отново като възпитател в общежитието на любимата си Художествена гимназия. Редуваме се с един младок, който след година сигурно ще стане директор на училището, след още пет – шеф на инспектората, а след десет – най-вероятно министър. Идва да ме сменя и 204 по стар навик си лафя десетина минути и с него. „Да поседнем преди тръгване!”, както казват братушките. С колегата не успях да се сприятеля, за разлика от Слави Тилев преди много години. - Ей, не мога да ти се начудя – ми казва пичът – да работиш в университет, дори да станеш доцент и накрая да се навреш отново в това скапано общежитие! Усмихвам се скептично. Има неща, които бъдещият министър няма и да успее да разбере до края на живота си. Но не сядам да му ги обяснявам, защото е предварително изгубена кауза. - Стига си философствал, младеж! Юлианчето от 12а клас за трети път в последните пет минути минава да ти покаже голите си кълки, а ти се занимаваш с глупости, вместо да ù напишеш домашната по френски. Казвам му „довиждане” и отивам да довърша новата си книга, озаглавeна „Кметски разкази”. 205 Последна редакция: 11. 11. 2020 г. 206